Във „Въведение в поезията“ Иван Здравков споделя трепетното чувство, обзело го при прочита на началото на Поезията – безсмъртната Омирова „Илиада“. Тя го привлича неудържимо, потриса го и става негов еталон, чрез великата творба той проглежда за Поезията. Това върховно изживяване е неизличимо и творбата остава за него завинаги образец за Поезия. А Иван Здравков е само на 17 години… Ще си позволя да цитирам по-голямата част от въведението, за да се убедите в силата и автентичността му: „Някога, на 17, в маранята на юлския следобед изкачих стълбата към тавана на къщата в Лом: там, в някаква ракла, открих черен том – „Илиада“, книгата, която буквално ме взриви /превод от старогръцки на проф. Ал. Балабанов/. Слънчев лъч освети първия стих: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев, що погуби стотици троянци…“ Всичко се разлюля като при земетресение. Вълнението продължи десет денонощия, докато пеещ глас извести: „Троянската война свърши.“ Пред стените на Троя стоеше огромен дървен кон. Троянците ликуваха, Хектор бе мъртъв, Ахил бе мъртъв, Одисей обаче бе жив – и коварството му погуби Троя. „Страхувам се от данайците дори когато носят дарове.“ /Вергилий, „Енеида“/. Това е знаменитият хекзаметър на Омир и мъчителното проглеждане за Поезията, което остава еталон за цял живот за надарените. И от поетичното творчество на Иван Здравков се убеждаваме в това.
Размислите продължават и в „Четейки Омир“. В творбата става дума за защитата на Отечеството, за войната, за Троянския кон и предателството, за началото на началата Омир, в чието творчество е целият живот във всичките му проявления. И за думите, които са по-силни от оръжието:
Думите са опасна игра.
Думите са гилотина.
Следвай повелението.
Но думите са и по-опасни от оръжието, когато са антихуманни и изпълнени с омраза.
„Време за свобода“ е великолепно универсално стихотворение, в центъра на което е Свободата – най-важната и висока ценност за Иван Здравков. Поетът се опира на Еклисиаста, на човешката мъдрост, тя става основна част от същността на неговата поезия, негов пътеводител. Човекът е едно чудо и чудовище, способен е на най-големи мерзости и зверства, но и на велики дела, неистово да се стреми към светлината, може да е алчен и гнусен, да е юродив, опасен като змия, смрадлив и позорен, уродлив, да живее в пустота и жестокост, да всява страх, да служи на тъмните сили на ДС. Но в същото време е готов за „препускане към светлината“, да сътвори „стих гениален“. И най-важното послание – през всичките тези неща може да премине човекът, за да достигне до Свободата. Понякога тя е „разстрелвана като птица“, но нейното време е „безсмъртно като зората“, „взривявано от съмнения“, „прерязани с бръснач вени“, тя е „омагьосваща като пламък“, „тътени от Л. ван Бетховен“ и си заслужава всички мъки и страдания, за да се постигне. И гордостта на поета, че Свободата е станала негова базисна ценност, негово верую, той говори от свое име, защото се чувства като продължител на гениите и съхранител на великата Свобода.
Иван Здравков без съмнение е автентичен поет, чрез стиховете той изразява себе си. Това е драматичен до трагичност поет, който изживява и усеща преди всичко човешките драми, неуюта, в който живее, защото търси и очаква Ангела, който да го помилва.
В поезията си Иван Здравков преживява кошмарни видения, подобно на големите дълбоки и съдбовни поети, които никога не се плъзгат по повърхностното и епидермалното, а се вълнуват от дълбочините на сърцето и душата, стремят се поне да се докоснат до същността на нещата, размишляват и се измъчват от ония фундаментални въпроси, „които никой век не разреши“. Финалът на „Блудният син“ асоциативно напомня на финала на стихотворението на Борис Христов „Знак от небето“.
Сред основните теми в поезията на Иван Здравков е темата за смъртта. Можем да го определим и като поет на смъртта. Очевидно е усещането му, че мисълта за смъртта трябва да е сред най-осмислящите човека, защото чрез нея можем да разсъждаваме за Смисъла. Великолепно потресаващо и разтърсващо стихотворение е „Отблъсни към Лета“. Творбата е едно припомняне и осъзнаване, което хваща за гърлото и насълзява очите. „Кой ме дебне оттам?“ – пита лирическият герой. Лодкарят Харон очаква всеки от нас, за да ни преведе през реката Лета в отвъдния свят, това е предопределената ни съдба. Особено силен и незаличим с трагичното си чувство е краят на стихотворението:
Аз съм смъртен и смъртна е мойта душа.
Друг любовната песен в душата диктуваше.
Отблъсни към Лета.
Отблъсни към Лета.
Сняг вали като бяла безсмъртна балада.
Драматична до трагизъм е всеотдайната бащина обич. Контрастът е поразяващ – създаваме децата си от Светлина, за да ги обречем на мрака на смъртта. Такава е съдбата ни на човеци, човешката ни орис с предопределен финал. Но трябва да сме подготвени за неизбежното.
Иван Здравков е поредното доказателство, че когато творчеството е равно на биографията на поета, то е особено силно, убедително, въздействащо. Реалната болка от смъртта на сина придава автентичната сила на неговата поезия.
Любовта в поезията на Иван Здравков също е свързана със смъртта. Рефренът в „Ave Maria“ е заглавието на стихотворението. Смъртта е проектирана през любовта. Единствената изпепеляваща любов умира със смъртта на лирическия герой: „Тук, на земята, беше адът и раят./ Тук ще бъде и краят.“ В „Пази се от 33“ любовта е песен, любовни камбани в душата, но същевременно може да бъде и „гибел“, тя е „безсмъртна“, но и „стенание“, чрез нея може да си „жив или мъртъв“. Всичко зависи от собствения избор.
Иван Здравков е обсебен от поезията, защото е съдбовен поет. В „Стихотворението“ поетът споделя съкровено за силата на изкуството, за вълнението, което предизвиква, когато е дълбоко и ни разтърсва, за красотата и тайнствата на голямата Поезия, която ни очовечава и облагородява:
Стихотворението,
което четеш,
крие нещо красиво,
крие нещо тайнствено,
крие нещо горчиво,
но какво –
още никой не знае,
утре ще го разгадаеш;
виж как трепти –
като пламък на свещ –
душата
на стихотворението,
което четеш.
Иван Здравков е поет от рода на Яворов и Иван Динков, които пък са най-Ботевите поети в националната ни литература. Това е поет от висок разряд. Поезията на Иван Здравков е полифонична, защото и той като всички значими поети изрича в стиховете си „да“ и „не“ едновременно.
Поезията на Иван Здравков обитава Омировите пространства, той е обсебен от Омир. Неслучайно избраното в „Притчи“ започва с „Четейки Омир“ и завършва с „Притча за Омир“. И в двете творби поетът изразява преклонението си пред Първия, Учителя.
Рационалното в поезията на Иван Здравков е на заден план, почти отсъства, той се движи по повелята на интуицията си. Лириката му е загадъчна, понякога изпълнена с ужас от прозренията, до които достига. Цялото поетично творчество на Иван Здравков е силно, няма да открием художествени спадове, белязано е от чувството за трагизъм, звучи като драматична до трагизъм поема. Този поет е концентриран във вътрешните си рани и разпятия и дълбае там. Стиховете му притежават и излъчват изключителна енергия. Сондажите достигат до дъното на душата и неизбежно открива, че „обратната страна на раната пак е рана, пак е болна плът“, както казва в свой стих Иван Динков. Екзистенцията в поезията му е много силна и това прави тази поезия трайна във времето. Търсейки отговори на мъчителните въпроси, които терзаят измъчената му душа, той достига до важни прозрения. Това е поет график, но няма да открием ослепителното бяло, той не се интересува и съблазнява от цветовия колорит, нито от външния блясък на стиха, защото знае и усеща, че най-яркото обикновено не е най-важното, важни са дълбоките философски и метафизични размисли за живота и човека. Поезията на Иван Здравков е по своему лапидарна в своя трагизъм. Постоянно са включени и работят фините настройки на душата, които влизат в остър конфликт с действителността. Поетът е в реалния живот, но винаги с мисъл за отвъдното, за срещата си с Бога, пред когото трябва да отговаря за земните си дела и стиховете си. Затова в неговата поезия има и мистика.
Понякога е библейска силата на емоциите и чувствата в поезията на Иван Здравков. Самите заглавия на стихотворенията му са показателни. Четейки поезията му, нито за миг не изпитваме усещането за фалшив поетичен тон, за преиграване със словото и стиха. И този поет като великите си предходници, които чувства творчески и биографично близки, разчита на сърдечните си и душевни спазми, на фаталните проби, на пароксичните състояния. Иван Здравков е завършен поет, физиономичен, харизматичен, различим, автентичен и не може да бъде сбъркан с друг поет.
Четейки Омир
– Отечеството е Троя, момче,
ела, защити Троя –
това каза Хектор,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.
– Войната е хипноза, момче,
ела, бий се за слава –
това каза Ахил,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.
– Троянският кон чака, момче,
ела, завладей Троя –
това каза Одисей,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.
– Аз съм гласът пеещ, момче,
ръката, която пише –
това каза Омир, моят баща,
когато
Троянската война свърши.
Белият кон
Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно –
ти, върху белия,
черният кон – по закон – за бащите е.
Ще сияе главата ти – слънце оранжево,
върху тъмния фон на лозниците винени,
мълчалив ще те следвам все по-нататък,
отмалява сърцето, ослепяват очите.
Щом изцвилят, потънали в пяна, конете,
ще въздъхна:
– Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми –
сбогом.
Сбогом.
Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците.
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица – сълзица.
Продължи по-нататък.
Продължи по-нататък.
Ще горят баладично над мен минзухарите,
както
в тъмното, страшно, народно предание.
Ни гладът ще ме мъчи тогава, ни жажда,
и усойна, сама ще изсъхне сълзата.
Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой – завещавам ти на прощаване
само белия кон.
Прегърни го отчаяно.
Ще те чакам в огромния сън на земята.
Притча за любовницата на Мирон
Видях как в полунощ се появи Червенокосата
и влезе
в ковачницата на Мирон.
Не ми повярваха мъжете, ала един от тях изрече:
– Момче,
пази се от любовницата на Мирон.
А може би това не бе любовницата на Мирон,
която през оная нощ ми каза:
– Ела,
изпий любовния ми стон.
И аз изпих греховната наслада.
Кълна се – бе от пламък нейната душа,
и любехме се чак до сутринта:
бях млад,
Червенокосата бе също млада.
Стопи се споменът и го покри забравата.
И ето –
тя отново се яви – видение от младостта,
в нощта срещу разпети петък.
Гореше в стаята ми свещ
и с пламъка се сливаше червенокосата ѝ сянка.
Попитах я: – Защо дойде?
Тя нито дума не изрече –
остави шепа кръв и пепел
на масата,
върху която гореше призрачно свещта.
Аз знам –
Червенокосата е още там, в ковачницата,
и се оглежда в огледалото си сребърно.
Тя чака мен.
Тя чака теб.
Тя чака някого от нас –
и в час неясен го отвежда.
Косите ѝ са огненочервени.
Косите ѝ са огненочервени.
Притча за завоевателката
Прекрасен беше някога градът и цял сияеше
преди
да се яви Завоевателката.
Дойде не с меч, а с красота коварна.
– Защо се бавите? – извикаха най-мъдрите, –
побързайте извън града,
носете дарове,
с венци Завоевателката увенчайте!
А гърбавият гледаше от градските стени:
– Нещастници, не ѝ отваряйте вратите!
Завоевателката чу, усмихна се и бе неясно онова,
което каза,
ала най-мъдрите го изтълкуваха:
– Убийте гърбавия с камъни.
Защо сега е тоя плач и скърцане със зъби –
нали градът е същият,
нали с венци Завоевателката увенчахме,
нали отдавна с камъни убихме всички гърбави?
Страхът превзе сърцето на града.
Законът вече забранява раждане на гърбави.