Несъмнено Владимир Василев е водещият и най-авторитетен български литературен критик между двете световни войни, а редактираното от него списание „Златорог“ е своеобразен литературен законодател. Към неговите страници се стремят най-талантливите (пък и всички) български писатели и литератори, защото са смятали и приемали като висока чест да бъдат публикувани там. Причина за това е, че единственият критерий, по който забележителният критик преценява и подбира творбите за публикуване, е художествената им стойност. В това отношение по време на 23-годишното съществуване на „Златорог“ той е наистина безкомпромисен. Не допуска каквото и да е външно вмешателство и намеса. Убеден съм, че е истина обаждането от най-високо място, от страна на Н. В. цар Борис III към него да уреди положението на някаква артистка като директор на Народния театър. Владимир Василев отговорил: „Ваше Величество, аз не се меся в управлението на държавата, имайте добрината да не ми се месите в управлението на театъра.“
Парадоксален е фактът, че приживе няма издадена нито една книга на Владимир Василев! Той многократно отказва на предложенията на издателство „Хемус“ да му издаде творбите в няколко тома, защото смята, че критиката живее в списанията. А след 9 септември 1944 г. това е просто немислимо. За справедливостта и обективността на критическите оценки на Владимир Василев говори статията му за пиесата „Албена“. Критикът е категоричен, че прозата на Йовков превъзхожда неговата драматургия. В края на статиите за Йордан Йовков Василев пише: „Той разказва най-просто, като че нищо няма да се случи. И разказът следва спокойния си темп, стига кулминацията си, без на никой момент да се е задържала, без нищо да е подчертал. Писателят знае да бъде безтрепетен. Ненапразно той обича Тукидита. Но следата – у вас… Образността на Йовкова е крайно сдържана. Нещата трябва да се назовават както са си. Но у Йовков те имат своята поетическа експресия. Той знае нейната тайна. Един съвършен епик.“
От статията на Владимир Василев „Елин Пелин“ се убеждаваме в способността на критика да схваща безпогрешно главните особености на прозата на писателя. Отбелязва интимната връзка между писателя и селото и това, че Елин Пелин не налага преднамерено заученото схващане за селския живот. Неговите образи не са абстрактни, а са „ясни и категорични“, той не забулва селския живот, както го прави П.Ю. Тодоров.
Статията „Поет на нощта“ е посветена на Яворов. Владимир Василев отбелязва, че „мотив на най-ранната му поезия е социалната неволя и тема на вдъхновение тежката орисия на селянина“. Критикът констатира, че Яворов постепенно преодолява и се отървава от преднамереността и в „На нивата“, „Градушка“ и „Май“ преминава към непосредственото рисуване и вживяване в селския живот и предава неговия патос. Според критика в “Заточеници“ и „Арменци“ Яворов достига до универсалното и бунтовната песен от кръчмата се разнася широко по света: „Това е замах на поет, възмогнат до общочовешко мировъзрение. Спира се на чистотата на любовното чувство у Яворов, на ангелската чистота в „Две хубави очи“.. При Яворов драматизмът преминава в трагизъм поради неговата свръхчувствителност.
Владимир Василев отбелязва за Николай Лилиев: “…виртуозността на неговия стих, която на някои места преминава – просто във флирт. Тая виртуозност не е външно формално качество, а едно психологическо съответствие. Стихът на Николай Лилиев не звъни, а се лее. Той е капризен и лек…“
Статията „Стихотворенията на Димитър Бояджиев“ е в известен смисъл продължение на тази за Лилиев, защото има сходства и прилики в лириката им. Според критика стихотворенията на Димитър Бояджиев „носят от времето – тъжна, но неувяхваща китка.“, те са трайни във времето. Защото Димитър Бояджиев „пише точно това, което живее“.
Статията на Владимир Василев за Димчо Дебелянов е писана по повод 15 годишнината от смъртта на поета. Поезията на Дебелянов е „тайнство“. Критикът отбелязва, че поетът винаги говори в стиховете за себе си и за своята съдба: „за огнеструйните си пориви за живота, за черната грижа, която го съпътства, за някакъв свой грях, за любимата и за бащиния си дом, за гордостта си и за проклятието, което чувства да тегне върху му.“ Дебелянов е всеобщо обичан, защото „всяка струна на неговата песен ще намерим и в нашата душа и тя трепти там от всяко негово докосване“. Така е и защото Дебелянов е „една личност от висока морална категория“.
Статията „Звездата на Багряна“ е посветена на голямата ни поетеса. Владимир Василев опонира на мнението, че българската литература, най-вече поезията, е в близо петнадесетгодишен застой. Той настоява, че тя се развива напред. И дава като пример Багряна с новата ѝ стихосбирка „Звездата на моряка“.
Владимир Василев пише и публикува редица статии с по-общо значение за литературата. Такава е „От пет години насам“, която излиза в „Златорог“ през 1928 година. Отбелязва засиления читателски интерес към литературата след Междусъюзническата и Първата световна война. Критикът засяга важния проблем за отношението между живот и литература, за художествеността и идейността в литературата.
Владимир Василев пише за литературните кръгове: „Вместо да бъдат прегради на литературните мании, те станаха техни гнезда. Защото не хората създадоха кръга, а, наопаки – кръгът се създаде, за да се намерят хората. Подириха мнозинството. То им бе необходимо, за да компенсират липсата на творчески сили.“ И започват безпринципни хвалебствия на очевидно слаби и несъстоятелни литературни творби на принципа ти – мене, аз – тебе. Критикът възкликва с носталгия: „Колко мъчно се проникваше в списанията – и кой бездарник днес не може да намери място там? (Ако не намери, ще се събере с други подобни на него и ще почне сам списание.) Дори търсят за подкрепа на таланта си политически партии!“ И това е днес до болка познато.
Владимир Василев споделя, че от литературната критика ще останат само ония текстове, които могат да устоят „на бега на времето“, т.е. които имат елементи на известна трайност. Това включва да носят истина, критикът трябва да прави разлика между автентичност и съчинителство, да откроява личността на автора, индивидуалното, отличителното, да бъде разпознаваем, физиономичен.
Изключително ценни и дълбоки са наблюденията и твърденията на Владимир Василев за важността на традицията: „Не попада ли един писател в нея, той може да зашеметява своето време – поради новото и всякакви други качества, – но утре то ще го отвлече със себе си, ще бъде бързо изживян. Няма велик, който да не стои във веригата на литературната традиция, да не е нейно звено.“ И дава пример с руските и френските велики класици. И колкото и те да са различни, тях ги обединява традицията, която е националната психология. Бих изяснил, че става дума за националната чувствителност, която е различна за всеки народ, и авторът я носи в кръвта си. Критикът продължава проникновено да споделя: „Едва ли у нас традицията не се счита равнозначна на консерватизъм – едно недоразумение като толкоз други. Отъждествяват я със застой, без да се помисли, че тя е едно понятие на динамика, защото традицията – това е движението през векове и стрелката на това движение. Традицията не е норма, а жив и непрекъснат поток, за който спиране няма. И най-революционните моменти в развитието на една литература (виждало се е, когато мине време) се носят от нея. Ако ни се е струвало, че я отхвърлят, то е, защото не можем веднага да оценим вярно историческия смисъл на онова у тях, което свързва миналото с бъдещето.“ Това е критическо наблюдение и прозрение от висш характер.
В поезията на Теодор Траянов Владимир Василев открива нещо варварско, той е вестител на скитското начало в поезията ни, в лириката на Траянов „бие наистина някаква дива, първобитна сила“ на нашите предци. Той търси страданието, но не като Яворов, а чрез него да изрази своята мощ. За неговата поезия са невъзможни вътрешните противоречия и раздвоение.
Разсъждавайки за творчеството на Елин Пелин, Владимир Василев отбелязва, че за писателя и Божиите служители са хора със слабости. Духът на изкушението се намира и у тях. Писателят не е антирелигиозен, но е против всеки аскетизъм. Аскетизмът за него е неморален, защото всичко, което е против природата, е неморално. Тялото и душата не са враждебни сили, те са в прекрасно съжителство и не бива да ги разделяме. Любовта, насладите, песните не са грехове, които заслужават възмездие, когато не напакостяват. И тези мирогледни позиции са намерили най-ярък художествен израз в цикъла разкази „Под манастирската лоза“. В тези разкази писателят изразява своето епикурейство с емоционален стил на разказване.
Статията на Владимир Василев „С най-пламенните български песни – Ботевите“ говори със заглавието си. Още в началото четем: „Тъй щом заговорим за Ботев, пред нас застава неговият образ и тоя поглед, повелително устремен, поезията му добива най-голямото си – жизненото си – утвърждение То е необходимо, защото Ботев пише, за да бъде следван. За да следваме, трябва да вярваме в човека. Ботев ни дава тая вяра отведнъж. Защото чувстваме, във всеки ред той залага себе си. С категоричността на своята личност Ботев е винаги един фронт. Той не е от ония поети, които чакат да ги осени вдъхновението и когато поетическият нимб слезе от челото им, да се връщат към някакво друго, „обикновено“ свое битие – спокойно ,неинтересно, нищожно може би. Такова раздвоено между творчески и житейски състояния е у него изключено. Няма по-фалшива поза, в която можем да си го представим, от тая – в кабинет, седнал да съчинява стихове“. Критикът разкрива психологически точно вулканичния темперамент на Ботев – резултат от пълното единство между биография и творчество, абсолютното припокриване между живот и слово. Определя натурата на Ботев като „метежна и вулканична“, което и поетът сам съзнава. Подчертава, че стихийността при Ботев не е хаотична и „безразсъдна“, а е „съпроводена с много ясно съзнание за онова, към което той се стреми“. Когато иронията се стори на поета недостатъчна, той преминава към убийствена сатира.
В няколко фундаментални статии Владимир Василев проявява несъмнената си полемична дарба. В началото на 1923 година в „Златорог“ излиза статията му „Между сектантство и демагогия“.
Статията се занимава главно със символизма и неговите претенции за абсолютен и единствен художествен метод в литературата.
Подобни са претенциите за „пролетарско изкуство“, за което настоява и Димитър Благоев, което да има „здрав, реалистичен дух“. Догматизмът и схематизмът винаги водят до ограничение, до шаблон, защото са затвор за свободния поетичен дух, без който е невъзможно да се създава истинско изкуство.
Статията „Хулиганството в литературата“ е публикувана в „Златорог“ през 1927 година. Според Владимир Василев хулиганството е преди всичко „дух на насилие“. Критикът пише: “Ако всяко време може да посочи едва десетина имена, останалите сто – са готова армия срещу тях“. Другата причина той вижда в „чудовищния егоцентризъм“. Литературата не се прави с един или двама, а съществуването на един даровит не пречи на съществуването на други. Той е изумен, защото „Вместо творческо съревнование – саморевността разгаря злоба и завист към останалите.“ Особено вредни са партийните поети: „Създаването на партийни поети е най-печалният резултат на това време…“ Хвалят се гръмогласно слаби писатели и творби, за да се задоволи уязвеното им самолюбие. Всякакви анонимници в литературата издевателстват над талантливите и величаят бездарните.
В яда си Владимир Василев е несправедлив в оценките си към стихотворенията на Атанас Далчев „Метафизически сонет“ и „Камък“. Обвинява Далчев в прекалена „разсъдъчност“, защото иска да бъде „умен“. Критикът напада Далчев заради статията му срещу поезията на Лилиев „Мъртва поезия“. В нея Далчев напълно отрича символизма. Напада и българската литературна критика и критици, обвинявайки ги в неразбиране, некултурност и мързел. Главен прицел на Далчев е самият Владимир Василев.
Статията си критикът завършва с вредата на литературните кръгове, които нанасят на литературата. Защото те хвалят и харесват само творците от своя кръг, а другите отричат. Те са силно субективни в оценките си, както за своите, така и за другите: „Напразно е да се отрича онова, което е ценно. По-добре да го признаваме. И ако не ни се е паднал щастливият случай първи да го поздравим, да имаме честността да го приемем: да му се радваме – когато е много, и да го подкрепим – когато е още малко. Ето една амбиция и у нас.“ – това е позицията на Владимир Василев и златорожците.
В „Златорог“ през 1940 година е отпечатана статията на Владимир Василев „Именно, на ясни позиции“. Тя е посветена на литературното четене с участието на сътрудници на списанието във връзка с 20 години от неговото излизане. Юбилеят става повод за нападки на недоброжелатели към списанието и неговите сътрудници.
На упрека на Тодор Павлов, че писателите на „Златорог“ публикуват там, защото имат някаква изгода, Вл. Василев отговаря, че в това твърдение няма капка истина, защото списанието никога не си е позволило да се приспособява към сменящата се власт. „Златорог“ следва своята линия неотклонно, единственият негов критерий е художественото ниво на творбите, които публикува на страниците си. Именно това привлича най-големите ни писатели.
Статията „Бараж от литературни формули“ излиза в „Златорог“ през 1941 година и в известен смисъл е продължение на „Хулиганството в литературата“. Спорът на Владимир Василев с Тодор Павлов продължава. Вл. Василев казва, че Павлов не може да направи аналогията, че и със скулпторите, но и в книгите общуваме с думите-знаци, следователно и те са веществени.
Плод на тези марксически позиции е желанието изкуството да се ръководи. Те смятат, че изкуството трябва да бъде част от общото пролетарско дело. Това създава партийните поети и агитки, които са слаби, защото са злободневни. Следствие на тази позиция Вазов е определен като „реакционен“ писател, разбира се, не само той. Владимир Василев се радва на заслужен авторитет. Приятелите и привържениците му се възхищават, противниците му са респектирани и го мразят, безсилни са срещу безупречните му аргументи. От всичките му литературнокритически статии и есета се убеждаваме в огромния му критически талант, който е подплатен с висока култура и познания не само за българската, но и за европейската и световната литература.
Владимир Василев е блестящ полемист, който си служи с необорими художествени оценки, които просто сразяват противниците му, главно партийните догматици. Неговите аргументи са необорими. Благодарение на огромната си критическа дарба, той си е извоювал безспорен авторитет в продължение на половин век. Това не важи за последните две десетилетия от живота му, защото след преврата на 9 септември 1944 година комунистическата власт го превръща в мъченик.
Интересно е, че секретното досие за него е заведено през 1942 година по повод пътуване на Владимир Василев до Германия и комунистите го продължават. Той е опасен за посредствениците, защото има огромен авторитет. И те бързат да го изключат от СБП, което става още на 14 ноември 1944 година. Главният аргумент е, че той е „Политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас.“ Но протоколът за изключването му е подписан само от внедрените в Управителния съвет на СБП от БКП Людмил Стоянов и Младен Исаев. Въпреки че Владимир Василев се е подписал в защита на Младен Исаев при процеса срещу Вапцаров и срещу интернирането на Людмил Стоянов през 1940 година. Начело на атаките застава новосъздадения „Литературен фронт“, на чиито страници се появяват отвратителни статии от Тодор Павлов, Андрей Гуляшки, Кръстьо Белев и сие срещу Владимир Василев и Николай Лилиев. Когато ги чете човек, му настръхват косите – такава примитивна омраза, и то от писатели колеги.
Владимир Василев е изпратен в затвора на 22 ноември 1944 година по заповед на Антон Югов – министър в МВР. Съдбата на големия критик трябва да се реши от народния обвинител, бездарния поет Никола Ланков.
След като е освободен от затвора, Владимир Василев е зачертан за българската литература. Просто няма какво да яде в буквалния смисъл на думата, а и съпругата му е болна. Но постоянно е следен. Главни доносници са бездарници, които критикът е отказвал да печата в „Златорог“ единствено по художествени причини. За него се застъпват влиятелните поети-комунисти Никола Фурнаджиев и Христо Радевски, благодарение на които Владимир Василев отново е приет в СБП и е назначен като коректор в издателство „Български писател“, където получава мизерни хонорари. В периода 1946 – 1954 година успява да публикува някои свои материали. Но бдителните бездарници не спят, по техни доноси нещата стигат до самия Вълко Червенков, който нарича Владимир Василев „палачът на българската прогресивна литература“. Макар че в наивното си писмо до вожда Червенков споменава имената на над двадесет писатели, активни комунисти, чиито творби е публикувал в „Златорог“. Владимир Василев пише: „Аз бях, който определих наградата на Караславов за романа му „Снаха“, и то през 1942 г.“ Докато влиятелният Караславов не си мърда пръста, за да помогне на изпадналия в немилост пред комунистическата власт забележителен критик. Но това говори за морала на двамата. Писмото му до тогавашния диктатор завършва трогателно-наивно: „Не очаквам и не искам нищо от живота. Исках само да участвам и аз в новото ни творчество, да дам силите си, които са ми останали, за българската литература, която съм обичал и за която съм дал всичко, и работата, която е била единствен смисъл на живота ми.“
За да бъде унижен и психологически смазан Владимир Василев, Вълко Червенков настоява за публична самокритика на забележителния критик, което правят Димитър Талев и Александър Жендов. Ужасен, Владимир Василев се обръща за съвет към Веселин Андреев и Христо Радевски какво и как да напише, за да омилостиви диктатора. Все пак не изпраща писмо до Червенков. По този повод Владимир Василев споделя: „Нямам сили и средства да се боря. Но да правя декларации, в които да се чудя как да се самобичувам, унищожавам – това не може да се иска от мене. Вярвам, всеки ще се съгласи, на 80-годишна възраст тия неща не се правят.“ От 1955 година до смъртта му е забранено да се публикуват текстове на Владимир Василев. Нечовешката мизерия отново става негово ежедневие.
Пораженията върху психиката на чувствителния голям критик вследствие на репресиите са дълбоки. Той е толкова наивно честен през целия си живот, че не може да си обясни защо е така жестока новата власт към него, защото в „Златорог“ са печатани творби на много комунисти. След разрива с „Нов път“ в неговото списание започват редовно да сътрудничат от „четворката“ – Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников и Георги Цанев. Той никога не е прилагал идеологически изисквания към творбите на когото и да било. Цял живот е бил еднакво отдалечен от всякакви партии и идеологии. В „Златорог“ печатат автори от целия политически спектър и идейната им политическа ориентация никога не е играла роля в отношението на Владимир Василев към тях. В „Дознание. Протокол за разпит“ от 22 ноември 1944 година видният критик пише: „Не може да се намери в „Златорог“ нито един ред, гдето да е поддържана фашистка идеология… Често са ме закачали с думите: „абе, ти, знаем те материално как си, виждаме как буржоазията те ругае, какво дириш там?“ Защо мислите, че съм там, отговарял съм. Ако бях там, нямаше да бъда на тоя ред, не щях да живея с дългове, нямаше почти цялата буржоазна преса да ме ругае и да стигна до там, никакъв един депутат да злослови в Камарата против мене и Филов с идването си да ме кара да си подам оставката, защото не съм бил удобен. Но аз сега съм на 60 г., какво да направя, нека си бъда пак сам и да ви следвам отвън като руските „спътници“. Това е по-достойно за мене и по-интересно за литературата.“
В потвърждение на лоялността си към писателите с леви убеждения той припомня: „…някога аз бях, който се застъпих и изведох от затвора Георги Цанев и Разцветников; миналата година свидетелствах пред военния съд в полза на писателя Кръстьо Белев и му помогнах; младият поет Геров, комунист, бе арестуван като войник, че не донесъл за някаква конспирация, аз бях единствен, който се погрижи за него – писмото на майка му е просто трогателно. Когато ми донесоха заявлението от група писатели, които ходатайстваха днешният регент Тодор Павлов да бъде доведен от концлагера в София у дома му и запитаха (защото това беше след спора ни) ще го подпиша ли, отговорът ми бе „И дума да не става! Може ли! И т. н.“ В края на изложението заявява лоялността си към новата комунистическа власт: „С две думи ще го кажа: промяната бе неизбежна и необходима. Инак – много лошо за България. Никой да не бъде толкоз глупав да мисли или да очаква връщане назад. Все трябва да има малко понятие за историческото развитие. Ами всеки да я приеме честно и искрено и да даде най-добрите си усилия за извеждане на страната ни на добър път и за новото й преустройване.“
Владимир Василев е толкова стресиран и уплашен от незаслужено жестокото отношение на комунистическата власт към него, че това дава отражение дори в естетическите му критерии, които са разклатени. В забележителната си книга „Почит към литературата“ Иван Динков е записал следния спомен за големия критик: „Близо до баня „Овча купел“, в къщата на семейство Татарови, след дълъг разговор за съвременната българска поезия, все още бодър, Владимир Василев казва: „Иван Рудников е друго нещо. Той е голям поет.“ Старата Татарова поднася кафе. Владимир Василев забелязва недоумението на събеседниците си, отпива глътка от кафето и натъртено добавя: „От думите си не мисля да се отричам. Аз съм се отричал само от една своя литературна оценка.“ Еволюцията все пак е доста необичайна – някога е отречен Христо Смирненски, сега се признава Иван Рудников. Константин Павлов се усмихва иронично, а Любомир Левчев открито казва, че една такава оценка е абсурдна. Лицето на Владимир Василев помръква, очите му стават тъжни. Той е вече не само възрастен човек, но и силно травмиран от „новото време“… Случаят говори за известно естетическо разколебаване и поддаване на компромис вследствие на идеологическия натиск и жестокото отношение на властта към него. И още един фрагмент от същата книга на Иван Динков: „В „квартала на поетите“ има сняг, мяркат се повехнали цветя, Владимир Василев пристъпва бавно, за всеки поет-покойник намира добра дума и някаква запомняща се подробност. Около разкривения кръст на Теодор Траянов лицето му потръпва и той дрезгаво изрича: „в смъртта им нямах участие, но в живота им, блазня се да мисля, имах“. Ръцете му са вече старчески, дъха в шепите си да ги стопли, после се навежда, изправя кръста на Траянов и започва да утъпква пръстта около него. „Ето, и такова хоро е измислено – казва той, – но ти си още млад за него.“ Внезапно, изплувала от мъглата, по близката алея се задава черна катафалка. Мъртвият сигурно е бил забравен още приживе, защото към вечното му жилище го изпращат само няколко стари жени. Владимир Василев се стряска, устата му леко се отваря. В следващия миг го чувам да казва: „Господи, сякаш насилствено погребват „Златорог“ !“
Владимир Василев е забележителен, изключителен литературен критик. Неговата критика е лично подчертана, физиономична, експресивна и есеистична. Безспорен майстор е на статията-портрет, притежава забележителна критическа индивидуалност. Той познава не само българската, но и европейската, и световната литература. Има вродено чувство за литература. Понякога езикът му е остър и безкомпромисен, когато съзира несправедливост. Не обича едностранчивото разбиране за литература. Убедено смята, че в литературата има място за всякакви естетически школи и направления. Дори когато е възмутен от отрицанието на някои писатели към други поради субективизъм, той ги сразява с нелицеприятни аргументи, но никога не отрича тяхната дарба. Освен голям критик, той е забележителна личност с несломим характер. Притежава прецизни сетива за точна и обективна оценка на литературните творби. Превъзходен е литературнокритическият му език – дълбок, експресивен, нюансиран, въздействащ. Избягва обтекаемото мъгливо маниерно изразяване, мисълта му е ясна и проникновена, защото разбира в дълбочина литературата. Затова от него се учат най-талантливите български литературни критици от следващите поколения.
Литературната съдба на Владимир Василев е мъченическа. Мъченическо е и самото му погребение. Тончо Жечев си спомня: „Нагледен израз на тая драма стана неговата смърт и погребение през последните дни на тревожната 1963 г. Ако някой ден се намери български писател сполучливо да опише тия дни и това погребение, смятайте, че е възкресил цяла една епоха в нашия живот – с нейните нови порядки, страхове, варварство. Защото в случая като в капка вода се оглежда всичко, цялото общество и хората в него. След вестта за смъртта му се вдигна типична за онова време бюрократична вихрушка и пушилка. Само чувахме слухове как се тича от една инстанция в друга, как се съгласуват „мероприятията“, как един бил за това да има некролог, друг против, да говори ли някой на гроба, или да не говори и т. н., и т. н. Както обикновено след такава буря всичко беше оставено само на себе си, тъй като никой не е посмял да предприеме нещо на своя отговорност. На гробищата се озовахме не повече от десетина души – помня Цветан Стоянов, Лазар Цветков, Кръстьо Куюмджиев, Серафим Северняк, Здравко Петров, Симеон Султанов. Ковчегът беше вече поставен върху прясно изровената пръст. Започнахме гузно да се въртим и оглеждаме, да се подканяме някой да каже нещо. Разбира се, имало е не само страх. В края на краищата не всеки може да импровизира, никой не беше очаквал, че във времето на супер организираността ей тъй ще оставят ние на място да решаваме кой и какво да говори. И все пак, и все пак! И сега като си спомня, преживявам един от най-големите срамове в живота си. В края на краищата тъкмо конфузните обстоятелства можеха да станат искра на вдъхновение. Ако не друго, то поне можеше един от нас да прикани съвременниците да се изчервят за дивите нрави в тая страна, които бяха направили така, че един от първенците ѝ да си отиде като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега. Буците пръст захлопаха. Разотидохме се по-гузни, отколкото дойдохме. В крайгробищната кръчма не ни се услади нито виното, нито мезето…“
Животът на Владимир Василев и преди 9 септември 1944 година съвсем не е комфортен и охолен, а след тази дата става непоносим. Винаги и от ляво, и от дясно са го упреквали и ругаели. Сам той казва: „Моята съдба е да възбуждам недоволството на всички.“ Това е така, защото, като изключим обществено-политическите обстоятелства, блестящ и голям критик като него винаги, по всяко време, е неудобен, тъй като е пречка пред бездарниците и графоманите, а те винаги са много повече от талантливите.