Появата на поредната независима украинска държава, дори под възобновеното руско влияние, продължава да бъде трън в очите на „новите“ руски елити. Както скоро ще стане ясно, за тях с пълна сила важи максимата на Талейран, че „нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено“.
Още през 1996 г. подписалият Беловежкото споразумение Борис Елцин, президент на Руската федерация (РФ) по това време, заявява, че съжалява за неговото подписване. В самата Русия има сериозна съпротива срещу ратификацията на споразумението, а конституцията на СССР действа в РФ чак до 25 декември 1993 г. При такова мислене не е за изненада, че през 1999 г. е създадена специална комисия на Държавната дума, която обвинява Елцин в държавна измяна заради подписването и се опитва да го свали от поста му, но неуспешно.
Първи президент на независима Украйна през 1991 г. става Леонид Кравчук, който е избран с 62% от гласовете на украинците. Впоследствие нещата се развиват по напълно сходен модел като у нас след рухването на комунистическия режим през 1989 г. Икономиката се свива с 10 – 20% годишно, което прави страната още по-зависима от руското влияние, а кризата засяга цялото украинско общество.
При следващия президент Леонид Кучма (1994 – 2005 г.) започват икономически реформи и масова приватизация. В резултат посткомунистическа Украйна е разтърсена от тежки корупционни скандали, но въпреки тях корупцията трайно се настанява сред обществото и особено в администрацията, а медийните свободи са силно ограничени. На този фон е показателно, че през цялото време Украйна продължава да е в тесни връзки с Русия.
В международен план, в условията на напрегната вътрешна нестабилност и продължаваща руска зависимост, на 1 юни 1996 г. Украйна се превръща в неядрена държава, като предава на РФ наличните си 1900 ядрени бойни глави (на трето място в света) и така спазва поетия ангажимент към Будапещенския меморандум за сигурността от 1994 г., който има силата на международен договор. Тази стъпка, както ще стане ясно по-нататък, ще има сериозни последици за съдбата на страната.
На изборите през 2004 г. се явяват двама кандидати – проруски ориентираният Виктор Янукович и прозападният Виктор Юшченко, бивш председател на Украинската национална банка, който пръв издига идеята за евентуално присъединяване към ЕС. Янукович печели с минимална преднина, но опозицията го обвинява в манипулиране на изборите и сплашване на избирателите в Източна Украйна. В същото време е предприет и опит за отравяне на Юшченко с диоксин, който е неуспешен, но трайно го обезобразява.
В разразилата се остра политическа криза избухват многохилядни улични протести и стачки, станали известни като „Оранжева революция“. Върховният съд касира избора на Янукович, а повторните избори са спечелени от Юшченко (2005 – 2010 г.). Неговата политика към сближаване с ЕС често предизвиква напрежение с Русия, която продължава да разглежда Украйна като своя подопечна територия и източник на суровини.
Още същата година Русия използва цените на газа за натиск върху правителството, което предизвиква недостиг на газ в европейските държави, за които Украйна транзитира руски газ, но през януари 2006 г. проблемът е разрешен. Явно още тогава се извършва генерална репетиция за събитията, застигнали Европа 16 години по-късно. В този контекст Юшченко все пак провежда проевропейска и националноотговорна политика, като разумно не предлага присъединяване към НАТО, понеже много добре познава руската параноя по този въпрос.
Междувременно в управляващата коалиция настъпва разрив и доскорошният съюзник на Юшченко Юлия Тимошенко се превръща в негов враг, а имиджът му сред избирателите рязко спада. Така на изборите през 2010 г. се явяват трима кандидати – В. Юшченко, Ю. Тимошенко и В. Янукович. В крайна сметка те са спечелени на балотажа от Виктор Янукович срещу Тимошенко с минимална преднина.
Проруският Янукович провежда политика към ограничаване на демокрацията, преследване на политическите му противници, рекет над бизнеса за внедряване на „клана Янукович“ в най-печелившите компании и опит за създаване на режим, подобен на тези на Путин в Русия и Лукашенко в Беларус.
Той удължава достъпа на руския Черноморски военен флот в базите на Крим срещу увеличени доставки на газ. На първата си визита в чужбина, която е в Брюксел, декларира, че ще продължи проевропейския път на Украйна, а на следващата си в Москва заявява, че Украйна ще остане европейски необвързана страна по отношение на НАТО. Това дава основание на тогавашния президент Дмитрий Медведев и министър-председателя Владимир Путин да заявят, че забелязват подобрение на отношенията с Украйна след ерата на Юшченко.
Опитите му за балансирана и неутрална политика между Изтока и Запада претърпяват крах през ноември 2013 г., когато под руски натиск в последния момент отказва да подпише споразумението за асоцииране към ЕС, а вместо това ще търси по-тесни връзки с Русия. Тази стъпка, в съчетание с натрупаните вътрешни напрежения от ширещата се политическа корупция, буквално взривява ураинското гражданско общество. Хиляди окупират Майдана (площада) на Независимостта в Киев с искания за европейска интеграция и влизат в остри сблъсъци с полицията. Тези събития остават в историята като Евромайдан или Революция на достойнството. През декември и януари протестиращите превземат няколко правителствени сгради, а през февруари 2014 г. настъпва кулминацията в протестите, довела до смъртта на около 80 души. В резултат Парламентът освобождава Янукович от поста му и той бяга в Русия, където получава руски паспорт и закрила. След това са организирани нови избори за президент.
Украинци протестират на Майдана (площада) на независимостта, Киев, 2014. Снимка European Commission
Така на 25 май 2014 г. за нов президент е избран украинският магнат Петро Порошенко. Неговото управление може да се опише най-точно с думата „противоречиво“. От една страна, той задълбочава процеса на европейска интеграция и на 27 юни 2014 г. подписва споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС. На тази база и срещу обещанието за структурни реформи, през 2017 г. украинците получават правото да пребивават до 90 дни на всеки 180 дни без визи в шенгенското пространство.
Активизират се търговските връзки с Европа, но в същото време Украйна е изправена пред сериозни финансови затруднения, довели до девалвация на украинската гривна (украинската валута) и сериозен спад на брутния вътрешен продукт.
Създадени са две нови звена за борба с корупцията, които започват работа след редица скандали. Основано е и ново Министерство на информационната политика, чиято основна задача е да се противодейства на глобалната антиукраинска пропаганда, провеждана от Русия. То обаче не показва особена ефективност през първите пет години от съществуването си.
Наред с това е проведена доста спорна съдебна реформа, понеже са върнати на важни позиции редица стари и компрометирани съдии, а местните власти като цяло не желаят по-кардинални структурни промени в страната. Нови поводи за международни критики създава и приетия през 2017 г. спорен Закон за образованието, който засяга правата на малцинствата и предизвиква техния протест както и този на Унгария, в резултат на което е преработен в по-демократичен дух.
Като успех на Порошенко може да се посочи прекратяването през 2018 – 2019 г.участието на Украйна в дейността на Организацията на независимите държави (ОНД), доминирана от Русия. Тук трябва да отбележим, че украинската Върховна рада никога не е ратифицирала договора за присъединяване към ОНД, така че формално Украйна никога не е била член на тази организация.
От януари 2019 г. Православната църква на Украйна получава автокефален статут, а през февруари същата година са внесени поправки в конституцията, с които е утвърден стратегическият курс на страната към ЕС и НАТО. Въпреки всички тези положителни стъпки при управлението на Порошенко, рейтингът му непрекъснато пада заради анексията на Крим от Русия, разразилата се война в Донбас и най-вече заради неконтролируемата корупция на всички нива.
В резултат, на 21 април за нов президент е избран артистът Володимир Зеленски, а партията му „Слуга на народа“ печели абсолютно мнозинство в парламента с обещанието да пребори корупцията в страната. За жалост и той не успява да изцери украинското общество от тази язва, но да не забравяме, че усилията му в тази насока протичат на фона на тежкия военен конфликт, предизвикан от Русия пет години по-рано.
Президентът на Украйна Володимир Зеленски.
Източник: https://news.bg/int-politics/zelenski-tramp-zhivee-v-ruski-dezinformatsionen-balon.html
Няколко дни след отстраняването на Янукович, в ранната утрин на 27 февруари 2014 г., тежко въоръжени войници, без опознавателни знаци на униформите, започват завземането на п-в Крим. Станали известни като „малките зелени човечета“, тези военни окупират полуострова и ликвидират всички органи на украинската власт там. Така РФ слага ръка на военоморските бази в Крим и установява контрол над почти целия Черноморски флот.
„Малки зелени човечета“ и камиони след превземането на военната база Перевалне, 9 март 2014 г. © Anton Holoborodko.
Източник: https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukrainе
Скоро след това избухват инспирирани от Кремъл проруски вълнения в силно индустриализираните Донецка и Луганска област (Донбас). Това поставя началото на над 10-годишната война между двете страни, която не можаха да прекратят и Минските споразумения от 2014 – 2015 г. Разрастването на конфликта след 24 февруари 2022 г. от своя страна доведе до най-голямата военна трагедия в Европа след Втората световна война (ВСВ). Но тъй като този сблъсък все още не е приключил, с него следва да се занимават политолозите, а не историците.
От всичко изложено дотук могат да се направят няколко фундаментални извода, които нямат нищо общо с наративите на кремълската пропаганда. На първо място ще припомним, че Киевска Рус не е творение на онези, които до XVIII в. се обозначават като „московити“, а е държава на народа, който по-късно се определя като „украинци“.
Разнообразните понятия, употребявани през вековете за това население (руси, русини, рутени, казаци, малоруси или украинци), не променят неговата същност. Дори след завладяването ѝ от монголите, както и при управленията на татари, османци, поляци и руснаци, преобладащото население в тези земи си остава украинско.
Основен признак за етническа принадлежност си остава езикът. На пръв поглед разпространението на употребата на украинския език е много подобно на развитието и разпространението на езика на всеки от големите народи по света. Едно от основните твърдения на Кремъл, свързано с претенциите към украински територии, е за преобладаването на руския език в различни украински области (Донецка и Луганска, Запорожието, Крим и т. н.).
Карта на „диалектите“ на руския език в Европа от 1914 г. Автори: И. П. Поддубний, Н. Н. Дурново, Н. Н. Соколов, Д. Н. Ушаков. Издание на Императорското руско географско общество в Санкт Петербург (тогава вече Петроград).
Както вече посочихме, различните наименования не променят факта, че това е исторически формиран, а не изкуствено създаден с политически цели език, какъвто е македонският. Както посочва специалистът по история на Русия и Източна Европа д-р Евлоги Станчев в своя статия за украинската идентичност и руските претенции към Украйна в Донбас, Приазовието и Кубанската област до 1917 г., „демографски доминиращата група (в тези области) според всички статистически документи до самия край на царска Русия са били украинците“.
Картата на руските, а по-късно и съветски лингвисти показва, че в началото на ХХ в. украинският език (оцветеното в зелено и обозначено като зони на „малоруския диалект“) се говори в територии, далеч надхвърлящи границите на днешна Украйна. Според последното преброяване от съветско време през 1989 г. хората с руско самосъзнание в Донбас (Донецка и Луганска област) съставляват 43,6%, а тези с украинско – 50,7% от населението. За сравнение, през 1897 г. тези проценти са съответно 28,7% и 54,2%, понеже руснаците са заселвани главно в градовете, където са заети основно в администрацията и тежката индустрия, а украинците продължават да съставляват масата селско население.
Целенасоченото увеличение на рускоезичното население е резултат от над 70 години съветизация и русификация. Те включват разселване на украинци в други части на страната, руска колонизация в най-богатите на ресурси региони и съзнателно избиване на украинското селско население чрез Голодомора и през ВСВ.
Подобен геноцид се провежда и спрямо кримските татари, които преобладавали на Кримския п-в, а в района на Кубан, понастоящем част от РФ, през 1926 г. като украинци се самоопределят над 1,5 млн. души (най-голямата етническа група там). През 1959 г. броят им вече възлиза на 137 604 д., докато от преброяването през 2021 г. излиза, че украинците там са само 29 317 или само под 0,5 % от общия брой на населението в Кубанския край.
Ако обърнем внимание, огромната част от претенциите на Русия към Украйна днес обхващат земите именно около Северното Причерноморие. Те са израз и продължение на старата руската имперска идея във формата ѝ от края на XVIII в. за контрол над Черно море и нейното надграждане с мечтата за контрол над Проливите. В този смисъл настоящата обстановка в Русия представлява нещо като дежа вю на политическата и религиозната риторика от средата на XIX в., превърната днес в политическо действие. Но да не забравяме, че вече е 2025 г. и човечеството съществува в съвсем друга реалност.
Така за обективния и непредубеден читател става ясно, че аргументацията за руското нахлуване в Украйна от 2014 г. насам е преди всичко геополитическа и не почива на никакви сериозни исторически основания. За съжаление обаче, изглежда, че руският елит не е надраснал мисленето отпреди два века, с което предизвика най-тежката военна катастрофа в съвременна Европа.
За още по-голямо съжаление е, че губещи от тази война са и двата съседни славянски народа, които вече едва ли ще могат някога да се нарекат „братски“. Ако оставим настрана пълното опустошение на Украйна и стотиците хиляди жертви от двете страни, дори Путин да спечели и така да бетонира режима си, това не предвещава бъдещ разцвет на Русия. Причината е, че няма авторитарен или тоталитарен режим, при който цялото общество да просперира и благоденства. Историята го е доказала не веднъж и дваж. Но най-страшно би било, ако легитимацията на тези действия на РФ чрез каквато и да е договорка отприщи вълна от подобни събития по целия свят, което неминуемо ще засегне и нас, ако се вслушаме в неоосманските наративи на югоизточите ни съседи.
В същото време, ако Украйна не победи категорично в справедливата си борба, за десетилетия напред я очаква мрачно бъдеще. След 2014 г. украинският национализъм силно се радикализира. При всички обстоятелства след края на конфликта страната ще стане още по-милитаризирана. Тежката икономическа и социална криза, разрушенията и опустошенията само ще засилят крайната риторика. Всичко това ще застраши сериозно вероятността за демократично развитие на страната и ще отвори широко врати към установяване на силно авторитарен режим в Киев.
Тази ситуация би застрашила демокрациите в ЕС и би върнала Европа и света във века на империализма, колониализма и политиката в стил „целта оправдава средствата“. А както знаем, това доведе до над 100 млн. жертви през двете Световни войни. Затова се налага крайният извод, че единствено пълната победа на Украйна може да осигури нормално и демократично бъдеще на Европейския континент, което може да се постигне само с безусловната подкрепа от страна на ЕС, НАТО и останалия демократичен свят за законната борба на украинския народ за истинска свобода и независимост.
[край]
От интернет:
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia
- https://faktor.bg/pogled-varhu-istoricheskite-prostranstva-na-ukrainskata-identichnost-i-ruskite-pretencii-varhu-ukrayna
- https://www.svobodnaevropa.bg/a/29792467.html
- https://aleksandarstoyanov.com/2024/09/29/isukraineworthit/