В навечерието на Втората световна война украинското общество отново остава не само напълно разпокъсано, но и подложено на тежък натиск от страна на своите господари Полша и СССР. Сталиновите репресии в огромна степен потискат украинското национално движение на съветска територия, но в Полша Организацията на украинските националисти продължава да действа срещу полското правителство, включително и с терористични средства.
В условията на все по-напрегнатата и нестабилна обстановка в Европа ОУН се разцепва на умерено и радикално крило, които не се различават толкова по своята цел (и двете се стремят към създаване на независима украинска държава), колкото по отношение на средствата, чрез които тя трябва да се постигне. Но крайният национализъм взема връх и още в началото на войната радикалното крило надделява над умереното. Цялостната дейност на радикалното крило е пряко свързана с неговия ръководител Степан Бандера, идол и символ на украинските националисти.
Степан Бандера (1909 – 1959).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Степан_Бандера
Животът и делото му са тясно свързани със Западна Украйна (Галиция). Роден в с. Старий Угринов, тогава в Австро-Унгария, в семейството на гръко-католически свещеник, след Първата световна война той се оказва поданик на Полската република. Семейството спазва православните обреди и традиции, но гръко-католическата униатска църква е подчинена на Ватикана. През Втората световна война селото му се озовава в пределите на Третия райх, а след нея – в Съветския съюз.
Тази съдба категорично обуславя онази двойнственост и противоречивост, която е присъща не само на Степан Бандера, но и на украинския народ като цяло. Още от детска възраст той е закърмен в степен на фанатизъм с идеята за независима Украйна. В гимназията на гр. Стрий, където учи до 1927 г., става член на украинската скаутска организация „Пласт“, а както вече посочихме, от 1932 г. става член на ОУН и бързо се издига в нейните среди.
Погромът на 30 юни 1941 г. в Лвов.
Източник: https://www.lentata.com/page_24867.html
През целия си живот дори той не стъпва в Киев, Харков или Одеса и затова дълги години разглежда полската държава като основен враг на украинската независимост. През 30-те години, заедно с приятеля си Роман Шухевич, става отговорен за атентатите срещу трима висши полски държавни функционери, включително и украински политици, приемащи полското върховенство, които според него са отговорни за политиката на полонизация сред украинците, пали полски ферми и сее терор.
Заради терористичната си дейност през 1934 г. е арестуван и след това осъден на смърт, но присъдата му впоследствие е заменена с доживотен затвор. След нахлуването на немските войски в Полша на 1 септември 1939 г. той е освободен от затвора и започва да сътрудничи на немските власти с надеждата с тяхна помощ да се създаде независима украинска държава. Същевременно по силата на договора Рибентроп-Молотов, основната част от Полша е окупирана от Райха, а 200-милната зона на Източна Полша, Южна Бесарабия, Северна Буковина и областта Херца са окупирани от Съветския съюз. При тези обстоятелства Бандера и съратниците му за първи път започват борба и срещу болшевизма.
В началото на 1941 г. той оглавява ръководството на ОУН и я превръща в реална революционна организация. Привлича множество украинци към своята кауза, разширява мрежата си в украинските земи и полага значителни усилия да консолидира украинските сили за създаване на независима държава. С помощта на немски военни, които симпатизират на неговата борба, е създаден и украински легион, чиито членове популярно са наричани „бандеровци“.
Тъй като централните немски власти не показват никакво желание за подкрепа на украинска независимост, Степан Бандера решава да ги постави пред свършен факт и на 30 юни 1941 г. в гр. Лвов, веднага след изтеглянето на съветските войски оттам, ръководството на организацията му обявява възстановяването на Украинската държава. В същото време е извършен страшен погром над малцинствата в града под предлог отмъщение за зверствата на сталиновата НКВД срещу украинските дейци. Избити са към 4000 поляци, руснаци и най-вече евреи (голяма част от следователите на НКВД в града били евреи), без значение мъже или жени. Скоро след това немските войски влизат в града и дори Гестапо са ужасени от гледката, която заварват там.
Плановете на Хитлер обаче не включват създаването на украинска държава, особено в територии с ключово значение в контекста на нацисткия расизъм (славяните са „untermenschen“ – подчовеци) и идеята за Lebensraum (жизнено пространство) на германския народ. По негова лична заповед немската полиция арестува Бандера и го интернира в лагера Заксенхаузен заедно с други членове на организацията му.
Териториално развитие на УССР 1919 – 1954 г. Руски източен бряг на река Калмиус (Източен Донбас, част от Донска област), спечелен през 1920 г., частично (окръг Таганрог и Шахти) върнат през 1924 г.; спечелена полска Волиния (1939); Приднестровието загубено (1940); Транскарпатия спечелена (1945); спечелени румънски острови (1948); Крим придобит (1954 г.). Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Украйна
Междувременно окупираната от хитлеристите част от Украйна, заедно с части от Беларус и Полша са поставени под цивилното управление на създадения през 1941 г. Райхскомисариат Украйна начело с Ерих Кох, чиято основна задача е поддържането на реда в тази територия и организиране на експлоатацията на неговите човешки и природни ресурси в полза на немската икономика. В същото време, в условията на война и Холокост, са избити между 900 хил. и 1,6 млн. евреи и 3 до 4 млн. нееврейско цивилно население, а според други данни цивилните жертви от всички етнически групи в Украйна възлизат на 5,2 млн. души, което представлява 12 % от населението на страната по това време.
През това време между 4,5 и 6 млн. украинци се включват на страната на съветската армия и партизанското движение в борбата срещу хитлеристите. Хиляди други се бият на страната на нацистите, които първоначално са разглеждани като освободители от гнета на Сталин. Трето крило от нелегалните украински националисти, начело с доскорошния най-близък съидейник, приятел и сътрудник на Бандера Роман Шухевич, през 1943 г. формират т. нар. Украинска въстаническа армия (УПА), чийто състав варира между 20 000 и 60 000 бойци.
Стратегическата им цел е изграждането на независима украинска държава с хомогенно население. Затова те се бият както срещу нацистите, така и срещу болшевиките и полската съпротива. Също като бандеровците те провеждат етническо прочистване в Западна Украйна, като избиват или прогонват десетки хиляди поляци и евреи от Източна Галиция и Волиния. Именно те осъществяват прочутото Волинско клане на 11 юли 1943 г., при което за един ден са унищожени 167 селища, населението им е избито, включително всички жени, деца и старци. Опожарени са католически църкви, избити са полските свещеници (някои дори са разпъвани на кръст). През август същата година полското население в Източна Галиция е предупредено да напусне областта в рамките на 48 часа. Жертви на УПА стават и множество украински комунисти и сътрудници на НКВД.
В отговор полската нелегална съпротивителна армия, наречена Армия Крайова, извършва кланета над украинско население, но в по-малък мащаб. Според някои изчисления жертвите и от двете страни достигат 100 000 души.
На фона на немските загуби в този период, през декември 1944 г. Степан Бандера и хората му са освободени от концлагера и получават предложение да се присъединят към Вермахта, но разочарован от германците и тяхната политика, отказва и успява да избяга в контролираната от американците зона в Германия, а и скоро след това идва краят на войната в Европа.
Ясно е, че победата на Съюзниците не довежда до така лелеяната свобода на Украйна. Затова и украинската въоръжена съпротива срещу комунистите в СССР, Полша, Чехословакия и Румъния не стихва още няколко години. ОУН-Бандеровци и УПА продължават борбата до 50-те години на века с все по-отслабваща сила. Срещу тях са ангажирани многохилядни части редовна войска от гореспоменатите социалистически страни. Всичко приключва за десетилетия напред с убийствата на ген. Роман Шухевич през 1950 г. при спецоперация на съветските войски в Украйна и на Степан Бандера в Мюнхен през 1959 г., извършено с отрова от агент на КГБ. Тази традиция в методите на КГБ и техните наследници наблюдаваме и до ден днешен.
Доколко тези две фигури, които днес в контекста на пропагандите се разглеждат като видни революционери или в изцяло негативен план като фашисти, действително можем да ги причислим към ентусиазираните почитатели на Мусолини и Хитлер, може доста да се поспори. Да, сътрудничали са на Хитлер, но само докато не осъзнават, че чрез него няма да постигнат политическите си цели. От друга страна, антисемитизмът им не е изолиран случай, а е част от общия антисемитизъм сред множество европейски общества от Средновековието до средата на ХХ в., при това прилаган винаги по политически причини. А на етнически прочиствания сме свидетели от времето на Асирийската империя до ден днешен. Така че оценката за тях винаги ще бъде противоречива и зависеща от позицията на оценяващите.
В крайна сметка, въпреки неуспеха си, украинската съпротива постига няколко значими резултата. На първо място трябва да отбележим, че още през 1943 г. е прекратено набирането на войници за Червената армия в Галиция и Волиния. На следващо място, през 1945 г. не е допуснато включването на тези две области от Украйна в състава на следвоенна Полша. Също така, много важен резултат от въоръжената борба на УПА в тила на СССР от 1946 до 1948 г. е осуетяването на плановете на Сталин за разширение на съветската окупация към Централна и Западна Европа. Именно активната партизанска война срещу Съветския съюз до 1950 г. довела до нови десетки хиляди жертви от украинска страна и депортирането на близо 300 000 украинци в Сибир.
Последиците от войната като цяло са катастрофални. В периода 1939 – 1945 г. украинският народ дава близо 7 млн. цивилни и военни жертви (загинали), 3,9 млн. са евкуирани в Руската федерация, а 2,2 млн. души са интернирани в немски лагери за принудителен труд. Същевременно само в нацистките лагери на смъртта, както вече посочихме, са избити над 1,5 млн. евреи от украинските земи.
Материалните опустошения са ужасяващи поради политиката на „изгорената земя“, провеждана от Сталин след нападението на нацистка Германия над Съветския съюз през 1941 г. и създадената от Хитлер „зона за унищожение“ през 1943 г. И в двата случая най-засегнати са земите на Украйна. В резултат напълно са опустошени над 28 000 села и 714 градове, а 19 млн. души остават бездомни. Индустриалната и селскостопанската структура са напълно разрушени.
Положителен резултат от войната е териториалното разширение на Украинската ССР. Сред новопридобитите области трябва да посочим Галиция, Волиния, Южна Бесарабия, Северна Буковина и Карпатска Рутения, които са анексирани още през 1939 г. от СССР и са присъединени към УССР. Веднага след войната са присъединени редица нови територии от Полша, Чехословакия и Румъния в размер на 167 000 кв. км с 11 млн. население. Така практически всички украински земи остават под диктата на СССР. Тези териториални промени са признати от Парижките мирни договори от 1947 г.
След войната са внесени поправки в конституцията на УССР, които дават право на страната да представлява самостоятелен международен субект, без да се отделя от СССР. Това позволява на Украйна, заедно с Беларус и СССР, да се превърне в един от основателите на ООН и да бъде един от ротационните членове на Съвета за сигурност на ООН. Подобна промяна става възможна благодарение на сделката между САЩ и СССР за осигуряване на известен баланс в Общото събрание на ООН, което според Съветския съюз в противен случай би било силно дебалансирано в полза на Запада.
В икономически план страната ударно е индустриализирана с превес на тежката индустрия – въгледобив, рудодобив, металургия, химическа и военна промишленост и енергетика. Там се концентрират и едни от най-модерните и тежковъоръжени съветски военни бази. С една дума, икономическото и стратегическото значение на страната в рамките на Съветския съюз нараства неимоверно.
Това води и до сериозни политически последици. Голяма част от следвоенния съветски елит произхожда или е свързан с Украйна и участва активно в десталинизацията на страната. За първи път от 20-те години насам отново за ръководител на Украинската комунистическа партия (УКП) е назначен етнически украинец – Алексей Кириченко. Трима генерални секретари на КПСС са родени или израснали в Украйна – Никита Хрушчов, Леонид Брежнев и Константин Черненко.
Никита Хрушчов (1894 – 1977 г.).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Никита_Хрушчов
Парадоксално е, че един руснак по произход като Хрушчов (произхожда от Курската област), но израснал сред украинци, начело на СССР прави много за Украйна, докато етническите украинци Брежнев, който през целия си живот запазва тежкия си украински акцент, и Черненко, етнически украинец, роден и израснал в Сибир, подобно на грузинеца Сталин, са по-правоверни руснаци от самите руснаци.
През февруари 1954 г., по времето на Хрушчов, във връзка с честванията на 300-годишнината от обединението на Украйна с Русия, РСФСР прехвърля п-в Крим на Украйна в името на братството между двата народа. Либерализира се и отношението към украинската национална интелигенция. Във висшето партийно управление навлизат повече украинци, а в културно отношение украинизацията е частично размразена.
След 1964 г., с идването на Л. Брежнев на власт, се завръща стагнацията, русификацията и онова безвремие и безнадеждност, които доведоха до краха на съветската система и разпадането на СССР. В тази епоха връх на комунистическия цинизъм и лицемерие са действията на съветската власт във връзка с трагедията в Чернобил от 26 април 1986 г., който и досега представлява най-тежкият ядрен инцидент в човешката история.
Чернобилската катастрофа и радиоактивното замърсяване стимулират допълнително съпротивата срещу СССР. Така възниква местното движение „Рукх“, което допринася за разпада на Съветския съюз. След началото на разпада на социалистическия блок и епохалните промени в страните от Източна Европа, на 21 януари 1990 г. над 300 000 украинци образуват жива верига между Лвов и Киев в името на украинската независимост.
След неуспешния опит за преврат в Москва от август 1991 г. украинският стремеж към независимост се засилва. На 24 август 1991 г. Върховният съвет на Украйна обявява Украинската съветска социалистическа република за независима държава, преименувайки я на Украйна. Референдумът от 1 декември 1991 г. показва огромна подкрепа от 92,3% за независимост във всички региони, включително мнозинството от населението на Крим. Този вот се превръща в историческа стъпка към самоопределение без чужда намеса или гражданска война и получава бързо международно признание.
Процесът, довел до независимостта на съвременна Украйна, приключва успешно с подписаното от ръководителите на РСФСР, УССР и БССР (Беларус) на 8 декември 1991 г. Беловежко споразумение за разпускането на СССР. Още в преамбюла на документа се казва, че „СССР като субект на международното право и геополитическата реалност прекратява своето съществуване“, а в чл.1 обявява създаването на поредната креатура под руска хегемония – Общността на независимите държави. Така държавата, в името на която загинаха десетки милиони хора, престана да съществува само с по един подпис на съответните представители, но именно този подпис отвори пътя за бъдещото развитие на суверенна Украйна.
[следва продължение]
От интернет:
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://books.openedition.org/ceup/1739
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia