Зараждането и разпространението на украинското национално самосъзнание в земите на Галиция имат своите пречки в лицето на крайната икономическа изостаналост и социално-етнически разделения. С една дума, земята принадлежи на едрите полски земевладелци-католици и се обработва от крайно бедните православни украински селяни.
По тази причина украинското национално движение там се развива в ожесточена опозиция срещу поляците, но в същото време остава лоялно към императора във Виена. В тази обстановка провинциите на Коронна Галиция и в по-малка степен в Буковина се стремят да се възползват от наченките на парламентаризма в Хабсбургската империя след революцията през 1848 г. и особено след дуалистичната реформа от 1867 г.
В резултат се разширяват религиозните свободи, полагат се основите на образователна система на украински език и е постигнато правото на употребата му в държавните институции. От съществена важност е и появата на специфични украински институции като стопански кооперации, читални дружества (читалища), периодичен печат, книгоиздаване и др.
По време на революцията от 1848 г. в гр. Лвов е основан Върховен русински съвет, който се превръща в първата легална политическа организация на украинците през XIX в. През май същата година започва да излиза и първият вестник на украински език – „Заря Халицка“. През 1890 г. е основана Украинската радикална партия – първата украинска политическа партия.
Естествено, сред украинската интелигенция в Галиция също се водят ожесточени спорове относно бъдещето на украинския народ. От една страна, имаме по-консервативното течение на т. нар. „московчани“, които са привърженици на по-тесногръдата идея за ограничена културна и политическа автономия под властта на Хабсбургите.
Те обаче постепенно губят популярност за сметка на т. нар. „народовци“ (украинофилите), чиито по-крайни възгледи са за пълна независимост (самостiйнiст) и възстановяване на украинската държавност след очаквания разпад на Австро-Унгарската империя.
И така навлизаме в най-интересната част от украинската история, която в огромна степен предопределя днешните трагични събития в тази многострадална страна. В края на XIX и началото наХХ в. разпространението на различни политически идеи сред украинското общество и от двете страни на границата е интегрална част от всеобщия политически и идеологически кипеж в цяла Европа преди Първата световна война.
В резултат, украинското национално самосъзнание намира все по-широка база сред населението и укрепва с всяка изминала година. Сред основните идеолози на украинската национална идея можем да посочим имената на редица общественици и мислители като Борис Хринченко, Лев Юркевич, Микола Михновски и радикалния Дмитро Донцов.
Най-значимата фигура сред тях обаче е професорът по история от Лвовския университет Михайло Грушевски, който бързо се издига като лидер на украинската либерално-демократична интелигенция и украинското национално движение като цяло.
Проф. Михайло Сергійович Грушевський (1866 – 1934).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Михаил_Грушевски
С най-фундаменталния си труд, десеттомната монография „История на Украйна-Рус“, той защитава тезата за изцяло самостоятелното формиране и развитие на украинския етнос в рамките на източното славянство, с което подчертава историческите и дори генетичните различия с беларусите и най-вече с руснаците.
Така Киевска Рус се разглежда като средновековна форма на украинската държавност, която той нарича Украйна-Рус, а оценката му за руската експанзия в украинските земи от Иван III до Екатерина II е крайно отрицателна. Острите критики на редица негови възгледи от страна на многобройните му опоненти не успяват да разрушат ореола му на баща на модерната научна украинска историография и водач на демократичното течение в украинското национално движение. Всичко това го превръща в естествен политически лидер в смутните години на Първата световна война и Болшевишката революция.
Още в началото на войната украинците от двете страни на границата са принудени да се включат в двете противникови армии – руската и австро-унгарската. В състава на руските войски според различни данни се бият до 3,5 млн. украинци, а в състава на австро-унгарските са включени около 250 000, голяма част от които са доброволци за борба срещу Руската империя.
Първоначално руската армия успява да изтласка австрийските войски до Карпатите и така реализира дълго лелеяната руска мечта да анексират цялата територия на Украйна под своя власт. Междувременно по време на военните действия са дадени хиляди военни и цивилни жертви и от двете страни.
Рухването на империите в края на войната осигурява на украинските елити дългоочакваната възможност да осъществят своите национални въжделения. Революциите в Русия от 1917 г. довеждат до пълен хаос в украинските земи, подсилван от традиционните апетити на всичките им съседи към тях.
Вследствие на новата международна конюнктура и вътрешните противоречия сред гореспоменатите елити, между 1917 и 1921 г. възникват и за кратко просъществуват цели четири украински държавни образувания и едно анархистично общество.
Карикатура от 1919 г., изобразяваща апетитите към Украйна от страна на всичките ѝ съседи – болшевиките от Север, бялата армия от Изток, поляци и унгарци от Запад и румънците от Юг.
Източник: https://theconversation.com/ukraine-as-a-borderland-a-brief-history-of-ukraines-place-between-europe-and-russia-178168
Първата от тях е Украинската народна република (УНР) начело с проф. Грушевски и Симон Петлюра. Втората е прогерманската Украинска държава (Втори хетманат), начело с обявения за хетман ген. Павло Скоропадски. На трето място ще споменем Западноукраинската народна република (ЗУНР) в Източна Галиция, начело с Евгений Петрушевич.
И на четвърто място, с помощта на Червената армия, е създадена Украинската съветска социалистическа република (УССР), един от първите ръководители на която е българинът Кръстьо Раковски, племенник на Георги Раковски по майчина линия. Не трябва да се пропуска и т. нар. Махновщина, както се нарича опитът за изграждане на анархистично общество в земите северно и западно от Азовско море, начело с известния си водач Нестор Махно.
Поради анархисткия си характер и отрицанието на властта, земите под негов контрол не могат да се разглеждат като държавно образувание, а само като територия на анархистко безвластие, организирано от „свободни съвети“ под защитата на войските на „Батюшка“ Махно. Така за кратко време общата територия на всички тези политически образувания обхваща земите не само на днешна Украйна (с Крим), но и казашките земи около р. Кубан и южното течение на р. Дон, включително части от днешните Курска и Белгородска област . Като цяло обаче страната остава разпокъсана.
В същото време на територията на Украйна воюват ожесточено шест армии – на украинските националисти като Симон Петлюра и др., украинските анархисти на Махно, армиите на Тройния съюз, на Антантата – полската и румънската, Бялата армия на ген. Антон Деникин и Червената армия на болшевиките. Практически всеки воюва срещу всички останали, като рядко възникват краткотрайни съюзи между някои от тях.
В тези условия на революции, граждански и международни войни, наличието на силна централна власт става невъзможно, а в главна жертва на тази невъзможност се превръща украинската независимост. За по-малко от година властта в Киев се сменя пет пъти, фронтовете прекъсват връзките между отделните градове и области, а отношенията с външния свят са почти напълно ограничени. Градовете обезлюдяват, понеже гладуващото им население се отправя към провинцията в търсене на храна. Катастрофата за украинския народ е повсеместна.
Така че напълно ще се съгласим с канадския учен Орест Субтелни, който обобщава, че „в съвременната история на Европа никоя страна не е преживявала такава пълна анархия, ожесточени граждански борби и пълен колапс на властта, както Украйна по това време“.
За четири години до сключването на Договора от Рига (18 март 1921 г.), с цената на стотици хиляди жертви Украйна е подчинена от болшевишка Русия, а само част от западните ѝ земи попадат в границите на Полша, Чехословакия и Румъния. Мечтата на М. Грушевски за парламентарно-демократична Украйна на този етап претърпява пълен крах.
Процесът на налагане на комунистическия контрол над страната приключва през декември 1922 г., когато е превърната в съставна част на новосъздадения СССР. С този акт започва една от най-мрачните страници в украинската история.
Все пак борбата за украинска независимост през 1917 – 1921 г., макар и неуспешна, е един от главните фактори, които принуждават болшевиките начело с Ленин да възприемат федералисткия принцип в изграждането на СССР. Формално УССР притежава почти всички номинални атрибути на държавността, без това да намалява зависимостта от Съветска Русия. Във всяка конституция на УССР се посочва, че Украйна е суверенна държава, а във всяка конституция на СССР се твърди, че всяка от съюзните държави има правото да се отдели от федерацията във всеки един момент.
Но дори и отделното представителство на Украйна и Беларус в международни организации, като ООН например, не им предоставя никаква самостоятелност. Просто не трябва да се забравя, че всяка конституция на СССР или на отделните съюзни държави е изготвяна в идеологическите отдели на КПСС и представляват по-скоро политико-идеологически, отколкото правен документ. При все това, в началния период до 1925 г., преди укрепването на тоталитарното управление в страната, болшевиките допускат известен компромис с украинската национална идея, като разрешават частичната украинизация на политическия и културния живот.
Но от същата година, с поставянето на Лазар Каганович начело на Украинската комунистическа партия (УКП), започва системното отстраняване на привържениците на украинизацията като Олександер Шумски, което е свързано и с началото в изграждането на личната диктатура на Йосиф Сталин. Още през 1929 г. започва чистката сред украинския политически и духовен елит, която придобива епични размери в средата на 30-те години като част от „Голямата чистка“ на Сталин.
В резултат 4/5 от украинския елит са избити или изпратени в затворите и лагерите, Украинската автокефална православна църква е напълно унищожена, а украинският народ е подложен на тотална насилствена русификация. В контекста на тези исторически събития не трябва да забравяме и трагичните последици от насилствената колективизация на селското стопанство, наложена от Сталин в периода 1929 – 1933 г. Резултатът е прочутият Голодомор, който засяга зърнопроизводителните райони не само в Украйна, но и в Южна Русия и Прикавказието.
Сама по себе си темата за Голодомора заслужава отделно представяне. За целите на настоящето ни писание обаче само ще обобщим, че основният удар на тази колективизация се поема главно от украинското селячество. Изпратената от Сталин специална комисия начело с Вячеслав Молотов, на когото е кръстен и известният „коктейл Молотов“, с помощта на ударни бригади конфискува повсеместно продукцията на украинските селяни и през 1932 г. предизвиква безпрецедентен глад в страната. Това, според различни преценки, довежда до гладната смърт на между 3,5 – 5 млн. души.
Естествено, съветската пропаганда по всякакъв начин прикрива и отрича Голодомора. Това води и днес до спорове в научните среди за причините, които го пораждат и дори за наличието му. Парадоксалното е, че едва през 2006 г. Украйна и още 25 страни членки на ООН, сред които и България, признават това зверство за геноцид над украинския народ. Разбира се, Русия не е между тях.
По-страшното е, че в продължение на години след независимостта от 1991 г. инерцията от комунистическото влияние в украинското общество пречеше за по-обстоятелственото изясняване на фактите. Сталинистите в страната, особено сред по-старото поколение, се бореха със зъби и нокти срещу изясняването на историческата истина за престъпленията на Сталин срещу народите от СССР и извън него. Лично скромният автор на тези редове е бил свидетел през 2004 г. на демонстрации на пенсионери в Киев срещу модернизацията и деидеологизацията на учебниците по история в Украйна.
Умрели от глад селяни по улиците на Харков, 1933 г.
Източник: https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
Ударът срещу частната собственост, украинския елит и селячеството е съчетан с опитите за бърза индустриализация, заложена още в първия петилетен план от 1928 г. В това отношение Украйна отново е една от най-засегнатите страни в СССР. В резултат градското население нараства от 19% на 34% от общия брой. Това на пръв поглед звучи добре, но урбанизацията и индустриализацията не повишават осезаемо стандарта на живот, както и навсякъде в комунистическите общества по света.
След победата на болшевиките и създаването на СССР редица представители на украинското национално движение са принудени да емигрират в различни европейски държави или отвъд океана. Сред тях най-активни носители на идеята за независимост са множество студенти и офицери от армията. Те създават редица украински националистически организации, които действат най-вече на териториите на демократични страни като Франция, Великобритания, САЩ и Канада, както и в западноукраинските земи под полска и чехословашка власт.
Както е ясно, с изключение на проявите на селска съпротива по време на насилствената колективизация в УССР, не може да се говори сериозно за някаква организирана борба в условията на сталинските зверства. Най-влиятелна и известна сред тези организации е Организацията на украинските националисти (ОУН), която води тежка борба за възстановяване на украинската независимост. Могат да се направят много паралели между тази организация и българското ВМРО, както и с организацията на усташите в Хърватия. ОУН е създадена през 1929 г. от обединението на Украинската военна организация и няколко студентски националистически групи.
Пръв неин ръководител става видния патриот и офицер Йевхен Коновалец. През 20-те години на века той работи в сътрудничество с немското разузнаване с цел облекчаване съдбата на сънародниците му в Галиция под полска власт, понеже чудесно осъзнава, че Германия е най-мощният потенциален съюзник на украинците срещу Полша. Но след възхода на нацизма се отнася крайно резервирано към възможностите за сътрудничество с Хитлер с аргумента, че в „Майн кампф“ Фюрерът многократно разглежда земите на Изток като „жизнено пространство“ за немския народ и не търси съюзници в Източна Европа.
Затова след 1933 г. той допуска контакти с новото ръководство на Германия само на лична основа, но не и като официални връзки. За съжаление, през 1938 г. Коновалец е убит в Ротердам от агент на НКВД, което показва, че вече и Сталин изпитва притеснения от разширяващото се влияние на ОУН по света. Тогава изгрява звездата и на противоречивата фигура на Степан Бандера, който е член на ОУН от 1932 г. Той се превръща в национален герой за много украинци и в аргумент-плашило на руската пропаганда за „фашизацията“ на съвременна Украйна.
В това отношение съдбата и историческата роля на Бандера много си приличат с тази на Иван (Ванче) Михайлов от българската история до Втората световна война. Тук ще припомним, че според личните идеологически тези на Сталин всички останали части от политическия спектър извън комунистите са някакъв вид „фашисти“ – социалдемократите са „социалфашисти“, либералите са „либералфашисти“, консервативните монархисти са „монархофашисти“ и т.н. Само партията на Мусолини в Италия са просто „фашисти“. Този етикет е лепнат също и на национал-социалистите на Хитлер, въпреки някои сериозни разлики между тях (фашизмът и нацизмът имат много сходства като тоталитарни идеологии, но при фашизма отсъстват същностни черти на нацизма като расизма и антисемитизма).
Тези „дребни“ детайли са много важни при разглеждането на политическите позиции и действията на различните исторически личности по време на Втората световна война, което важи с пълна сила и за участието на украинците в нея, както ще видим по-нататък.
[следва продължение]
Използвани източници от интернет:
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://books.openedition.org/ceup/1739
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia