Ако интелигентният ни читател потърси повече информация за възникването и развитието на Украинското възраждане, ще установи, може би без изненада, че възрожденските процеси в украинското общество в огромна степен наподобяват подобните процеси в българското. Времето (века), разпокъсаността, липсата на собствена държавност и чуждото политическо потисничество са достатъчни за подобна аналогия със собствената ни историческа съдба. Но както сред българите, така и сред украинците, Възраждането се превръща в период, през който се формира модерната нация. Важна роля за националното пробуждане през XIX в. играят влиянията от Европа в лицето на модерните за епохата идеи на национализма, свързани с идеите за духовно пробуждане, национално обединение и модернизация на обществото във всяко едно отношение. Както при всички късни възрожденски процеси (източноевропейски, балкански, турски и др.), водещото начало е западноевропейският пример и модел за подражание. Украинското общество не прави изключение в това отношение. От общия ни преглед на украинската история дотук се открояват няколко по-важни извода.
Джузепе Мацини (1805-1872). Един от основните идеолози на национализма през XIX в.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Джузепе_Мацини
На първо място трябва да си припомним, че в основата на бъдещата украинска държава е Киевска Рус, докато Русия в лицето на Московското княжество възниква в периферията на Киевската държава.
На следващо място е добре да не забравяме, че казачеството възниква в земите на украинската народност и естествено носи нейната етнокултурна идентичност. Едва с разселението на казашките общности на Изток след XVI в. и обвързването им с интересите на руската корона, се стига до възникването на условия за по-тясно обвързване на тези казашки групи с руската политика.
Този факт, в съчетание с провежданата в продължение на над три века интензивна пропаганда за русификация сред тях, са довели до трайната промяна в етническото самосъзнание на казаците на изток от р. Дон, които днес притежават руско самосъзнание. Но в коренните си земи в Запорожието и Приднепровието, казаците запазват своите народностни черти и се превръщат в основа на формиралата се по-късно украинска нация.
На трето място е редно да имаме предвид, че както при всяка съвременна нация, етногенезисът и на украинската нация е изключително сложен. Той е обусловен от множество благоприятни и неблагоприятни фактори, които или са стимулирали, или потискали националното пробуждане на украинския народ.
Вече посочихме по-горе основните негативни условия за раждането на украинската нация – липсата на самостоятелна държава, чиито институции да се грижат за всестранното развитие на народността, чуждото потисничество, политиката на асимилация и строгите културните ограничения, наложени на украинския народ, довели закъснялото начало на националното пробуждане, както и ред други. Ако съдбата на украинците зависеше само от тези обстоятелства, то днес украинска нация нямаше да съществува.
За тяхно щастие обаче, едновременно се развиват и редица благоприятстващи тяхното пробуждане социално-икономически и духовни фактори, които се съчетават с естествените сили и стремежи на народността към развитие и прогрес. Сред тях на първо място трябва да се вземе предвид наличието на украински елит, както социален, така и интелектуален, който е съсредоточен в градовете. Именно той се превръща в основния двигател на онези исторически процеси, които ще доведат до формирането на украинската нация.
Сам по себе си Ренесансът (Възраждането) е културно течение, родено на основата на градската икономика и разпространено сред градските елити. В Източна Европа през Модерната епоха той е тясно свързан с раждането на новите нации. Украинското възраждане не прави изключение в това отношение. Върху него оказват влияние всички европейски идеи от ренесансовия хуманизъм, Просвещението и Романтизма, до национализма на Джузепе Мацини и философията на позитивизма и социалутопизма. Подобна е ситуацията и сред възрожденските процеси на балканските народи.
Специфичното в украинския случай е, че заради разделението на земите им между монархиите на Романовците и Хабсбургите, се формират две украински национални движения, които се развиват паралелно в двете империи. Те се различават помежду си поради различните политически, културни и социално-икономически условия, в рамките на които възникват и се развиват.
Чешкият историк Мирослав Хрох разграничава три етапа в развитието на националното пробуждане на подчинените народи в Източна Европа: академичен, културен и политически. Както винаги, подобни класификации, както и периодизациите, постоянно търпят критика, но също така винаги улесняват изследването и създаването на представа за големите явления в историята. Наред с това, тези фази на възрожденския процес могат да се онагледят и от по-познатото ни Българско възраждане. При нас академичният етап се изразява във възникването на интереса към миналото, традицията и културата на народа, което при нас се изразява в движението за модерна българска просвета и култура.
Следва културната фаза, при която се разгръща националната пропаганда сред масите, при нас изразена под формата на църковно-националното ни движение за самостоятелна църква, създаването на която означава официално признаване на българската нация.
Третият стадий от нашия възрожденския процес е свързан с политическите усилия за постигане на освобождение и изграждане на независима национална държава, която да поеме отговорностите за бъдещето на нацията.
По подобен начин се развиват процесите и в украинското общество. Под влияние на идеите на Романтизма през 20-те години на XIX в. се разпространява интересът, довел до първите изследвания на езика, културата и етнографските особености на украинското село. Пак в рамките на паралела с българската история, подобен изследовател е украинският учен Юрий Венелин, който посвещава научната си дейност на българите и така оказва решаващо влияние върху Васил Априлов, който отхвърля завладелите го до този момент идеи на гърцизма (елинизма) и посвещава остатъка от живота си на българската кауза.
Още в края на XVIII в. писателят, поет и просветител Иван Котляревски издава своята комична поема „Енеида“, която поставя основата на модерния украински литературен език. Той е последван от редица други писатели, поети и учени, но най-яркото име сред украинските духовни будители от този период е това на Тарас Григорович Шевченко (1814 – 1861 г.), който от своя страна оказва огромно влияние върху поезията на Петко Славейков и Любен Каравелов. Той е популярен поет, писател, художник и политически деец, чиято съдба е типична за интелектуалец с прост произход в крепостна Русия. Роден в семейство на крепостни селяни, благодарение на таланта си той прави ярко впечатление на големия руски художник Карл Брюлов, който го откупва от господаря му за сумата от 2 500 рубли (равнозначни на 45 кг сребро) и го кани за студент в Художествената академия в Санкт Петербург.
Тарас Шевченко . Автопортрет, 1840 г.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Тарас_Шевченко
По това време Европа ври и кипи от сблъсъка на аристократичния консерватизъм с все още революционния либерализъм, което води и до мащабните революции от 1848 – 1849 г. В същото време в Русия управлява крайно ретроградния и реакционен император Николай I Романов (1825 – 1855). Неговият краен консерватизъм и мракобесие се проявяват ярко и във вътрешната, и във външната политика на Русия. Във вътрешен план той запазва институцията на крепостничеството, за да не влиза в конфликт с поземлената аристокрация, и прилага политика на тежка цензура и преследване на всички нови идеи, които проникват в руското общество още от времето на войните с Наполеон.
А заради активното участие на руската армия в потушаването на революциите в Европа, той се сдобива с оскърбителното прозвище „жандармът на Европа“. В същото време руската обществена мисъл е остро разделена между „западняци“ и „славянофили“. Западняците считат, че Русия трябва да се реформира бързо в демократична посока по подобие на Западна Европа и така да постигне онзи просперитет и достойно място сред европейски народи, които заслужава.
От своя страна, славянофилите вярват, че руското общество е особено, със самостоятелен път на развитие и не принадлежи нито към Изтока, нито към Запада. Оттам произхожда и месианската идея за Русия като водач на славянския свят под егидата на самодържавието, а пътят на развитие на руското общество трябва да минава през ценностите на руското православие и руския народ.
Сред тези обществени мислители можем да посочим имената на Алексей Хомяков, Иван Киреевски, Иван Аксаков и др. Те се превръщат в идеолози на руския империализъм, като защитават идеята за превъзходството на Русия над Запада и за водещата ѝ роля в славянския свят. Ясно е, че именно това течение се превръща в основа на руската политика през следващия период.
В потвърждение ще посочим, че още през 1833 г. просветният министър на Николай I Сергей Уваров формулира накратко тези основни принципи, като обявява, че дейността на правителството ще се базира на „самодържавие, православие и народност“. Всичко, което противоречи на тези начала на Руската империя, бива преследвано, потискано и при възможност – унищожавано.
Карта от 1871 г. на разпространението на украинския език.
Източник: https://asengenov.medium.com/history-ukrainian-language-1fd3f08854f0
За сметка на славянофилите, западняците в Руската империя са систематично преследвани, прогонвани, заточавани или убивани. Под ударите на закона и цензурата попадат практически всички талантливи интелектуалци и писатели, сред които Лермонтов, Гогол, Достоевски, руските революционни демократи Белински, Чернишевски, Добролюбов и много други. Оказва се, че съдбата на Тарас Шевченко не е изолиран случай за руската действителност през епохата. В тази обстановка на мракобесие младият Тарас се оформя като отличен художник.
Същевременно се проявяват и дарбите му в областта на литературата, като от самото начало той пише най-вече на родния си украински език. В своите творби той разказва за миналата слава и настоящето безчестие под чуждо иго на украинската държава и народа ѝ. Тази дързост му навлича обвиненията на руската литературна критика и властта, че пише на „мужишкия език“ или „малоросийското наречие“, както се нарича украинският език в Русия. В резултат, до края на живота си той е преследван, заточаван и непрекъснато следен от царската Тайна полиция.
За щастие на Шевченко, любовта и преклонението му пред Родината е споделена от редица други украински писатели и поети и дворяни, които му симпатизират. Писатели и писателки като Иван Франко, Леся Украинка, Михаил Коцюбински, Иван Нечуй-Левицки, Олга Кобилянска, Борис Гринченко и мн. др. утвърждават и популяризират украинския литературен език и така създават най-благодатната почва за изграждането на украинското национално съзнание.
До края на века и в началото на следващия, в рамките на Руската империя украинските писатели и историци полагат огромен труд за пробуждането на своя народ. Но поради царското потисничество там политическите процеси се развиват по-бавно и трудно. Тайни дружества като „Кирило-Методиевото братство“ от 40-те години и „Хромади“ от 50 – 60-те години на XIX в. стигат във възгледите си само до искането за културна автономия на украинците в рамките на Руската империя. Затова като цяло украинското национално движение в земите под руска власт остава предимно с културна насоченост и идеята за политическа свобода на украинците не надхвърля рамките на идеята за свободна Украйна като част от една по-голяма славянска федерация.
Още повече, в рамките на украинското общество тези крайно умерени от наша гледна точка идеи почти не намират разпространение извън ограничения кръг на градските интелектуалци. При положение, че цели 93% от населението, според преброяването от 1897 г., принадлежи към селячеството, което почти изцяло е неграмотно и напълно индиферентно, става ясно, че не може да се очаква масово национално пробуждане. А за съотношенията сред градското население е показателен случаят с Киев, където 54% се определят като руснаци и само 22% като украинци. Наред с това в Левобрежна Украйна (земите на Изток от р. Днепър) почти не съществува украинска буржоазия, която би била най-възприемчива към тези идеи.
Сред самите украински интелектуалци съществуват сериозни противоречия относно вижданията им за „украински народ“. Основните колебания се въртят около въпроса за произхода и характера на украинския народ, област, в която изключителна роля играят концептуалните насоки на историческите изследвания по тези въпроси. От една страна, се развива твърде умерената и дори консервативна теза за украинците като клон на единния „русский народ“, който клон се е обособил като отделна култура заради различния си исторически опит. Това виждане е изразено най-ярко в трудовете на Микола Костомаров (1817 – 1885).
На тази концепция рязко се противопоставя най-значимият украински историк от края на XIX в. и началото на ХХ в. Михайло Грушевски (1866 – 1934), който изразява по-крайната позиция, че украинците имат напълно различни корени от руснаците. Независимо от тези различия, в голямата си част последователите и на двете течения виждат бъдещето на Украйна единствено като съставна част на една по-голяма и по-демократизирана федерална държава, наследница на царска Русия. Разбира се, в този период се появяват и привърженици на радикалната идея за пълното отделяне на Украйна в самостоятелна държава (т. нар. „самостинисти“), сред които можем да посочим имената на Микола Михновски, Вячеслав Липински и Дмитро Донцов.
За съжаление обаче, те остават едно изолирано малцинство сред своите колеги в „руска“ Украйна. Така цензурата и репресиите на царската власт не позволяват развитието и разпространението на украинската национална идея сред по-широки кръгове от населението. Допълнителен удар срещу нея нанесли и забраните от 60-80-те години за употреба на украинския език в обществения живот, включително в училищата и издателската дейност. Особено важно място в тази поредица от закони и наредби заема прочутия Емски указ на царя-освободител Александър II от 1876 г., в който изрично е подчертана „опасността, идваща от дейността на украинофилите“. Тези политически решения допълнително силно забавят процесите на културно самоосъзнаване на украинския народ и създават допълнителни пречки за преминаването на възрожденския процес към третия му етап – политическото узряване и израстване на масите.
В резултат можем да обобщим, че в украинските земи под руска власт крайната бедност и стопанска изостаналост, репресиите на царския режим и липсата на развити образователни и културни структури силно възпрепятстват процесите на формиране на украинска нация. В същото време те активно стимулират русификацията на част от украинското население в селата и градовете, особено в районите, граничещи с руските земи. В крайна сметка, всичко това дава допълнително хляб на твърденията на царската пропаганда от късната руска империя, че всички източни славяни по същество са руснаци. Същите твърдения чуваме и днес от най-високите трибуни на руската власт.
Малко по-различно се развиват нещата в Галиция под австрийска, а след 1867 г. под австро-унгарска власт. Там пречките за развитието на украинското национално движение не са толкова изразени, както в земите под руската корона. В Галиция духовното пробуждане на украинците или както се наричат тук – русините, се свързва с имената на Маркиян Шашкевич, Иван Вахилевич и Яков Головацки, които през 1837 г. публикуват в гр. Буда, Унгария, алманаха с украински народни песни „Русалка Днестрова“. Както ще видим по-нататък, техните последователи разполагат със значително по-широка свобода и възможности за използване на политическата система за изграждане на собствени културни и политически институции, които да ускорят изграждането на украинската нация.
(следва продължение)
Литература
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://books.openedition.org/ceup/1739
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia