Ролята на казаците в миналото на Източна Европа е изключително показателна за политическата употреба на историята според нуждите на съвременните националистически пропаганди. Бързата проверка из мрежата отново доказва силното руско присъствие в нея и по тази тема, с цел да се подмени историята и да се докаже руският им произход и принадлежност.
Относно корените на казачеството и досега се водят непрекъснати спорове, а тезите за произхода им често граничат с фантасмагорията и абсурда. Но все по-често напоследък се сблъскваме с подобни проблеми по редица въпроси, благодарение на улеснения достъп до информация и последвалото все по-широко разпространение на т.нар. „псевдо наука“.
Споровете колко древен народ са казаците от съвременна гледна точка са до известна степен безпредметни. Въпросът дали произхождат от скити, алано-сармати, готи, торети (славяно-турани), хазари, тюрки (главно кумани) и каквито още се сетим народи, обитавали степите северно от Черно и Каспийско море през Античността и Ранното средновековие е твърде сложен, за да му се предложи някакъв категоричен отговор. За любителите на историята е по-важно да имат предвид, че казаците започват да играят по-значима роля едва след началото на XV век.
Иля Репин. „Запорожци пишат писмо на турския султан“
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Запорожци_пишат_писмо_на_турския_султан#cite_note-1
Най-вероятно наименованието им има тюркско-кумански произход и е свързано с думата „quzzaq“, което означава „свободен човек, който търси приключения, скитник, бродник, номад, завоевател“. За първи път названието се среща в писмен източник от XIII в. – известния Codex Cumanicus, който представлява езиков наръчник, предназначен да улеснява дейността на католическите мисионери сред куманите. На украински език се произнася „козак“, както и на полски – „kozak“, а ние, българите, сме възприели руското „казак“. Не трябва обаче да бъркаме или смесваме понятията „казак“ и „казáх“ (представител на тюркския казахски народ), макар и да са от един корен и независимо от близкото им звучене.
И все пак, ако се навлезе по-сериозно в целия информационен масив, посветен на казачеството, човек може да си направи няколко основни извода относно неговата история. На първо място, казаците са заселили една обширна територия, която обхваща огромния ареал на Понтийско-Каспийската степ, през Средна Азия, та чак до Южен Сибир. В процеса на разселението си те взаимодействат с десетки народи, което дава хляб и на множеството различни теории за техния произход. Но независимо от обхвата на техния ареал, винаги трябва да имаме предвид, че ядрото на коренните им земи е в степите северно от Черно и Азовско море, т.е. – земите на дн. Южна Украйна и най-вече Запорожието.
На второ място се налага изводът, че казаците са доста разнородни като генотип. Това е резултат от сложния им и продължителен етногенезис, в който в различна степен участват множество представители на най-разнообразни езикови и религиозни групи, но все пак преобладаващ е славянският православен елемент.
Карта на Дивите поля. Автор: Алекс Тора.
Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Cossacks
Показателно е, че общ език на казаците става староукраинският, който поне до началото на ХХ в. се употребява и от казаците на територията на дн. Руска федерация (Донски, Кубански, Уралски и т.н.), а общата религия е православието. В това отношение казаците се явяват като основни приемници и продължители на народностните и културните традиции на Киевска Рус.
И на трето място, сред най-отличителните черти в характера на казашките общности е тяхното свободолюбие и стремеж към независимост. Затова дори и в мирно време техните общини, т. нар. „стáници“ начело с хетмани, са организирани на военизиран принцип, за да се поддържа непрекъсната готовност за борба в защита на тяхната свобода.
В този контекст можем да си припомним прочутата картина на големия руски художник Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан“. Макар и родом от Санкт Петербург, той е бил добър познавач на украинската история. По време на своето пътуване из Запорожието през 1880 – 1881 г. опознава отблизо живота и традициите на запорожките казаци. Малко по-късно в свое писмо до художествения критик Владимир Стасов, Репин дословно пише: „Дяволски народ! Никой на този свят не чувства така дълбоко свободата, равенството и братството. През целия живот Запорожието остана свободно, не се подчини на нищо!“. Трудно е да си представим по-точна и категорична оценка на народностния характер на населението в Южна Украйна.
Но да се върнем към корените на казачеството. Особено важен за нашето повествование е фактът, че още от втората половина на XIII в. източнославянски групи се заселват в равнините от р. Днестър до Волга. Те са подложени на непрекъснати сблъсъци с монголи и татари, чиито чести набези в украинските земи са с цел отвличане на хора, за да поддържат интензивен износ на роби към Османската империя и Близкия изток. По съвременни оценки на учените само в периода XVI – XVII в. са поробени над 2 млн. души. Системното обезкървяване на украинския народ и епидемиите през XIV в. водят до масово обезлюдяване на южните украински предели, а тези земи дори в официалните полско-литовски документи от XVI до XVIII в. сa нарeчeни Дивите поля.
„Битка на казаци с татари“ (1890 г.). Картина от полския художник Йозеф Бранд
Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Józef_Brandt
За съжаление, сведенията за формирането на казашката общност преди XVI в. са доста оскъдни. Но все пак се знае, че през XV в. все повече селяни бягат от засилващата се феодална експлоатация в Полско-Литовското кралство (Жечпосполита) към Дивите поля, възползвайки се от богатите им природни ресурси. Това става на фона на залеза на могъщата Златна орда и издигането на нейния наследник – Кримското ханство. Така през следващите векове заселниците в Дивите поля са принудени в непрестанни битки с кримските татари, османците, полските шляхтичи, руските боляри и унгарските рицари да отстояват своята свобода и независимост.
Първоначално тези групи ранно казашко население, подобно на своите славянски предци от периода на Късната античност, осъществявали ежегодни експедиции в Дивите поля за грабеж на добитък, лов, риболов и сезонно земеделие, след което се завръщали в родните си места. Това полуномадско съществуване става известно като казашки начин на живот.
Постепенно те започват да се заселват трайно в пустеещите земи и основават в Запорожието редица нови селища, организирани в свободни общини, а малко по-късно продължават и към реките Дон, Кубан и Волга. Именно от волжките казаци произхожда прочутият завоевател на Сибир Ермак Тимофеевич.
Богдан Хмелницки (1595 – 1657 г.).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Украйна
В изворите от епохата казашкото общество е представено като свободна федерация от независими общности, които формират собствени армии и са напълно независими от своите мощни съседи като Полско-Литовското кралство, Великото Московско княжество и Кримското ханство. И през целия период от XV – XVII в. са принудени да водят неуморна борба срещу тях за съхраняването на своите свободи.
Първото известно на науката международно споменаване на казаците датира от 1492 г., когато кримският хан Менли I Гирай се оплаква на великия литовски княз Александър Ягелон, че неговите казашки поданици от Киев и Черкаси са плячкосали кораб на кримски татари. В отговор литовският владетел нарежда на неговите „украински“ (което в случая означава служещ в гранична зона) служители да разследват, да екзекутират виновните и да предадат имуществото им на хана.
Отношенията с Жечпосполита са сложни от самото начало. От една страна, полските шляхтичи имат интерес да усвоят богатите, но запустели Диви поля, а от друга, се стремят да се възползват от военните умения на свободните казаци, за да се противопоставят по-ефективно на татаро-османската експанзия. В резултат към началото на XVI в. казаците от днешна Украйна до голяма степен са интегрирани в сложната политическа и социална структура на Полско-Литовската държава, където дълго време запазват своята свобода.
Тъй като голяма част от казаците произхождат от селяни, които бягат от опитите на полската аристокрация да ги закрепости, това поражда чести конфликти между тях. Най-ранното засвидетелствано надигане на казаците срещу полската власт е въстанието на Петро Муха от 1490 г., което е подкрепено и от молдовския княз Стефан Велики.
Слободска Украйна.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Слободска_Украйна
През следващите десетилетия е постигната вече споменатата интеграция на казаците под властта на полската корона. Те се включват активно във военните действия както срещу Кримското ханство, така и срещу Московското княжество. Тази ситуация продължава до края на XVI в., когато в самото Полско кралство рязко се засилват тенденциите към феодализация и закрепостяване.
Въпреки изключителната военна ефективност и полза от казачеството, към началото на XVII в. полската шляхта отказва да потвърди автономията на казашките общини и да припознае техните водачи хетманите за равностойна част от шляхтата. Същевременно са положени значителни усилия за закрепостяване на казаците, което допълнително засилва конфликтите им с полската аристокрация.
В същото време цяла Европа ври и кипи от междуособни конфликти, които довеждат и до първия общоевропейски конфликт – 30-годишната война (1618 – 1648), опустошенията от която предизвикват вълна от рефеодализация в Централна и Източна Европа и натиск за католицизиране на православните казаци под полска власт. Тази обстановка води и до избухването на мащабното въстание на хетман Богдан Хмелницки от 1648 г.
Той произхожда от русинско (рутенско, украинско) благородно православно семейство и отхвърля натиска на полската корона да приеме католицизма, поради което е конфискувано цялото му имущество. Тогава пристига в Запорожка сеч, главната крепост на казаците отвъд бързеите на Днепър, където е избран за хетман и създава казашката държава, наречена Запорожка войска (на укр. – Військо Запорозьке).
Богдан Хмелницки обосновава пред казаците действията си като борба на потисканите от векове православни русини срещу католиците поляци. Независимо от първоначалните си успехи в битките срещу полската армия, още в началото на въстанието той се обръща към православния московски цар Алексей I за помощ, но я получава едва през 1654 г. Тогава на радата (съборът) в Переяслав голяма част от казашкия елит полага клетва за вярност към цар Алексей I и е сключен договор с Московия (тогава още не е прието името Русия). Този договор поставя началото на подчиняването на казашките земи от Москва и чрез него Запорожката войска отхвърля принадлежността си към Жечпосполита.
Последвалата руско-полска война от 1654 – 1667 г. завършила с Андрусовския договор, който е подписан без всякакво участие на представители на казашката държава. Според този договор територията на дн. Украйна е поделена между Русия и Полша по поречието на р. Днепър, а Запорожка Сеч е поставена под руско-полска администрация.
Първоначално казашкият Хетманат в Деснобрежна Украйна запазва известна автономия под руски протекторат срещу задължението да охраняват руската граница с Полша и Кримското ханство, докато Левобрежна Украйна остава под полска власт. Наред с това е установена казашка колония в т. нар. Слободска Украйна на руската граница.
През следващите десетилетия украинската автономия постепенно е ограничавана. Този процес също не минава без съпротива от страна на казаците. В 1708 г. техния предводител Иван Мазепа прави неуспешен опит да прекрати съюза с Русия, а през 1773 г. избухва най-масовото селско въстание в Русия, предвождано от донския казак Емелян Пугачов. Въпреки неуспеха и на двете надигания, руският елит е сериозно притеснен и взема мерки за окончателното премахване на казашката автономия.
През управлението на Екатерина II (1762 – 1796) в 1764 г. е премахнат институтът на хетмана, а Хетманатът е включен в състава на Малоруската губерния, ръководена от Пьотр Румянцев. В крайна сметка през 1781 г. Хетманатът изцяло престава да съществува, а с окончателното анексиране на Кримското ханство през 1783 г. и териториите на Южна Украйна са присъединени към Руската империя.
След трите подялби на Полша между 1772 и 1795 г. в полза на Руската и Австрийската империи и кралство Прусия, Галиция е предадена на Австрийската империя със статута на Кралство Галиция и Лодомерия в състава на империята. Тя остава с непроменен статут до 1918 г., когато е провъзгласена за Западноукраинска народна република. Левобрежна Украйна остава като част от Жечпосполита до 1793 г., когато и тя е присъединена към Руската империя. В резултат цяла Украйна, освен Галиция, е подчинена от Руската империя.
Последиците от тази анексия са изключително тежки за украинския народ, което е видно и от днешното състояние на руско-украинските отношения. Той се оказва разделен и се използва като заложник в голямата борба между Руската и Австрийската империя за надмощие в Централна и Югоизточна Европа. И все пак, докато в Русия украинците получават известен достъп до социално издигане, то в Галиция управлението се осъществява само от австрийски и полски елит, а украинското население е натикано почти изцяло в социалната група на селячеството.
Русия с основание започва да се страхува от възраждане на украинския сепаратизъм. Затова тя налага тежки ограничения и цензура на украинския език и култура. Дори са забранени използването и изучаването им. При Екатерина II започва да се оформя идеята на панславизма, която в съчетание с по-старата идея за Москва като трети Рим се превръща в основа на руския национализъм.
Нахлуването на Наполеон в Русия през 1812 г. катализира тези процеси и от началото на XIX в. политиката на русификация и панславизъм се активизира. Земите на днешна Украйна са наречени Малка (Мала) Русия като географски и исторически термин. Това звучи донякъде доста иронично, като се вземе предвид миналото на двата народа през Средновековието.
Множество украински интелектуалци са принудени да се изселят в Западна Украйна. Много други украинци обаче приемат съдбата си и се интегрират в обществото и различните структури на империята. Някои от тях постигат сериозен успех в издигането и кариерата си като руски поданици.
Важното е, че интелектуалците от Източна Украйна, които бягат от руските репресии в земите под австрийска власт, под влияние на разпространяващите се в Европа идеи на национализма бързо заменят русофилството с украинофилство. С него се отваря пътят за възникването на украинската национална идея през XIX в., която, макар и трудно, но успешно си проправя път и сред украинците в Руската империя.
Така в навечерието на своето национално Възраждане украинският народ се оказва разделен, потиснат от чужди господари и подложен на тежка асимилация и акултурация. Но както ще видим по-нататък, той успява да преодолее това тежко наследство и да продължи борбата си за признаване на своята идентичност и свобода.
(следва продължение)
Литература
- https://web.archive.org/web/20070805222255/http://www.cindyvallar.com/razin.html
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://en.wikipedia.org/wiki/Cossacks
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://books.openedition.org/ceup/1739
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia