В първите години след войната обстановката не само в Европа, но и в целия свят е доста объркана. Жаждата за мъст над победените Германия и Япония е повсеместна, но за щастие Нюрнбергският процес и Парижките мирни договори задават правилния тон, благодарение на който са избегнати недъзите на Версайско-Вашингтонската система от договори, довела до Втората световна война (ВСВ).
За тази нова и много по-умерена обстановка допринася и създаването през есента на 1945 г. на Организацията на обединените нации (ООН). За разлика от проваленото в своето безсилие Общество на народите (ОН) или Лига на нациите (ЛН), тази нова световна организация, която също е създадена с цел укрепване и поддържане на мира в света, се оказва сравнително по-ефективна в своята дейност. Един от редките провали в действията ѝ за разрешаване на вътрешни или международни конфликти е неуспехът в намирането на трайно решение на еврейско-палестинския антагонизъм.
В огромна степен това се дължи на постоянните промени в политическите баланси в света и съответно подкрепата за едната или другата страна в близкоизточния сблъсък. Показателно в това отношение е развитието на отношението на Великобритания и Съветския съюз по въпроса за еврейската държава, които в началото са коренно противоположни на позициите, които заемат само десетина години по-късно.
В този контекст разкритията за нацистките зверства по време на Холокоста (Катастрофата) създават благоприятна обстановка за развитие на еврейския тероризъм не само спрямо арабските им противници, но и срещу британските власти в Палестина. Основание за това отношение, както отбелязахме по-рано, е недопускането от британците на корабите с еврейски бежанци от Европа да акостират в Палестина, което довежда до хиляди допълнителни жертви. В резултат евреите започват да използват сила срещу британците в подмандатната територия. Това насилие идва и в отговор на удвоените усилия на следвоенното лейбъристко правителство за ограничаване на еврейската имиграция в Палестина.
Съперничещите си до този момент нелегални ционистки полувоенни терористични организации Иргун и Лехи се обединяват за съвместна борба срещу британците. Списъкът на техните акции включва обстрел и взривове на влакове, гари, офицерски клуб и британската щабквартира в хотел „Крал Давид“ в Йерусалим. Към арсенала им на действие спадат и отвличанията и убийствата на отделни британски военни и цивилни представители в Палестина. Всичко това води до засилен обществен натиск над правителството в самата Великобритания за възможно най-бързо уреждане на конфликта и осуетяване на заплахата за живота на британския персонал в територията.
След войната демографската картина сред евреите и арабите не е еднозначна. Докато арабската народност почти не е засегната като численост, то за еврейската нещата са по-различни. Първо, след Холокоста световното еврейство вече наброява под 12 млн. души, половината от които живеят на Американския континент. Диаспората в Европа е силно отслабена и над 1,5 млн. души търсят спасение извън Европа. Над 850 000 от тях намират сигурност и убежище в Израел в първите десет години след основаването му.
Преди това, обаче, проблемът с тези бежанци е изключително сериозен и САЩ оказват значителен натиск над британците за разрешаване на еврейската имиграция в подмандатната територия. Създаденият Англо-американски анкетен комитет препоръчва британското правителство да разреши незабавното заселване на 100 000 евреи в Палестина. Наред с това комитетът изготвя подробно обобщение на британския мандат и ситуацията със сигурността в областта, както и доклад за последиците от Холокоста и положението на евреите в Европа.
От своя страна арабите от целия регион също оказват засилен натиск да не се допуска това заселване. Британците постепенно започват да осъзнават, че Палестина става практически неуправляема и контролът над тази земя им носи много повече загуби и разходи, отколкото ползи. Така през февруари 1947 г. Великобритания в крайна сметка е принудена да върне своя мандат на ООН, наследника на ОН. Ако използваме метафората за горещия картоф в този контекст, то спокойно можем да твърдим, че обезсърчените от моментното си безсилие британци с облекчение и без свян го прехвърлят в неопитните ръце на все още младата световна организация. Оттогава този проблем се превръща в един от основните мотиви за съществуването на ООН през следващите десетилетия.
Според условията на мандатите от клас А на ЛН, всяка подобна територия при прекратяване на мандата трябва да се превърне в суверенна държава. Това условие не е спазено само по отношение на Палестина. Първоначално се поражда идеята да се създаде обща арабско-еврейска държава без да се разделя Палестина.
На този фон протича сблъсъкът между възгледа на британския външен министър Ърнест Бевин за арабската доминация, което е в контекста на възгледите, заложени в Бялата книга от 1939 г., и на американския президент Хари Труман, който настоява за британско-ционистки компромис под формата на разделение на областта на две зони – арабска и еврейска. Неговата политика е резултат както на вътрешнополитическия ционистки натиск и лобиране в самите САЩ, така и на личното му виждане за морал и справедливост. Показателни са думите от личния му дневник: „Мисля, че правилното нещо, което трябва да направя, и това, което правя, е да правя това, което смятам за правилно, и да ги оставя всички да вървят по дяволите“.
Най-странното на пръв поглед е, че позицията на Труман на този етап е подкрепена от Съветския съюз в лицето на Сталин. Да не забравяме, че още през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. сталиновите чистки унищожават над 800 000 болшевики от еврейски произход, които представляват цвета на еврейската интелигенция в страната. Всякакви културни организации на юдеите (културни дружества, училища, издания, курсове и др.) са заличени.
Антиционисткият характер на сталинския болшевизъм естествено е привнесен и в дейността на международното комунистическо движение. Коминтернът напълно подкрепя арабската кауза по време на безредиците от 1936 – 1939 г. в подмандатна Палестина. Дори пронацисткият „Велик“ мюфтия на Йерусалим Хадж Амин ал Хусейни, като главен организатор на арабския терор над местните евреи, в изданията на Коминтерна е обявен за „борец срещу империализма“.
Веднага след войната сталиновата политика възражда и активизира руския национализъм във всичките му възможни проявления като обединителна база на съсипаната от войната държава. Това означава брутално смазване и потискане на всеки израз на национална идентичност и стремеж към някаква (дори и културна) автономия, различна от „съветската“, т.е. – руската.
Израз на тези тенденции става форсирането на повсеместна великоруска пропаганда на всички политически и културни нива от този период. Все пак, самият Сталин, подобно на Хитлер, е израснал и възпитан в изключително антисемитска атмосфера, но за разлика от Хитлер – в Русия, където антисемитизмът е много по-краен отколкото в Австро-Унгария. Така че личният антисемитизъм на Сталин и уклонът му към великоруското самодържавие съпътстват цялата му политическа кариера от началото ѝ през 1898 г. до смъртта му в 1953 г.
И все пак, след разгрома на всички видове опозиция в Съветския съюз, за известно време до към края на 40-те години Сталин критикува антисемитизма като свързан с идеологията на най-големия му враг Хитлер. По тази причина антисемитизмът е обявен за углавно престъпление в СССР и поне за пред света Сталин демонстрира подкрепа за ционисткото движение в усилията му за създаване на еврейска държава. Още повече една такава държава за радост на Сталин би приютила и голяма част от съветските евреи.
На този фон другата логична причина за тази моментна позиция на СССР е традиционната неприязън на Сталин към Великобритания. Неговата цел е да се подкопае британската политика на господство в Близкия изток. Наред с това, в този момент вероятно е съществувала и надеждата евентуалната еврейска държава да се превърне във форпост на съветските интереси в региона на Източното Средиземноморие. Именно по тази причина в периода 1947/1948 г. антисемитските стереотипи на съветската дипломация и пропаганда са временно туширани.
Ако някой се пита защо отделихме толкова място на съветската политика по въпроса, за сметка на американската, отговорът, мисля, е ясен. Поради влиянието на силното еврейско лоби и като флагман на световната демокрация в този момент САЩ следват неотклонна антиколониална политика, дори и тя да засяга интересите на съюзниците им по колониалните въпроси. Това се превръща в основа на традиционната подкрепа, която оказват не само за създаването, но и за развитието на държавата Израел. В този план съветската политика, както видяхме, се движи по доста лъкатушеща линия, доминирана поне до 1953 г. от конюнктурните настроения на диктатора.
След тези необходими пояснения можем да се върнем към първите опити на ООН за решаване на проблемите в Палестина. Скоро след отказа от мандата, през май 1947 г., е съставена Специална комисия на ООН за Палестина (UNSCOP), която предлага територията да се раздели на две самостоятелни държави – арабска и еврейска, а само Йерусалим да остане под международно управление, без да принадлежи към нито една от двете държави. Двете държави трябвало да създадат икономически съюз с отворени граници между тях, както и да гарантират спазването на религиозните и малцинствените права на местното население. Така възниква Планът на ООН за разделяне на Палестина.
На 29 ноември 1947 г. този план е приет от Общото събрание (ОС) на ООН под формата на Резолюция GA181 (II) на ООН. Разбира се това не става без натиск от страна на САЩ и СССР над техните съюзници. На този натиск обаче не се поддават арабските държави, повечето от които категорично го отхвърлят, позовавайки се на правото на самоопределение. Така те залагат на принципа „всичко или нищо“. От своя страна Еврейската агенция за Палестина приема Плана въпреки някои възражения по отделни точки.
План на ООН за разделяне на Палестина според Резолюция GA181 (II) на ООН. Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki
Интересно е да се знае, че в този момент еврейското население е два пъти по-малобройно от арабското – арабите мюсюлмани са 1 181 000, евреите са 630 000 и около 143 000 са християните от общо от 1 970 000 души население на Палестина. В сравнение с демографската картина, въпросът за разпределението на собствеността върху земята е с по-различно измерение. Близо половината от нея е т. нар. „коронна земя“, т.е. тя е държавна собственост. Също така, близо половината е собственост на арабите и едва 8% е собственост на евреи или Еврейската агенция за Палестина.
На този фон разпределението, което прави Резолюцията на ООН, е съобразено в голяма степен с етническото разпределение на населението и собствеността на земята. Проблемът за еврейската общност в тази ситуация е, че близо сто хилядното еврейско население на Йерусалим е откъснато от останалите земи, предвидени за еврейска държава, както се вижда на приложената карта.
Скоро става ясно, че така предвидената схема за решаване на въпроса няма да проработи. Взаимният антагонизъм вече е толкова дълбок, че нито една от двете основни общности не е в състояние да толерира другата. Хадж Амин ал-Хусейни подстрекава Арабската лига да обяви война за прогонване на евреите оттам.
Във външен план ООН не само не желае, но и не може да постави Йерусалим под международна опека. В същото време Арабската лига има твърде разностранни интереси в тази ситуация. Трансйорданският крал Абдула има тайно споразумение с Хистадрут (Общата конфедерация на труда, която по това време играе ролята на правителство сред еврейското население в Палестина) и по-точно с нейния представител Голда Меир, бъдещ министър-председател на Израел. Споразумението предвижда Трансйордания да анексира териториите, предвидени за Палестинска държава на Запад от р. Йордан, което практически би предотвратило и създаването на такава държава изобщо.
Голда Меир (1898-1974).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Голда_Меир
От своя страна Сирия, с претенцията да „изкорени ционизма“, иска да присъедини северните райони на Палестина, независимо дали влизат в еврейската или палестинската зона от територията. Председателят на Арабската лига Азам паша пък заявява „Ние ще ги (евреите) пометем в морето“, с което изразява позицията и на египетското кралско правителство по въпроса.
Арабската позиция е напълно обяснима, понеже в земите, в които според Плана е предвидена еврейската държава, живее близо половината от палестинското арабско население. По въпроса за собствеността върху земята вече приведохме данни. На този фон Планът предвижда цели 56 % от територията на Палестина за еврейската държава. Естествено е, че при тези обстоятелства арабските лидери са категорични, че Планът, гласуван под изключителен ционистки натиск в ООН, ощетява крайно несправедливо интереса на арабското население в региона.
В резултат, още на 1 декември 1947 г. в Йерусалим избухват арабски бунтове. Нередовни палестински части, предвождани от Хадж Амин ал-Хусейни, започват продължителна обсада и прекъсват снабдяването на града с вода, храна и гориво. Други части, начело с Фавзи Ел Каукджи, нахлуват в Галилея. Цялата страна е обхваната от безредици, бунтове и насилие на арабите срещу евреите под благосклонния поглед на британците, които още не са сдали властта над областта.
На действията на арабските части се противопоставят силите на нелегалните организации Хагана, Иргун и Лехи. И двете страни извършват кланета на различни места, което предизвиква и първите бежански вълни. Интересен факт е, че голяма част от арабското население на Хайфа бяга от града и без натиск, въпреки молбите на местните евреи и британските власти да не го правят. Самите британски власти почти не се намесват за успокояване на обстановката
През следващите месеци събитията се развиват стремително бързо. Броят на жертвите расте, но за щастие не е чак толкова голям поради липсата на въоръжение и обучени войници и от двете страни. В началото на 1948 г. конфликтът се разраства. Повратна точка е постигането на еврейско надмощие при Йерусалим през април, в навечерието на британското оттегляне от Палестина. В същото време се засилват и заплахите от съседните арабски страни.
Всичко това кара евреите да действат без колебание. С изтичането на британския мандат се сбъдва хилядолетната мечта на еврейския народ за собствен дом – на 14 май 1948 г. видни еврейски водачи, начело с профсъюзния лидер Давид Бен-Гурион, подписват и прокламират Декларацията за независимостта на Държавата Израел. Същевременно Бен Гурион оглавява и първото правителство, което незабавно се заема с организирането на защитата на новооснованата държава. Остава да се отговори и на въпроса с цената на какво е създадена тази държава.
Още на следващия ден правителствата на Египет, Сирия, Йордания, Саудитска Арабия, Ливан и Ирак обявяват война на Израел и от самото начало поставят на крайно изпитание съществуването на еврейската държава. Така започва съществуването си модерната държава Израел, на която предстои да се развива, укрепва и оцелява през следващите десетилетия в поредица войни със своите съседи, както ще стане ясно по-нататък.
Литература:
- Chambers, Mortimer et al. “The Western Experience”, McGrow-Hill Inc. 1991
- Gilbert, Martin “The Routledge Atlas of the Arab-Israeli Conflict”, Routledge 2005
- Gregory Harms with Todd M. Ferry, The Palestine–Israel Conflict /A Basic Introduction/, London 2008
- http://news.bbc.co.uk/2/shared/spl/hi/middle_east/03/v3_ip_timeline/html/default.stm
- https://www.israel-palestina.info/arab-israeli_conflict.html/
- http://www.mideastweb.org/briefhistory.htm
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Israel
- https://www.palquest.org
- https://bg.wikipedia.org/wiki/План_на_ООН_за_разделяне_на_Палестина
- https://eleven.co.il/jewish-history/modern-era/11764/