Размисли за „Любомъдри читателю” на Георги Чалдъков
За да обикнете прозата на професор Чалдъков, не е достатъчно да сте любомъдри, а трябва да сте хора с млади сетива – или с истински избистрена духовна зрелост. Текстовете на автора не са за онези междинни възрасти на вкуса, когато красивото се учи по каталог, а за злато се смята само онова, което блести. Не! Тези есета и science-in-fiction (наука в разказа, разказана наука) са за свежи непревзети души, които ще ги прочетат на един дъх и с наслада. А други като мен, които са прегазили през много литературни мътилки, ще се завръщат към тази книга на нашия жив ерудит като към бистър извор на знание и гъвкава, афористична философичност. Тези есета са пример за интелектуалната широта и енциклопедичен мащаб на прехвърлилия блажено своите 70 години учен, останал завинаги любознателен юноша, който отдавна живее във Варна, но е закотвил душата си завинаги в Бургас. Затова и не крие копнежа си за изповед преди всичко, пред всички нас, така скъпите на сърцето му бургазлии. Затова пред д-р Чалдъков неизменно стои не просто белият лист, а ние, неговите скупчени пред очите му съграждани, ведно с плеядата други вечни бургазлии, като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Райна Кабаиванска, Генко Генков, Георги Баев, Петя Дубарова и още много други, за които той умее – с уважение и обич – да говори и пише. Едва ли има някой обаче друг в нашата литература, който като Чалдъков да е писал толкова често и така вдъхновено за великолепния Христо Фотев и за прекрасния мит за неговата поезия.
Във възхвалата си на думите и на Бургас чрез умните си писания досущ като през часовете, когато е надвесен над академичната си катедра в ежедневието си на учен и на непогрешим голям доктор по клетъчна биология, адипобология, невробиология и не знам още по каква друга тясна научна специалност, той усеща блажения контакт с хората, контакт, който го облъхва с топлина и радост. Надвесен над клавиатурата на компютъра си и залисан в текстовете си, той пак е в ролята си на посредник, но този път на незнайна мощ, дошла му не от интернет дълбините, а свише на него, крехкия и физически фин като старозаветен пророк човек, сякаш грабнат и отвят на небесата от страховития вихър на аподиктично строгите идеи на науката.
Чалдъков и неговите есета не са копия, а живи картини. В тях фактите и хората са отделени с едри, рязко обобщени линии и разкриват разнообразната си емпирична форма, уловена в сложни пропозиции, тежки и ефирни едновременно. Той живее чрез любимите си проблематизации, които почти винаги, независимо за какво пише, вплита ловко в повествованията си и това са „само” неговите теми за преимуществата на Запада и на просветения и изтънчен антикомунизъм, за живота на синапсите и макрофагите, за виното, за нобеловия лауреат по медицина Рита Леви-Монталчини, за морето и… винаги и задължително за очарователния Христо Фотев.
Всичко в тази книга е строго научно казано и същевременно леко нахвърлено с чувство за хумор и самоирония. Редовете вървят, историите се ронят една след друга – прелестни къси разкази, подобни на изящни ренесансови новели, сбити до особен предел и така хубаво недовършени с неочаквано припламващите и гаснещи в тях искри на остроумие. Тези фрагменти, събрани в книга, пленяват с крехката си литературна красота на снопове от недовършени мисли и спонтанни асоциации. Затова читателят не бива да се измъчва със софистични тълкувания, а да се забавлява с ненадеждността на хоризонта на вложения в тях смисъл, който често ни се изплъзва в тези понякога твърде произволни игри на въображението. Нека се примирим с артистичния хаос на автора, който ни оставя много пътища за размисъл. Нека осъзнаем, че във всяка от тези миниатюри той сякаш ни поставя на прага на трескаво очакване всеки миг пред нас да изкопае същинско съкровище с усещането, че само на нас се предоставя удивителният шанс да видим как буквално пред очите ни лъсва поредната рядка находка от дълбокомислие.
В този компендиум от научни факти есеистът-литератор предвкусва радостта от удовлетворението на учения, когато успее ясно да дефинира определена основна мисъл и да разпали у читателя желание да се втурне след нея и да я улови в мрежите на съзнанието си; тя обаче се стрелва край главите ни, демонстрирайки прекрасните си пеперудени криле – и нежно ни се изплъзва… понякога за дни и години.
През вече не малкото време, през което се познаваме с проф. Чалдъков (благодарение на роднинството му с моя стар приятел Васил Лаков, известен журналист и писател от Бургас), той не спира да ме изненадва със своята гражданственост, с прилежния си трудов етос и научно благочестие, все така редки днес добродетели, които в оригиналната си смесица разкриват един буден ум, който се отличава не с това, че пръв съзира нещо ново, а че възприема като ново старото, понякога добре известно и забравено, което е видял, но не е отхвърлил, а е преоткрил и опазил чрез словото си.
Георги Чалдъков е мъдър човек и знае отлично, че откривател в литературата и в науката не е амбициозният, педантичен буквояд, а онзи обикновен и понякога съвсем бездушен фантаст, наречен „случайност”. В ролята си на много продуктивен автор професор Чалдъков ми прилича на чудат стрелец, които е обзет от непонятни и за самия него капризи, които го заставят почти винаги да пропуска целта. Но стрелецът се оттегля от стрелбището с тайна гордост, понеже знае, че куршумите му са излетели твърде високо. Високо… високо над прозаичните цели и, въпреки че не са ги улучили, несъмнено са уцелили нещо много по-важно, по-възвишено и по-ценно, както за самия вълшебен стрелец, така и за всички нас, неговите набедени за любомъдри читатели.
_________
*Слово, произнесено на Деня на народните будители, 1 ноември 2013 г., в Регионална библиотека „Пейо Яворов” в Бургас – при представянето на книгата на д-р Георги Чалдъков “Любомъдри читателю. Есета и science-in-fiction”. Издателство МС ООД – Варна, 2013 г.