В централно събитие, отбелязващо на 30 април Световния ден на джаза, се превърна големият концерт в политическото и административно сърце на САЩ – Белия дом във Вашингтон. След Париж, където Хърби Хенкък заедно с генералната директорка на ЮНЕСКО Ирина Бокова официално обявиха въвеждането на този ден в календара на организацията за образование и култура при ООН, и след Истанбул, за първи път в главен акцент на Световния ден на джаза се превърна концерт в родината на това музикално разклонение. Което следва да приемем като прелюдия към предстоящото честване на 100-годишнината от раждането му, превърнало се (заедно с киното) в основно културно завоевание на целия ХХ век. По всичко личи, че за отбелязване на първия век от възникването и развитието на джазовото изкуство ще се приеме 2017 г. – тоест появата на първия звукозапис на пиесите Livery Stable blues и Dixie Jazz Band One-step на състава Original Dixieland Jazz Band, осъществен на 26.02.1917 г. от фирмата Columbia Records.
На проявата в Белия дом взеха участие най-именитите американски артисти от всички поколения – Арита Франклин, Диана Крал, Есперанца Спалдинг, Ал Жеро, Чик Къриа, Уейн Шортър, Джеймс Морисън, Маркус Милър и ред други, сред които бе и басистът Крисчън Макбрайд. Припомняме, че носителят на пет награди “Грами” гостува в София само месец след като за пореден път бе отличен с бронзово грамофонче за импровизационното соло в записа на пиесата Cherokee от албума Live at Village Vanguard, излязъл през 2015 година.
Крисчън Макбрайд (31.05.1972) от години е безспорният лидер не само сред басистите, но и сред останалите джазови музиканти от неговото поколение. Което логично го превръща в най-търсеният и записващ джазмен с повече от 300 записа в различни формации и с голямо стилово разнообразие. Свирил е с Фреди Хъбърд, Чик Къриа, Маккой Тайнър, Хърби Хенкък, Пат Метини, Джон Маклафлин, но също така със Стинг, Пол Макартни, Селин Дион, Джеймс Браун и други артисти от поп и рок сцената.
Дебютът му през 80-те години на ХХ век само подсказва големия му талант, който в самия край на десетилетието започва да шлифова в “Juilliard school of music”. Макар по наследство да е привързан към акустичния контрабас – баща му Лий Смит и чичо му Хауърд Купър свирят на този инструмент – модата поставя в ръцете му бас китара. Вече в Ню Йорк, следвайки класическа музика в “Джулиард”, се прехвърля на контрабас, за да докаже, че крушата не пада по-далеч от дървото. Но в сърцето и душата си е джазмен, а дебютът му в легендарния Village Vanguard през 1995 г. се превръща в дългогодишно сътрудничество с този джаз клуб, чрез което осъществява редица от своите проекти. Като арт- директор на фестивала в зимния курорт Аспен, щата Колорадо, той се среща с екс-президента на САЩ Бил Клинтън и активно участва в неговата инициатива против расизма в изпълнителските изкуства. В резултат от дебатите по тази тема изглежда, че Крисчън Макбрайд определя позицията си на активен радетел за равноправие между етносите в изкуството и безусловното спазване на човешките права. През 1998 г. той създава разгънатата сюита в четири части The Movement, Revisited, посветена на четирима от най-изтъкнатите борци за правата на афроамериканците – Роза Паркс, Малкълм-Х, Мохамед Али и Мартин Лутър Кинг Джуниър. Произведението е записано и издадено на звуконосител, а по-късно е преработвано няколко пъти с прибавяне на нови ансамблови групи. Вероятно точно тази негова активност в обществения живот на САЩ го прави кандидат, а от 2005 г. и ко-директор на Националния музей на джаза в Харлем.
В сътрудничество с джаз-клуба Village Vanguard Крисчън Макбрайд създава своята първа група, т.е. квартет със саксофониста Рон Блейк. Името му бързо се превръща в синоним на креативност и висока артистичност, което през 2008 г. го присъединява към джазовата супергрупа Five Peace Band заедно и редом с Джон Маклафлин, Чик Къриа, Кени Гарет и Пини Колайнта. В този период именитият вече басист оглавява и свое трио с пианиста Крисчън Сайнс и барабаниста Джеръм Дженкинс. Но не страни и от възможностите на големите оркестрови формации, които предлагат богати възможности за творческа реализация в аранжимента и звука. Така през 2012 г. той преминава от по-малките комбо формации към собствен биг бенд, с който печели още едно, четвъртото поред “Грами”, за най-добър албум на голям оркестър.
Вече имах възможност да споделя с читателите на списанието, че гостуването на Крисчън Макбрайд трио в София е голямо събитие в музикалния живот на столицата ни. Дължим го на промоутърската фирма “София мюзик ентърпрайсиз”, оглавявана от двама бивши басисти. Но не забравяме да припомним, че единият от тях – Димитър Ковачев, известен като Фънки – преди двадесетина години, когато страстите на безхаберието подменяха всичко, най-безотговорно се изцепи в медиите, че у нас няма музиканти. Две десетилетия по-късно, поставен натясно заради непристигането на титулярния пианист Крисчън Сайнс, Фънки „на пожар” се обърна към Ангел Заберски-младши, който спаси положението и се представи по най-достоен начин. Нека приемем този факт като негласно извинение за безотговорните приказки на Фънки пред невежите репортерки. Нека Фънки и Амебата още отсега помислят да отправят покана и към нашумялата млада басистка Есперанца Спалдинг, която в състава на Джо Ловано се редува с Петър Славов-младши, друг български джазмен от висока класа. Като през цялото време и двамата не забравят, особено Фънки, поговорката: “Език мой – враг мой”.
Аз пък си припомням втората половина на 80-те години на миналия век, когато в програмите на Софийския джаз фестивал участваха по пет-шест актуални лауреати на “Грами” и още толкова участници в класациите на специализираното списание “Даун бийт”.