Част I: Циркус Максимус – спортното сърце на Вечния град
Александър Иванчев – учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ”
В нашето време спортът заема изключително важно място в битието и съзнанието на човечеството. Доказателства за това са и олимпийските игри във всичките им варианти, световните и континентални първенства по футбол, лека атлетика и други видове спорт. Безусловно спортните събития са основен отдушник за напреженията в обществото, предизвикани от житейските проблеми на хората. В това отношение преживяванията по стадионите имат не само широко социално, но и дълбоко политическо, стопанско и културно отражение в живота на всяко общество.
Всички сме свидетели на страстните емоции на многобройните фенове на различните спортове – от английските хулигани до нашите клубни агитки, които се изявяват не само по стадионите и залите, но и извън тях. За мнозина запалянковци животът в рамките на агитките е съсредоточие на цялата им социална комуникация. Това обяснява крайно страстния и често агресивен подход, особено на футболните фенове. Властите и редът в държавата редовно са притискани до краен предел от действията им, понякога застрашаващи позициите и стабилността на правителствата по света.
Ерудираният ни читател е наясно, че всички тези явления имат своите дълбоки корени далеч назад в миналото на различните цивилизации и особено – на европейската. В това отношение спортът и всичко свързано с него представлява една от най-ранните, дълготрайни и всеобхватни специфики на нашата цивилизация. В общи линии е общоприето мнението, че спортът и всичко, свързано с него, се заражда още в Древна Елада. Там общоелинските игри (Делфийски, Немейски, Истмийски и др.), чийто произход бил религиозен, се превърнали в основен фактор за поддържане на чувството за единство сред множеството постоянно враждуващи помежду си елински полиси.
Фигура 1. Изображение на борба в Древна Елада
Безспорно най-почитани сред тях били Олимпийските игри, които от 776 г. пр. Хр. започнали да се провеждат на всеки четири години чак до 393 г. сл. Хр., когато били чествани последните Олимпийски игри през Античността, след като император Теодосий I Велики (379-395 г.) ги забранил поради езическия им характер. За провеждането на игрите древните елини построили стадиони, които станали средоточие на спортните събития в Елада. В игрите участвали най-добрите атлети от всеки полис. Състезателите били само мъже. В гръцкия свят само по време на олимпиадите се спазвал временен мир. Игрите включвали различни дисциплини – от бягане и хвърляне на диск или копие до надбягвания с коне и колесници.
Наградата за победителя в дадена дисциплина била повече от скромна – венец от маслинени или лаврови клонки. Съпътстващото уважение и преклонение от страна на съгражданите към самия атлет обаче били безкрайни. Отношението към победителите било като към митологичните герои – издигали им статуи и били почитани цял живот. Всеки жител на полиса се гордеел безпределно с постиженията на своя атлет-победител.
Нахвърлените дотук факти ясно илюстрират огромния ентусиазъм на древните гърци в организирането и провеждането на игрите. Явно още тогава разгорещените състезатели били готови на всичко, за да зарадват своите почитатели с победа. За да не се допуснат тежки инциденти, организаторите задължили спортистите да се състезават голи. Това не е било проблем за състезателите и зрителите, чиито езически морал и естетика нямали нищо общо с християнското (и не само!) виждане по въпроса.
Спортната култура и състезателният дух на елините бързо се разпространили по цялото Средиземноморие – с армията на Александър Велики в източните му части, а чрез силното гръцко присъствие и влияние в Сицилия, Адриатика и Южна Италия (т.нар. Magna Graecia – Велика Гърция) и в западните му части. В резултат състезателните страсти пуснали дълбоки корени сред етруските, римляните и други италийски народи.
Както в Елада, така и в Рим спортните надпревари и кървавите гладиаторски борби били с религиозен произход. Още в царския период от историята на Рим (753-509 г.пр.Хр.) под прякото влияние на етруските започнали да се провеждата ежегодни състезания, които включвали надбягвания с колесници. Легендата свързва началото им с името на петия римски цар – Тарквиний Приск (616-579 г. пр. Хр.), който бил от гръко-етруски произход (добре е да не се бърка със сина му Тарквиний Горди, който бил седмият и последен цар на Рим преди въвеждането на Републиката).
Фиг. 2. Статуята Дискобол /дискохвъргач/от великия старогръцки
скулптор Мирон (Национален музей в Рим Палацо Масимо)
От самото начало състезанията се провеждали в сравнително обширната падина между хълмовете Авентин и Палатин, където по заповед на Тарквиний Приск била изградена първата арена в древния Рим, която по-късно се превръща в едно от най-грандиозните архитектурно-строителни и спортни съоръжения на древния свят – Circus Mаximus (Големия цирк).
Мнозина често бъркат Циркус Максимус с Колизеума, понеже днес видимото съоръжение е Колизеумът. Разликата между тях обаче не е само в над 600-те години между построяването им, но и в размера на двете арени в полза на Големия цирк (виж приложеното изображение за сравнение). Ако първоначалният цирк е построен в началото на VI в. пр. Хр., то Колизеумът е построен от император Тит Флавий Веспасиан между 70 – 80 г. сл. Хр. за да служи преди всичко като арена на гладиаторски борби, имитации на морски битки, екзекуции и други представления. Той побирал между 50-70 000 зрители.
Бурната любов и пристрастеност на запалянковците обаче били запазени за Циркус Максимус. Той представлявал забележително за времето си архитектурно постижение. Още през III в. пр. Хр. на многобройните му входове били поставени масивни дървени порти. Навсякъде имало тоалетни и чешмички с течаща прясна вода.
Фигура 3. Циркус Максимус в Рим
С разрастването на Града (на лат ез. думата Urbs – град, се отнася винаги за Рим и се пише с главна буква – Градът) възникнала и нуждата от разширение на хиподрума. Това било извършено по заповед на Гай Юлий Цезар около 50 г. пр. Хр., а при императорите Домициан (81-96 г. сл. Хр.) и Траян (98-117 г .сл. Хр.) пистата била допълнително разширена. Така дължината му достигала до 600 м, а ширината – 225 м. Трибуните му побирали около 250 000 седящи зрители и вероятно приблизително още толкова правостоящи. Това превърнало Циркус Максимус не само в първата, но и в най-грандиозната спортна арена на древен Рим, а и за днешния свят. Именно там се положили основите на най-яростните и разгорещени състезания, които забавлявали римския народ в продължение на векове.
Съоръжението се използвало най-вече за надбягвания с колесници и шествия, а много рядко и за гладиаторски битки. На пистата можели да се състезават до 12 колесници, теглени от по 4 коня, т.нар. „квадрига“.
Появата на колесницата трябва да се търси далеч назад в дълбините на времето. Масово са били използвани в армиите на хети, асирийци, вавилонци, египтяни, мидийци, траки, ахейци, перси и други древни народи. Сред всички тях бойната колесница била символ на аристократизъм и бойни умения. За състезания и забавление обаче те започнали да се използват масово едва в епохата на класическия гръко-италийски свят.
Огромните трибуни, където се разполагали зрителите, били стъпаловидни. Двете страни на пистата били разделени от повдигната ивица, наречена spina (спина). Тя била разположена под лек диагонал по дължината на хиподрума. По нея се подреждали статуи на богове, а по заповед на първия император Октавиан Август (27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.) в единия край на спината бил издигнат обелиск, специално доставен за целта от Египет. През 357 г. по заповед на император Константин II на спината бил поставен и втори обелиск.
В единия край на спината, през 174 г. пр. Хр., били поставени седем дървени яйца. С падането на яйце се отбелязвал краят на поредната обиколка. През 33 г. пр. Хр. яйцата били заменени със седем метални фигури на делфини, които само се накланяли при края на обиколката. В началото на пистата откъм конюшните е имало специално удължение, където квадригите се подреждали за старт. Пред всеки екипаж имало специална дървена портичка, наречена карцер /carceres в мн. ч./, която трябвало да осигури равния старт на състезанието. Запознатите с конните надбягвания днес могат да си го представят ясно, понеже нещата в това отношение не са се променили особено през последните две хилядолетия.
Фигура 4. Римска колесница
В двата края на спината се намирали обръщалата – metaе /мете/, около което колесниците трябвало да правят много остър и изключително опасен завой. Там често се случвало бясно носещите се колесници да се преобърнат или да се сблъскат. В най-добрия случай това водело до осакатяване на кочияша или конете, а често и до тяхната смърт. Ето защо състезанието, което протичало в рамките на седем обиколки (ок. 6 км), почти винаги завършвало с един победител. Колесниците на останалите се разбивали или повреждали в стените, ограждащи пистата и спината, или при завоя на метата. Затова е имало специално назначени служители, чиято задача била максимално бързо да отстраняват ранените, труповете, разбитите и повредени колесници, и щуращите се наоколо коне, както и да засипват кървищата с пясък, за да не се плашат конете.
При подобно ниво на риска само жокеи с невероятно хладнокръвие, блестящи умения и желязна самодисциплина можели да издържат в гонката до финала. Това още повече нажежавало спортните страсти на публиката. Тя се въодушевявала и опиянявала от случващото се на състезанията, а това облекчавало социалните и политически напрежения сред народа. Сред зрителите редовно възниквали остри пререкания, които често прераствали в кървави саморазправи.
Самата публика била изключително пъстра и разнообразна – от гонките се интересували всички – от последния просяк до самия император. За него, разбира се, имало изградена отделна ложа, която още през I в. била свързана с тунел с двореца, с оглед безопасността на владетеля. Встрани се разполагали ложите на сенаторите и конническото съсловие. По времето на Траян императорската ложа била изнесена по-напред, за да се вижда по-добре от народа. Това действие подсказва, че събитията на хиподрума имали не само спортен, но и политически характер.
Простолюдието от своя страна се разполагало на трибуните по дължината на пистата. Римляните считали, че забавленията и зрелищата са тяхно свещено право. Хората се събирали още от предния ден с надеждата да си намерят по-добри места. Тълпата се обслужвала от многобройни амбулантни търговци, които продавали всевъзможни неща. Същевременно организаторът на състезанията – императорът или някой висш сановник, търсещ политическа изгода и популярност, осигурявал безплатно раздаване на храна и напитки. Входът също бил заплащан от организатора, както и многобройните атракции между гонките, които включвали изпълненията на артисти, танцьори, акробати, екзотични животни, дресирани мечки и др.
Естествено, спортните страсти разделяли зрителите на различни агитки, които се организирали в клубове. В научната литература те неслучайно са наричани партии. Както и днес, най-видимите им отлики се основавали на цветовото разделение и привържениците им заемали съответни сектори по трибуните. Така се формирали партиите на зелените, сините, червените и белите.
Според легендите от епохата, всяка от партиите се хвалела с древния си и митологичен произход. Твърдяло се, че магьосницата Цирцея е построила първия цирк, Енумаус, цар на Пелопонес, бил впрегнал първата колесница, а основателят и първи цар на Рим Ромул бил дал традиционните цветове на партиите. Верните фенове още тогава били склонни да търсят своя произход още от създаването на света и влагали дълбока символика във всяка своя специфика.
Всъщност цветовата символика имала своите корени във вярванията за четирите основни елемента, съставляващи света – земя, вода, огън и въздух. Така зелените, наричани още прасини, представлявали земята и съответно имали за покровителка богинята-майка Кибела.
Цветът на сините, наричани още венети, се свързвал с водата (морето, океана) и техен покровител бил бог Нептун. Червените се свързвали с огъня и бог Юпитер, а белите – с въздуха и богиня Веста. Самата колесница се възприемала като символ на вечния кръговрат на живота. Най-големи и влиятелни били клубовте на прасините и венетите, а по-малките червени и бели гравитирали около големите.
Доказано е, че в царския период и по времето на Републиката тези партии все още не били ясно оформени. Едва с раждането на ранната империя от Октавиан Август нататък възникнали първите по-сериозни разпри между клубовете. Това се обяснява с факта, че до империята народът на Рим пряко участва в дебатите на Форума, където се решавали съдбините на Града, а с лишаването му от тези функции поради абсолютната власт на цезарите, народът пренасочил цялата си социална и политическа енергия към хиподрума.
Така Циркус Максимус се превърнал в най-чувствителната и взривоопасна точка във Вечния град. При възкачването на нов император народът със затаен дъх очаквал неговата поява на стадиона, за да демонстрира своите лични пристрастия. Ако цезарят се появял окичен със знаците на сините, техните фенове незабавно се привързвали към него, докато зелените го намразвали до смърт. Така първата публична изява на най-могъщия владетел на света предопределяла съдбата на неговото управление.
Във всички бъдещи вълнения и бунтове в Града можело да се открият следи от този първи политически акт на императора. Народът просто не искал от него някаква сложна и многословна политическа програма, а е била достатъчна само тази поява на хиподрума, за да бъде приет или отхвърлен от едни или други. Затова е малко странно, че владетелите били склонни да рискуват короната и дори живота си при всеки бунт на партиите, но не можели да прикрият своите пристрастия и така излагали империята на опасност заради цвета на едното жокейско облекло. Обяснението на този феномен вероятно се крие както в горещия медитерански темперамент, така и в балансиращата политика за овладяване на народа, кратко и сполучливо формулирана от гениалния римски поет и сатирик Ювенал като „Panem et circenses!“ (хляб и зрелища). Край на I част
Литература:
1. Анджела, Алберто. “Един ден в древен Рим“ прев. Юдит Филипова, С. 2010
2. Анджела, Алберто, “IMPERIUM: Пътешествието на една монета из Римската империя“ прев. Юдит Филипова, С. 2014
3. Бакалов, Георги. „Византия“/лекционен курс/, С. 2006
4. Рамбо, Алфред. „Хиподрумът в Константинопол“, прев. Д.Б.Митов (www. istorianasveta.eu)