Стихове с дъх на море

Д-р Лорис Мануелян е мой състудент и приятел. Бургазлия, специалист по вътрешни болести и нефрология, понастоящем – зам. кмет на Бургас по здравеопазване, превенции, социални дейности, трудова заетост и спорт. Приятелството ни е от тези, за които не са нужни освежителни подправки и консерванти – закалено на маса, на футболното игрище и в делника. Още в студентските ни години харесвах неговите стихове – с дъх на море и Бургас. Някои от тях дори пеехме в бохемските ни среднощи. Предлагам ви няколко от тях, за да усладите някой свой по-горчив ден.

Коста Костов

 

КРАЙ МОРЕТО

Край морето, край морето,

там в лагуната, където

есента е разпиляна,

като пяна, като пяна…

 

Там, където хлад избистря

всяка капка, като бисер

и тъга таи в мъглите

под скалите, под скалите…

 

Там, под зноя на прибоя,

зад стените на покоя,

стъпките й, като в бездна

глухо чезнат, глухо чезнат…

 

Ах, каква ли мисъл смела

към брега я е повела…,

но душата що да стори,

щом скръбта й проговори?

 

И защо ли, ах, защо ли,

на морето тя се моли,

без стенания и вопли,

в свойте пазви да я стопли?

 

В сън снагата й се люшва

над брега, в скалите сгушен

и студената му ласка

все към бездната я тласка…

 

За да чака, за да чака,

докато се слее с мрака,

на ръба на битието,

край морето, край морето…

 

ПИЛИГРИМ

Един коняк, една цигара

и мътни погледи през дим…

Една проплакваща китара,

един разстроен пилигрим…

 

Едно неуловимо чувство

за празник някакъв, в нощта –

копнеж – изгарящ, като укор,

по-близък, сякаш до скръбта…

 

Една усмивка, като плясък

на чакан дъжд, отминал в миг –

без тръпка, мисъл или блясък,

внезапна, кратка, като вик!

 

И пак коняк, и пак цигара,

и мътни погледи през дим…

Една проплакваща китара,

един разстроен пилигрим…

 

И ето всичко се обърква:

тъга и радост,плач и смях.

Кънти в сърцето, като църква

нетърсен, но предречен грях!

 

И вече не съвсем случайно,

и не съвсем нарочно, пак

един копнеж, останал тайна,

се стапя тихо, като сняг…

 

И пак коняк, и пак цигара,

и мътни погледи през дим…

Съвсем разстроена китара,

почти разплакан пилигрим…

 

РЕСТОТО

Не, не бе случайна

тази наша среща,

на ъгловата маса, в този ресторант!

Вътре беше шумно,

вътре бе горещо,

скимтеше на цигулка печален музикант…

 

А ние бяхме двама,

сами и мълчаливи…

И сигурно си мислеха, че аз съм влюбен в теб,

а ти във мен и ето,

затуй сега щастливи

седим и разговаряме с шеги и смях безчет.

 

А колко недвусмислени

двусмислията бяха –

ти за друго мислеше, аз разсеян бях…

Колко неестествено

шегите ни звучаха,

колко бе естествен изкуственият смях?…

 

Колко скучна беше

роклята ти бяла,

колко често питаше: „Колко е часът?“,

колко неочаквано очаквахме раздяла,

с колко равнодушие те срещнах този път…

 

Колко много „Колко?“

повтаряха очите ни?

Колко въпросителни таеше всеки жест…,

а отговорът бил е

до болка отегчителен,

че днес е вече вчера, вчерашното днес!

 

Че днес е вече „вчера“

походката ти плавна,

че днес е вече вчера“, звънкия ти глас,

че днес е вече „вчера“,

а вчера е отдавна,

за тебе вече „вчера“ съм сигурно и аз!

 

И ето, вече всичко е “просто и логично“ –

посягаш за цигара, поръчваш си кафе,

поглеждаш ме и виждаш,

че доста неприлично

със келнера се карам, размахвайки ръце.

 

Със келнера се карам,

че рестото прихвана

за себе си, с наивност, издала, че е нов…

И мисля си неволно,

къде ли днес остана

рестото от моята и твоята любов?

 

Рестото от думите,

казвани до вчера,

рестото от срещите в тесния таван?

Рестото… ах, рестото

вече се изчерпа,

ей, на тази маса, в този ресторант…