Разговаор с поетесата Станка Пенчева
Интервю на Никола Иванов с поетесата Станка Пенчева от 2009 г.
Станка ПЕНЧЕВА е родена на 9 юли 1929 г. в Сливен. В родния си град завършва средното си образование. Тук, в детския вестник „Изгрев“, са отпечатани за пръв път нейни стихотворения (1941 – 1942 г.). В централния печат нейни стихове излизат през 1946 – 1947 година. През 1952 година завършва руска филология в СУ„ Св. Климент Охридски“. Започва работа в Българското национално радио. Първата ѝ стихосбирка „Пълнолетие“ излиза през 1952 година. Автор е на стихосбирките „Опъната струна“ (1957), „Кладенецът на птиците“(1960), „Вселена“ (1964), „Земя на огньове“ (1965), „Горчива билка“ (1966), „Ябълковата градина“ (1967), „Есенно сияние“ (1968), „Моята власт“ (1970), „Пясъчна лилия“ (1972), „Избрана лирика“ (1973), „Хляб и сол“ (1973), „Планета за двама“ (1977), „Избрана лирика“ (1979), „Без свидетели“ (1982), „Сезонът на загубите“ (1986), „Многоликата“ (1986), „Опит за бягство“ (1992), „Къща от думи“ (1995), „Старомодни стихове“ (2002), „Отвън – отвътре“ (2002), „Преддверие“ (2006). Издала е книгите с публицистика „Човек за човека…“ (1976), „Помежду им – ела тънковита“ (1982), „Разкопки“ (1984) и „И тече през мен реката“ (1988). „Дървото на живота“ (документална проза, 1999) и „Тук съм“ (автобиографична книга в 2 тома, 2008).
Носител е на Наградата на Съюза на българските писатели за поезия (1970 и 2002), „Добри Чинтулов“(1996), „П. К. Яворов“(2000), „Иван Николов“(2007), на „Златен ланец“ на вестник „Труд“(2003).
Умира в София на 27 май 2014 година.
От кога пишеш?
Първите ми драсканици са от петгодишната ми възраст. След това последва една дълга пауза. Много съм писала от единайсетата си година нататък. Но всичко беше книжно, несръчно, наивно, с много старомоден език, макар и с прилични рими. Баща ми купи пишеща машина някъде през 1940 година. Разбира се, веднага започнах да тракам с два пръста по клавишите ѝ. От това време – 1940 – 1944 година, имам запазени доста стихове. Преписвах стиховете си и зашивах листата подобно на книжка, а брат ми Георги ги илюстрираше. Още тогава открих, че преписаният текст на машина сякаш придобива нови качества, по-добре се виждат недостатъците му, става по-отдалечен, което е важно. От тогава ми е останал навикът да преписвам стихотворението след всяко поправяне. Никога не съм се изкушила да пиша направо върху машината. Веднъж пред гости баща ми ме помоли да рецитирам мое стихотворение. Знаех за кое стихотворение става въпрос, но се заинатих. Още си спомням стиховете: „Аз спомнях си, когато бях дете…, … но тъмна старост помрачи ги тези светли дни…“Когато съм се родила, майка ми по обичая заразглеждала пеленачето. На лявото ми рамо имало кафяво петънце с форма на бадем, а отстрани на носа ми – друго розово. „Бадемчето“ тъй си и остана, вероятно за да може и от оня свят майка ми да ме познае по него. Така съм се родила, двойно белязана. Но „белязан“ има две значения – избран и дамгосан. И досега не съм сигурна кое от двете е било. Моят първи свят беше природата. Малко по-късно ми се разкри и един друг свят – на въображението.
Спомените ти от първите публикации?
Много силно ми въздействаха военните паради в Сливен на Гергьовден, Деня на храбростта. Вечерта имаше много красива заря с ракети. Треперех от вълнение, искаше ми се никога да не свършват избухванията и искрящите светлини. Вече завършвах гимназия през 1947 година, когато написах стихотворението „Ракети“. Заедно с още няколко мои стихотворения ги изпратих на Радой Ралин, който тогава работеше в „Литературен фронт“, където завеждащ отдела „Поезия“ бе Никола Фурнаджиев. Фурнаджиев бил в отпуск и Радой на своя глава предпочел две от изпратените стихотворения – „Ракети“ и „Лунни мисли“. След няколко месеца излязоха в „Литературен фронт“. Смятам ги за своята истинска първа публикация. В началото на следващата година намерих смелост и отнесох десетина нови стихотворения на Фурнаджиев. Той ми определи кога да отида на разговор, в който ми каза приблизително следното: в стихотворенията ми има нещичко, но още са незрели, посъветва ме да не бързам с публикациите и да му занеса още стихотворения след няколко месеца. Почувствах се като ударена от този отговор, но съм благодарна, че попаднах на Фурнаджиев и отрано се сблъсках с истинските високи изисквания.
А от дебютната книга?
Това е стихосбирката ми „Пълнолетие“, която излезе пет години след първите ми публикации в „Литературен фронт“, в издателство „Народна младеж“ през 1952 година. В противовес на заглавието си тя е доста незряла, „малолетна“, носи всички белези на тогавашното писане, съчетано със собственото ми неумение. Към това трябва да прибавим и старанието ми да е „идейна“. Но съм длъжна да подчертая, че тогава приемахме с надежда новата власт и вярвахме искрено в по-доброто бъдеще, всичко е било искрено, а не конюнктурно. Вече втората ми стихосбирка излезе през 1957 година.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Понякога съм усещала „почитателите“ с кожата си – сякаш ония растения, които те обгръщат със сладко-лепкави венчелистчета, затварят те в хищната си сърцевина, за да изхвърлят след това само оглозганите ти кости. Те ми изяждаха времето за работа, съня, домашното спокойствие, изсмукваха душевните ми сили, натоварвайки ме с тревогите и нещастията си. Бяха убедени, че им принадлежа, защото те ме обичат и казваха често: „имате едно стихотворение, сякаш е писано за мен“. Струва ми се, че стиховете ми им въздействаха. Не защото се били много умни или талантливи, а навярно защото зад думите заставах цялата аз – без да си кривя душата, без да позирам, без да преигравам. И това го усещаха читателите и ги завладяваха. Тази моя убеденост винаги беше нажежена и от чувство. Спомням си на едно четене в Сливен най-много ръкопляскаха на стиховете за любовта „Такава месечина е изгряла“. Наскоро в Сливен, след почти половин век беше премиерата на книгата ми с избрани стихотворения „Незабрава“. Казах две стихотворения, които помнех безпогрешно и прочетох кратко слово. След края хората запреливаха на сцената – автографи, любезности с непознати, спомени със съученички… Пазила съм се от конюнктурата. Когато ме поканиха да дам стихотворение за сборника „Априлски сърца“ с подмазвачески творби за Тодор Живков, дадох стихотворението си в памет на Сергей Корольов, на когото се възхищавах. Обичах да съм с хората, наречени „читатели“, обичах за няколко часа поне да им подаря друго преживяване, друго настроение… И да получа нещичко за себе си – топлинка, сърдечна отзивчивост… Има огромна разлика как посрещат поезията ти – с учтивото или със сърдечното ръкопляскане. Мнозина, най-вече млади момичета, си правеха цели ръкописни книжки от мои стихове. В спомените на поета от Ловеч Димитър Липавцов – Липен, който беше близък с Владимир Василев, срещнах следното: „Владимир Василев харесва някои стихотворения на Станка Пенчева, намира ги хубави, „своенравни“, и по-нататък „…непосредственост, своенравност, простота“. На преглед на новоизлезлите книги един от писателите, когото имах за голям авторитет, каза за първата ми книга: „Нашият народ няма да приеме тези стихове!“ В една статия на Пенчо Данчев, която имаше последствия, бях причислена към „приглушените“ поети, в което се влагаше негативен смисъл. Не съм била любимка на критиката, но и не са ме „сравнявали със земята“. Общо взето отзивите бяха положителни, но не възторжени и без суперлативи. Приемала съм ги нормално. Само веднъж кипнах, когато Румяна Узунова излезе с хаплива забележка за една моя стихосбирка.
Очевидно си възпитана от класическия стих, на който си безспорен майстор, но пишеш и в свободна поетична форма. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Какво ще кажеш за подобни твърдения?
Започнала съм с класическата четиристишна римувана строфа, която преобладаваше почти тотално тогава. Ценя хубавата рима, възхищавала съм се от майсторството на най-добрите български и чуждестранни поети. Помня, че през 60-те години на миналия век се разгоря спор за класическия или свободния стих, което е безсмислено. Преминах към свободния стих в четвъртата си стихосбирка „Вселена“ (1964 г.) не поради модата. Стихът ми постоянно се е променял и шлифовал под влияние на най-доброто от световната литература. Предпочитам формата, която не ме дистанцира от другия човек, която скъсява разстоянието помежду ни. Където се чувствам най-удобно и най-свободно. Никога не са ме привличали сонетът, или пък хайку.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Постмодернистите защитават тезата, че на изкуството не са му нужни послания, нито емоции. Ами тогава да четат сами книгите си, да гледат сами филмите си, да играят театъра си без публика…
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Остро се чувства липсата на принципни и опитни редактори както в периодиката, така и в издателствата. Не цензори, а редактори, които умеят и да връщат, и от които един млад автор може да понаучи важни неща. Смущава ме присъствието на известни професори, директори на издателства, видни писатели като „редактори“ на слаби книжки. Не трябва да се насърчават бездарни автори, това е обидно и за тях, и за редакторите им, обидно е за литературата.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Не мога да отговоря, защото не познавам в пълнота поезията на младите. Сред тях безспорно има талантливи. Няма да споменавам имена, за да не обидя някого, не искам да съм несправедлива. Много повече съм общувала с връстниците си и с по-старите класици поради естеството ми на работа.
Коя поезия е добра?
Която засяга ума и чувствата на много хора, докосва нещо личностно, съкровено у тях, разкрива им неща, които сами са усещали, но не са могли да формулират. Когато стиховете са от една страна достъпни, а от друга – топли, интересни, привлекателни… Когато четенето на тези стихове не е само естетическо преживяване, а и зареждане с добра енергия и кураж, с жизнерадост и доброта към другите.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Може би трябва да разделим хрумването от реализацията. Само в ранна младост почвах да пиша само като нещо ми се мернеше в главата. Записвам хрумванията си или пък нещо, което ми се е сторило по-необичайно и многозначително. Най-важни и трудни за мен са началото и финалът на стихотворението, което не значи, че подценявам и останалото. Не предумишлено, а по вътрешна нагласа беше желанието ми да пиша за онези неизвестни, скромни и обикновени хора, на които всъщност се крепи светът. Може би това е било неосъзнато противопоставяне на хвалебствията и одите за „първите хора“, противопоставяне на помпозното и парадното, на фалшивия патос. Важно е конкретното преживяване, което провокира написването на стихотворението. Например „Вечерен дъжд“ е свързано с преживяното при първото ми пристигане в Хисаря, надвечер, след топъл дъжд. Веднъж с дъщеря ми бяхме излезли в околностите на Сливен и ни хвана страшен ураган. И след време написах стихотворението „На този връх“. „Незабрава“ е свързано с кладенеца ни в двора в Сливен, „Приятели“ – с четириногите ми приятели. Един ден дъщеря ми, беше в първи клас, се върна от училище и ми разказа, че са ги водили в училищното мазе, което било скривалище, в което да се крият, когато започнат да падат бомбите. Така се „роди“ стихотворението „Тревожност“. Изживяното от роднините и родителите ми след колективизацията е в основата на стихотворението „У дома“. Любовните ми стихове са „родени“ от чувствата ми. И т.н., и т.н. Така са се появявали почти всичките ми стихотворения. Обичам да пиша седнала на кревата, с тетрадка на коленете и меко одеяло върху тях, зад гърба ми – голяма възглавница.
Каква е ролята на биографията при теб?
Имах чудно детство. Всички съседски дворове бяха свързани с вратички. Естествени игри, общуване с природата. Баща ми всяка година внасяше някакво подобрение в стопанството си. Имахме огромна зеленчукова градина, от която се снабдяваше цялото село, идваха и от други села – било за ползване на добитъка, за посев, за каруца… Никого не връщаше, казваха за него, че е „Господ за бедните“. Няколко месеца след отнемането от баща ми земята, сградите, машините, той почина. След 9 септември не гледаха с добро око на дъщерята на чифликчията, едва не бях изключена от Университета. „Чифликчия“ и „богат“ бяха мръсни думи за онова време. Не ме приемаха за „наша“. Не членувах в БКП, бях безпартийна. Братята ми направиха в двора ни кино. Водеха ме в църквата редовно на литургии, учеха ме кога да се прекръствам, кога да коленича. Първите дни на септември 1944 година у нас дойдоха представители на новата власт – непознати и от нашето село, обиколиха навсякъде, измъкнаха от килера скътаната от майка ми кутия със сапун, неин последен резерв и го раздадоха тържествено на учудените ни работници. Беше първата „експроприация на експроприаторите“. Преживях и сити, и гладни години.
Какво ти дава преводът?
Признавам, че превеждането не ми е било любимо занимание., затова и не съм превеждала много. По една книга на Белла Ахмадулина и Людмила Татяничева, отделни стихотворения и цикли на Ана Ахматова, Амрита Притам, Роберт Рождественски, Рима Казакова, Владимир Соколов, Медея Кахидзе, доста румънски поети. Повечето от преводите ми са били възложени, по-рядко са били мой избор. Привличало ме е предизвикателството на творческата задача, преборването с чуждата поетика, без, разбира се, да ги подчинявам на своята творческа индивидуалност.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
С наслада четях автори като Жул Верн, Джек Лондон, Зола, Толстой, Юго, по-късно Кнут Хамсун. Достоевски ме изхвърли на друга орбита. Много силно ми въздейства „Цветя на злото“ на Бодлер и „прокълнатите“ поети – Франсоа Вийон, Артур Рембо, Едгар По, Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Багряна, много ми допадна Далчев, Александър Геров… Радой Ралин ми помагаше също.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
Никога не съм се стремяла към награди. Все пак те са някакво признание, когато са заслужени.