Паметна остава за родолюбивите българи 2012 г. През нея се навършиха 290 години от рождението на първия наш историограф Паисий Хилендарски, 250 години от написването на неговия епохален труд „История Славянобългарская” и 50 години от канонизацията на великия родолюбец.
Кой е той, събрал и завършил „казаното в тази историйца в полза на нашия български род“, та да стане „История славянобългарская“ оня неотменим и непоклатим крайъгълен камък на Българското Възраждане? Историк, писател, патриот, монах – народният будител Паисий изрече крилатите думи: „Българино, знай своя род и език!“ и те се превърнаха в кредо и символ на новата епоха. И без „ да поставя речите според граматиката“, с думи, дошли направо от душата, той се обърна към безродниците с гняв: „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език! …Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и език и се учи на своя език!“ Това навярно е една от най-горещите и страстни филипики, изказани някога за родния език.
Имал ли е легендарният Хилендарец свои предтечи? Издънка на вековен дъб ли е или току-що поникнала крехка фиданка?
„История славянобългарска“ от Св. Паисий Хилендарски. Първият (Котленски) препис от Св. Софроний Врачански (1765 г.). Съхранява се в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.
Историята – затова е история – сочи, че друг велик българин, Петър Богдан Бакшев (1601-1674), католически архиепископ от Чипровци, написва „История на България“ около 100 години преди Паисий. Предназначена за Конгрегацията в Рим, тя потъва задълго в забрава сред рафтовете на Ватиканската библиотека…Знае се също, че през 1761г. францисканският монах Блазиус Клайнер завършва обемен труд на латински, озаглавен „Архив в три части на преславната провинция България“. И тя не достига до образования кръг читатели. Интересни са уводните думи – не само апотеоз за българите, но и сякаш изпълнени с предчувствие: „ Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света“ (К. Телбизов, София, 1977).
И само година по-късно, през 1762 г., след упорит труд и превъзмогнати страдания („…презрях своето главоболие, от което страдах дълго време, също и от стомах боледувах много…“), Паисий довършва делото на живота си с думите: „ И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български род, в слава и похвала на нашия господ Исус Христос…“ Така дългът пред народа и дългът пред бога са изпълнени по равно. Цялото заглавие на тази свещенна за нас книга е : „История славянобългарская за народа и за българските царе и светци, и за всички български деяния и минало. Събрана и наредена от Паисий от Самоковска епархия, йеромонах в Света гора Атонска, в полза на българския род в 1762 година“. Началото на едно закъсняло пробуждане е сложено. Нещо повече – след студията на проф. Марин Дринов (1871) Паисиевата история повсеместно се приема за начало на Българското възраждане („Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, М. Дринов, Избр.съч., С. 1971, т1; 184-185)
Мъдър арабски поет бе писал,че времето е една дълга поема, в която ритъмът и римата понякога се променят, но поетът (авторът – б.а) никога не се повтаря. (Абу Ел Ала Ел Мари,XI в. ) Кой все пак е този неповторим автор? Споровете оставяме за историците, известното само ще нахвърлим, защото би било обидно да се обяснява кой е Паисий Хилендарски, дори и в днешното все по-бездуховно време.
„Отец Паисий Хилендарски”, художник Кою Денчев
Приема се, че е роден в българското селище Банско в Разложка котловина. В семейството на Бильо (Билю) Баанов и Катерина Кундева (по баща), според някои нови данни, се раждат трима сина – Лазар, Вълчо и Петър. По това време Банско започва да се превръща в оживен търговски център, през който минават кервани с важни суровини на път за Австро-Унгария, Бавария и Саксония.Пак тук се заражда и прочутата живописна школа, начело с Тома Вишанов-Молера.
През 1745 г. най-малкият син Петър Баанов постъпва в манастира „ Хилендар“ и приема духовното име Паисий. По това време Лазар, най-големият от братята, е вече в манастира под името Лаврентий. Самият отец Паисий съобщава в „История славянобългарская“, че той е негов „роден брат от една майка, по-стар от мене“. Средният син Вълчо Баанов, след като посещава Божи гроб (1731), започва успешна търговска дейност и има кантори в Кавала и Виена. С дух на меценат той изгражда голям хан за безплатно пренощуване край село Дутлий. По-късно х. Вълчо става ктитор на манастира Хилендар и несъмнено води дълги разговори с най-малкия брат. Днес не можем да си представим делото на отец Паисий без значителната духовна опора на протоигумена Лаврентий и щедрата материална подкрепа на хаджи Вълчо. След като години Паисий е таксидиот, т.е. събира помощи от християнското население, в периода 1756 -1757 г. е избран на ръководна длъжност в управата на Хилендарския манастир като проигумен. През 1761 г. той е в град Сремски Карловци (Австрия) с поръчение да прибере наследството на починалия архимандрит Герасим. Възможно е в периода май-юли 1761 г. Паисий да е посетил някои немски градове за да дири източници за своята „История“ („…и в Немска земя повече с това намерение ходих…“). Завръщайки се в Света гора, той се премества в манастира „Зограф“, където търси по-добри условия за работа. През 1762 г. между братята Паисий и Вълчо има нова среща в „Зограф“, където до края на годината епохалният труд е завършен. Но Паисий не спира до тук- „…манастирът тесен за мойта душа е…“, както ще каже след 120 г. Иван Вазов. Монахът от Хилендар извършва нов подвиг – тръгва да разпространява „Историята“, за което пише във второто предисловие: „Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я – да не се погуби!“ И тя не само че не потъва в праха на манастирските библиотеки, а тръгва към безсмъртието по земята българска. Само ще отбележим, че първият препис е направен в Котел от друг велик просветител-свещенник Стойко Владиславов, бъдещият незабравим Софроний Врачански. Това вероятно не е случайно – Паисий е имал представа при кого отива, тъй като Лаврентий е посещавал преди това будното българско градче и – защо не – е подготвил почвата за знаменателната среща. А сам Софроний поставя преписа в олтара при други свещени книги със следната забележка: „Който го присвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота.“
Животът на великия българин приключва през 1773 г. в Ампелино, част от гр. Станимъка (днешния Асеновград): „Лето Господне 1773. Прииде отец Анфим от Ампелино по смерти проигумена Паисиа…“ (Е. Бояджиева, Паисий Хилендарски, Арс Милениум МММ, 2012, 54-56)
Лето Господне 2012. Безсмъртието продължава…
