Синдромът на властта (изповед на един бивш „луд”)

Брой № 4 (47) / септември 2018, Тройна инхалаторна терапия при ХОББ

Панайот Ляков

И понеже усмирителната ризница ми беше

 къса, обуха ме в чепиците на рицар,

нахлупиха ми шлема до очите, а ръцете ми

отсякоха – за всеки случай.

И понеже оттогава срещам само рицари,

тичам да ги ръкостискам, тичам да ги

ръкостискам,

тичам да ги ръкостискам.

И понякога оставам жив.

Румен Леонидов

(„Мизерия”)

 

Пътят на политика е като път на наркозависим – измамен, потаен, опасен, постлан със стрес или луд възторг, осеян с радиационната ненавист на околните. Тръгнеш ли по него, дори не подозираш коварствата, не виждаш клопките и не предвиждаш бедите, които ще се стоварят върху романтичната ти глава. Най-опасна е „тихата лудост“, която те превзема неусетно, без да разпознаеш „скритите“ ѝ симптоми. Наричат я „проклятието на властта“ – загуба на идентичност и  доброта.

 

Винаги става така, когато попаднеш в политиката.

 

Сюжетът е почти фантастичен, но без намеса на извънземни. Народните „избраници“ се „трудят“ на ситуационен конвейер, като придобиват две основни умения: да лъжат дълго и убедително в защита и при нападение, умело използвайки целия арсенал на илюзионистите.   Тази промяна е логична, за да издържиш политическия маратон – измислена надпревара, на която загубваш смисъла, докато „търчиш по трасето“ в един измамен свят, безчувствен към житейската болка, която непрекъснато напомня за себе си, непреодолима, неизбежна, хронична… Следва неумолимо оскотяване: вече не съчувстваш, не съпреживяваш и дори иронизираш страдащите. Невярата пълзи и заразява клетките ти с досада. Тя инфектира всяка твоя комуникация с хората, търсещи помощ, и ги превръща в „болни от отчаяние клетки“. Така постепенно общественият организъм загнива, гнилото пада парче по парче, докато остане само „фантомната болка“, която напомня, че вече липсва здрава тъкан.

 

Вече изобщо не ти дреме!

 

На „конвейера“ твоята ярост е единственото ти оръжие срещу омразата на засегнатите – те винаги са мнозинство – неоценени, неназначени, „необгрижени“ екземпляри, които те държат отговорен за личните си провали. Тези некадърници са болестотворни и досадни – каквото и да направиш за тях, те са недоволни и намират начин да те наранят.

 

Това е твоят живот – живот за другите, но въпреки другите… В периферията на една окръжност, чийто център е зает от неизбежната политическа паплач.

 

Искаш да им „натриеш носа“ и понеже си майстор на илюзиите, с лекота излизаш от реалността и величаеш безплодните си усилия на политически Давид срещу интересите на корпоративния Голиат, които помитат всички прегради. Макар дълбоко в себе си да си решил, че няма да водиш предварително загубени битки. Безстрашен рицар, който само се перчи.

 

Така постепенно изоставяш крепостта, която с клетва си приел да защитаваш.

 

Блестяща броня скрива вътрешния срив и отчаяно търсиш опора, за да спреш неизбежното пропадане. Опитваш се да се „зареждаш“ от неспирните сблъсъци с опонентите – мило название за политическите хищници, които ще те разкъсат без колебание.

 

Схватките ти стават все по-безплодни и ожесточението нараства.

 

Сменената личностна матрица избирателно „трие“ гнева ти и ставаш апатичен и неуязвим за демагогията, ерозирала необратимо политическата класа. Всяка твоя крачка е сблъсък с перфидните конкистадори – имитатори, изработени по калъп. „Те са навсякъде“ е удобно оправдание, за да останеш встрани от всеки реален сблъсък. Отсъства задължителната смелост, а тя не може да се имплантира.

 

Още не си разбрал, че си станал лесна плячка и неусетно ще заприличаш на тях.

 

Вече си прежалил пропадналите идеи. Нямаш сила да ги извадиш от сенките и мъчителната агония. Това е най-болезнената лична загуба, която никога няма да преживееш.

 

Бедата е, че не можеш да се противопоставиш, да се откъснеш, да се събереш в себе си. Политиката те е обладала и всмукала чрез многобройните си пипала. Ти си в нейната смъртоносна прегръдка 24 часа в денонощието. Галопиращото време е прегазило личния ти живот, който преминава покрай теб като наркотична абстиненция. Той се разпада на късчета и тези късчета отнасят със себе си доверието, любовта.

 

Безразличието към интригите, клеветите и обидите става тотално и се превръща в твоя същност.

 

Вместо нормалната човешка реакция  към подозренията, че си се „облажил” от властта, се „помпаш“ с неприлично и незаслужено самочувствие. Девизът „Нека ми завиждат“ поливаш обилно с медийни „коктейли“. Изкушенията на салонната политика са те превърнали в техен доброволен пленник. Включваш се в състезанието на рейтинги, зашеметяващ фокус, който вади от цилиндъра фалшиви авторитети, за да скрият кой „кара влака“ и управлява играта.

 

От какавидата се излюпва политически версификатор.

 

Да участваш в парада на марионетките и измислените герои е празна работа,  в която всяка загуба трансформираш в лична победа. Затова и следващата стъпка е неизбежна – участваш в колективното жертвоприношение на почтеност. Но, ако безучастно си наблюдавал –  кибиците наравно с палачите носят историческа вина.  Подло си приел тоталната подкупност на българското общество.

 

Вече не си политик, а изкусен имитатор.

 

Метаморфозата те е преобразила, но не ти е спестила разочарованията, нито самотата, постоянната ти спътница още от самото начало.

 

Няма спасение, когато си се отклонил от посоката, която води към храма.

 

Ако всичко описано дотук се е случило, значи си болен от СПОКО (Синдром на поли/т/обсесия и компулсия), тотално обсебване от политиката. Живееш с натрапчиви и абсурдни мисли (видения, образи, заклинания), последвани от  нелепи и ритуални действия, които се повтарят като в биполярно разстройство. Заболяването е тежко, енигматично и не минава със самолечение. Политиците не го разпознават и не се притесняват, защото еуфоричната фаза преобладава и това им харесва. Без „лечение“ манията излиза от контрол и се превръща в кошмар.

 

Това е кошмарът на СПОКО.

 

Психолозите определят този поведенчески модел като хаотично програмиран или програмно изтърван, или съвсем загубен. Няма кой да те намери, ако не го направиш сам. Колко опасен е СПОКО разбираш, едва когато те е превърнал в друг човек и си напълно заличен като личност. Поредният поданик на страната на отчаянието, който не чува, не вижда и отдавна е напуснал битката за смисъла.

 

Има ли надежда и път през този сложен лабиринт ?


 

Вашият коментар