Костадин Пампов - преподавател по философия и история в ЕГ „Бертолт Брехт“, гр. Пазарджик
По идея на Атанас Далчев
Двамата поети често се разхождали по алеите на градския парк. Говорили си за много и различни неща. По-младият обикновено питал, а по-възрастният отговарял. Въпросите на единия и отговорите на другия били иносказателни. Веднъж обаче по-младият бил по-пряк и попитал своя събрат дали би могъл да му каже за какво „служи” Поезията?
По-възрастният сякаш не чул въпроса. Започнал да разказва нещо, което му се случило много отдавна. Сънувал, че пътува във влак, движещ се по билото на висока планина. Той бил в първото купе на влака, непосредствено до локомотива и гледал през прозореца. Всичко навън побелявало от падащия сняг и картината била неземно красива. В един момент снежната красота дотолкова покорила поета, че той подал глава през прозореца… и видял очертаваща се пропаст пред локомотива. В този миг се събудил.
Минали много години оттогава, но той не забравил странния си сън. Дори по определен начин започнал да го свързва с Поезията. Струвало му се, че подобно на Красотата, тя събужда човека миг преди да падне в пропастта.
Поне при него така се получило.
Макар и само насън.
* Фрагмент от книгата „По стъпките на спомена“ на Костадин Пампов