Йордан Стефанов Стратиев е български поет и преводач, роден е на 21.03.1898 г. в град Асеновград. Завършва гимназия в София и право в СУ “Св. Климент Охридски” (1921). Владее френски, румънски, сръбски и руски език. От 1923 г. до малко след промените на 9 септември 1944 година работи в Министерството на външните работи – дипломат на различни позиции в посолствата ни в Румъния, Югославия, Австрия, Белгия, Чехословакия. Печата от 1917 година в сп. „Общ подем“. Сътрудничи със стихове на „Везни“, „Златорог“, „Литературен глас“, “Листопад”, “Българска мисъл”, „Демократичен преглед“, „Изкуство“, „Българан“, „Смях и сълзи“, „Сила“, „Вестник на жената“, „Стършел“, „Септември“. Особено благоразположен към него е Владимир Василев и страниците на „Златорог“ са широко отворени за него. Член на Съюза на българските писатели.
Дебютната му книга е стихосбирката „Велики петък“ (1927). След това издава книгите за деца „Доктор Петър. Поема за деца“ (1956, 1960), „Жабешка история. Приказка в стихове“ (1960). Превежда драмата „Орлето“ от Едмон Ростан, както и от руски и румънски език. Репресиран след 09.09.1944 г. – лежи на остров Белене. Комунистическата власт не го припознава като „свой“ и след излизането от лагера не популяризира творчеството му.
Йордан Стратиев не се ангажира с някой от естетическите литературни кръгове. Творчеството му е част от модернистичните търсения в България през 20-те години на миналия век. В центъра на стиховете му е градският човек с неговите съмнения, самота, страдания, лирическите му персонажи изпитват ужас от алиенацията и дехуманизацията на живота.
В поезията на Йордан Стратиев доминира символистичната поетика с характерните за символизма образи, елементи и поетика. В същото време в стиховете му се преплитат и експресионистични, диаболични и неоромантични елементи. Този поет не е чужд и на социалната поезия. В лириката му се забелязват влияния от водещите български модернисти. Въпреки че общо литературната критика е благосклонна към поезията му и получава национална литературна награда през 1924 г., Гео Милев го упреква в епигонство.
Между Йордан Стратиев и съпругата на Владимир Василев Цвета Ленкова пламва любовна искра и Стратиев преживява лична драма, вследствие на което той престава дълго време да публикува стихотворения. Но в същото време печели епистоларната ни литература от забележителните му писма, които са еталон на страдание и любовна страст, благородство, душевен и словесен финес, изискан стил и чистота. По спомени на Георги Константинов Стратиев е подготвил през 1948 г. книга със заглавие „Един народ говори с бога“, която по неизвестни причини не вижда бял свят. Вероятно е повлияла и политическата конюнктура тогава, и отношението на комунистическата власт към поета.
По-късно Йордан Стратиев се насочва към детската литература. Неговите поетични творби за деца се различават от преобладаващите тогава, защото той не се поддава на призивите за идеологическо писане според партийните канони на соцреализма, запазва достойнство и не се влива в хора на клакьорите на властта.
Отдава се и на преводаческа работа. Превежда творби на руски, полски, румънски, унгарски и френски автори, между които на Михаил Садовяну и Братя Стругацки.
Умира на 22 февруари 1974 г.
Полунощ
От кулите бият тревога.
Кой мина заветния праг?
Аз видех по синята тога
петната и странния знак.
Пробягват фенери по двора.
Палатът е в трепет обзет –
и черни невидими хора
сред сенките дебнат отвред.
Те влязоха в тронната зала,
те идат, те пълнят нощта –
и страшната нощ е развяла
измама зад всяка врата.
Те идат. Навлизат. О, Боже!
Те носят убития страж –
и виждам: сред мъртви велможи
главата на мъртвия паж.
Рушат се и падат колони.
Дворецът настръхнал ечи,
и прав, и тържествен на трона
незнайният рицар мълчи.
А черните хора прииждат,
аз дигам ръце и зова –
но гледам и тръпна, и виждам:
в ръцете си – свойта глава.
Улицата
Там блудната тълпа се киска
под странния плакат: „Защо?“
И виждам черни обелиски
и тебе – в траурно манто.
В мъгла е уличната злоба,
замлъква уличният вик –
и върху нас, като прокоба,
тежи един прокълнат миг.
И ти минаваш бледа, бледа,
аз дълго гледам подир теб –
и вее ужас и неведа
скръбта на твоя черен креп.
Звъни среднощ от всички стрехи
(О, тоя вечен циферблат!) –
до мене, в синята ми дреха,
той плаче блед и непознат.
А вечерта се свежда ниско,
изчезва странното манто –
и върху нас без жал се киска
огромния плакат „Защо?“