Григор Иванов Чешмеджиев е български писател, журналист, литературен критик, политик, общественик. Роден е на 4 март 1879 г. в град Пещера. Баща му е дребен търговец на дървен материал. Завършва първоначалното си образование в родния си град и мъжката гимназия „Александър Първи“ в Пловдив, където му е преподавател Димитър Благоев. Учителства в Пещера. Завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1899 – 1903). Работи като адвокат в София. Участва в Балканските войни и Първата световна война, награден с орден за храброст.
Депутат от БРСДП в периода 1919 – 1934 г. Защитник по процесите срещу БЗНС „Пладне“ – 1941 г., срещу парашутистите и подводничарите – 1942 г., срещу ЦК на БРП – 1942 г. и др. Министър на социалната политика в правителството на Кимон Георгиев до август 1945 г., когато го напуска. Англо-американските бомбардировки през 1944 г. унищожават жилището му.
Той е преди всичко патриот. Един от основателите на Съюза на българските писатели през 1913 г. и член на ръководството му до смъртта си. Редактор на сп. „Пролетна заря“ (1904 – 1905), в. „Съзнание“ (1899 г. и 1905 – 1908), в. „Общо дело“ (1901 – 1905), в. „Млад работник“ (1906 – 1908), „Ново общество“ (1906 – 1909), „Нова камбана“ (1918 – 1919 г. и 1925 – 1935), в. „Епоха“ (1922 – 1924), в. „Неделна епоха“ (1924), сп. „Социалдемократ“ (1920 – 1922), в. „Народ“ (1924 – 1929), в. „Свободен народ“ (1945). Сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Обществена мисъл“, в. „Камбана“, „Заря“, „Кооперативна просвета“, „Кооперативна България“, „Дъга“ и др. Автор на поеми, романи, повести, разкази, драми, литературна критика. Автор е на многобройни съчинения. Умира на 16 септември 1945 г. в София.
Христо Ботев
Делото, на което служеше Ботев, не е довършено и едва ли скоро ще се довърши: празникът на земното щастие наближава, но е още далеко. Немирният син на Стара планина, отгледан в Алтън Калофер, не достоя в бащиното си гнездо и подири щастие в бурята и стихията на бунтаджийския живот, хъш в Румъния, войвода на „Радецки“, поет на неволята и бунта, герой на Веслец и навсякъде той дири свободата, за да умре за нея, презира смъртта, за да обезсмърти живота.
И ето вече четири десетилетия изтичат от неговата чудна и славна кончина и той не умира, а сякаш с времето расте и оживява по-горд, по-силен и по-велик. Малките и жалки негови потомци като да усещат нужда от неговото величие и слава и са готови да го величаят и боготворят…
А той все стои мрачен и замислен пред мене и аз слушам задушевната му и бурна песен:
В тъги, в неволи младост минува.
Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде!…
Студено и неприветливо е чуждото румънско небе. В душата на изгнаника се сбират облаци, които вещаят бури. Той търси мила и скъпа душа, която да го разбере… Никой се не откликва и в самотата поетът стене и проклина:
Мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада!
Ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда!
Никой! Никой! Отзив няма…
Коравосърдечното и равнодушно време не се е изменило и сега. И днес още горко звучат тия тъжни и болезнени звуци на поета – „Отзив няма на глас искрен, благороден!“
И в тежката съдба на изгнаника все пак гори великата надежда на бореца за великото человеческо освобождение, когато народите ще празнуват светлия празник на човешкия разум и щастие! И вдъхновено, и със светла вяра поетът се моли на Бога на разума:
„та кога въстане роба
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба!…
И велик е тоя молитвен зов, и безсмъртен е той, защото не е празна дума, а едно гордо и светло слово, превърнато в дело чрез смъртта на поета, която украси непристъпните чуки и върхове на Стара планина.
Той не може, той не бива да умре! Кого от смъртните ще величаете в тая българска земя, дето се не дава никаква цена на жертвите и дето тъпостта плете венци на егоизма и насилието?
Нашият живот е панаир на жизнените страсти, на посредствеността и нахалството…
И в крясъците на нашето дребнаво време как е хубаво да се отделя един миг макар за съзерцаване героите на словото и делото, сподвижниците на идеите и идеала!
Каква сила е движила към смъртта за свободата и общото щастие великани като Ботева и Левски, нека се съди от думите на поета:
И немеем, и се смеем
пред народни святи жертви!
