Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) е роден на 15 октомври 1880 година в с. Ковчас, Лозенградско (днес в Турция). През 1891 семейството се премества в Бургас, където Росен е записан в Бургаското трикласно училищe. След смъртта на баща си е принуден да напусне училище, за да помогне на майка си при уреждането на тежкото материално състояние на семейството.
По-късно продължава трети клас в Сливенската гимназия, но и активно се самообразова, изпитва силно влияние от руската класическа литература, от народника Надсон, увлича се от социалистически идеи. В гимназията в Сливен учи заедно с Минко Савов – Неволин; в Сливен се запознава и дружи с Димитър Иванов – бъдещия Елин Пелин, с начеващия поет Димитър Подвързачов, с Пейо Яворов, с когото се сближава по линия на македонската борба. Изключен от Сливенската гимназия, Росен завършва гимназиалното си образование в Русе (1901 г.) и още същата година със съдействието на Петко Каравелов записва филология в Софийския университет.
След по-малко от година се прехвърля в Юридическия факултет. Става член на студентската македоно-одринска група. Състудент на Росен е и Кирил Христов. В София общува още с Петко Тодоров, Пенчо Славейков, но най-дълга дружба го свързва с Антон Страшимиров, който е и негов литературен кръстник, запознава го с Тодор Влайков и д-р Кръстев. Поради участие в университетски бунт Росен е изключен от университета и продължава следването си в Париж и Женева. През 1909 завършва право в Женева и през същата година се установява в Бургас, където остава до края на живота си. Изпитва силното влияние на народничеството и толстоизма. Участва като доброволец в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Работи като адвокат. Окръжен управител на Бургас (1918 – 1919). През 30-те години става член на Демократическата партия, а в периода 1931 – 1934 е народен представител от същата партия. В навечерието на Втората световна война Росен е интерниран за шест месеца в Панагюрище (1939). Един от защитниците на българските евреи.
Росен е автор на критически отзиви, портрети, разкази, пътеписи, очерци. Публикува първата си критическа статия през 1904 в сп. „Демократически преглед“. Подписва я с псевдонима Росен. Сътрудничи активно на списанието. На страниците на „Демократически преглед“ и под перото на Росен се заражда и критическият мит Траянов (статията „Моите симпатии“, която слага началото на традиционната по-сетне за списанието форма на годишни литературни прегледи). Сътрудничи още на сп. „Мисъл“, в. „Заря“, в. „Слово“, в. „Свободна реч“, в. „Пряпорец“, в. „Бургаски фар“, в. „Бургаска поща“, сп. „Съвременна илюстрация“, сп. „Огнище“, сп. „Съвременна мисъл“, сп. „Слънце“, сп. „Свободно мнение“, сп. „Свободна дума“, сп. „Обществена обнова“, сп. „Демократия“ и др., в които публикува пътеписи и кратки критически бележки. Завежда отдел „Литературна хроника“ на сп. „Просвета“, където помества поредица от литературни портрети и кратки рецензии. Голям успех и популярност печели със статията си „Кому принадлежи Ботев“. Интензивни литературни полемики предизвикват някои от статиите на Росен.
Български исторически романи*
Искам да се позова само на паметта си: каквото е съхранила – само то е от значение за моята мисловност. Издателството казва, че е издало около 300 книги от български автори. Паметта ми може да изброи едва десетина. И то не е малко.
Защото аз имам тая привичка, че полузабравеното не само не се мъча да го възстановя в паметта си, ами напротив – умишлено гледам да го залича, да освободя паметта си от тъмен и неясен товар. Това за мен е един вид хигиена на паметта.
От тия десетина книги, за всяка една от която мога да кажа по нещо, ще се спра на 2 –3. На първо място „Богомили“ от П. Карапетров.
За нашето богомилство се е говорило и продължава да се говори твърде много. Като на религиозно-етическо учение, то е, струва ми се, не твърде: много надценявано. И мистиката му, обществено-обрядната му проява е една ту мрачно-аскетичен аскетизъм, ту един социален нихилизъм, силен само в отрицателната си критика на настоящето, без никакви конкретно ясни и жизнерадостно светли перспективи.
От гледна точка пък на държавно-обществено строителство то е една катастрофална беда за нашето племе. Горе-долу така го е схванал и картинно обследвал и г. П. Карапетров. Другите му исторически романи са в по-светъл простор, в завидна историческа декоративност и един героизъм, смущаващ историческата правдоподобност.
Целите и заслугата на издателството „Древна България” са не само художествено-литературни. Основната нишка е идеалистично популяризоване на националния ни героизъм. Редица исторически лица, за които историческите данни са твърде бледни, тука са придобили ореола на романтично декорирани герои.
Такива са героите на К. Петкановите романи „Индже войвода“, „Бимбелите“, „Хайдути“ и пр. Вярно е, че в обилните записки на Балчо Нейков тия лица са наивно пленително обрисувани, но колцина читатели имат достъп до тия записки, пък и онова, което разточително-щедрото въображение на К. Петканов им е придало, е не от малко значение.
Поразително изобретателна и прекаляваща в подробностите си е Фани Мутафова в своя голям роман „Солунския Чудотворец“. Чудиш се и маеш отде са тия изобилни подробности, които авторката с такава настървеност реди и коментира.
Аз смятам, че едни от най-сполучливите наши исторически романи са и ония на Ст. Загорчинов. Пълни са и с мистика, и с пластична правдивост, и с историческа декоративност.
Но „Дионисий“ на П. Карапетров, който не може да се счита за напълно исторически роман, си остава апотеоза на цялото това начинание. И по своята проблематика: сливането поради своята расова близост на траки и славяни, и по своята омайваща приказност.
То и цялата наша история е по-скоро една героически-катастрофална романтика, отколкото исторически възход. И много по-подхожда за едно белетристично-драматично преразказване, отколкото за чисто научно прагматично преразказване.
В това е и предусетената сполука на библиотека „Български Исторически Романи“.
* Статията е писана във връзка с юбилея на книгоиздателство „Древна България“. в. „Литературен глас“, г. 11, бр. 405, 19.11.1938 г.
Интересни като формат са и неговите кратки рецензии, публикувани под заглавието „Литературен ситнеж“ в сп. „Обществена обнова“ (1920, № 10) и сп. „Демократия“ (1922, № 12). Приживе излизат книгите на Росен „От Дунав до Бяло море. Видено и преживено“ (1927, 1943), „На Енювден. Литературни сенки и силуети“ (1928), „Между народа. Видено и чуто“ (1933), „В поле широко. Видено и преживено“ (1938). Петата му книга „През гори зелени“ е спряна от Националната пропаганда през 1943, защото „авторът ѝ бил с лоша атестация“.
Народопсихолог, пътеписец, Петко Росен коментира явления и събития и от социалния живот – закони, наредби, реформи. Пътеписните му текстове се отличават с богата културно-историческа фактура, етнопсихология и философия, пейзажна естетика.
Литературнокритически текстове на Петко Росен, остроумни и афористични, създавани с убеждението, че „критиката е изкуство, не наука“, „сурвакниците“ са преглед на литературната продукция за предходната година, разделена по жанрове – поезия, белетристика, критика, литература за деца, периодични издания. Отличават се с богата ерудиция, с анализи на модерни течения като символизма, експресионизма, парнасизма, футуризма и др., със синтетични и остроумни портрети, а критическият език на Росен е богат на метафори и афористични обобщения, често пъти остър и краен.
Петко Росен умира на 30 април 1944 година в Бургас. Книгите му не са преиздавани, нито популяризирани по време на тоталитарния режим у нас. През 1963 излиза томът „Спомени и размисли“. Негови избрани съчинения със заглавие „През гори зелени“ излизат едва през 1982. В периода 2011 – 2015 е осъществено пълно събрание на съчиненията му в 10 тома.
На негово име Община Бургас е учредила литературна награда плакет „Петко Росен“. През 1997 година семейството му дарява архива от над 3000 тома на бургаската библиотека.