Д-р Панайот Ляков
Светът е уморен от думи, светът е преситен от думи… В изкуството те са като щурмоваци, строени по канон в задължителни, впечатляващи лаиците формирования. И настървени от техните създатели, атакуват художествените артефакти, впиват се в тъканта им, ровят, разнищват ги и накрая ги оковават в словесни абракадабри или самодейни алабализми. При тази варварска дисекция тълкувателите опитват да открият смислен отговор на идиотския въпрос: Какво е искал да /по/каже автора?
Забраних си да използвам подобна технология, която е универсална и с леки изразни нюанси изкуствовeдите прилагат за всеки художник.
Стефан Лютаков заслужава свое, само негово представяне без клишетата: пластични конструкции, метафори, внушения, модулации, чувствено третиране, културни, естетически, художествени наноси, похвати, залежи, експресивни деформации, духовни тотеми и прочие фрази от стандартния арсенал.
Рицарите са пазители на свободата и любовта и макар че непрекъснато повтарят, че днес те не съществуват, не им вярвам. Рицари винаги ще има и те се сражават за най-скъпото на този свят – Свободата. Без нея няма нищо истинско, всичко е имитация и за да я бранят, те са готови на всичко.
Стефан Лютаков е от тях и затова не е сред медийните любимци и фаворити на постсоциалистическия художествен псевдоелит. Творческата му безкомпромисност е оценена подобаващо от истинските критици и ценители на изящното изкуство. Без шум, фанфари и дитирамби, в благословена тишина е създал епос с неочаквани проникновения и философска дълбочина. Свободата и Любовта са негови съкровени теми, интерпретирани с невероятно разнообразие от образи. Самородните късове от епоса на рицаря-отшелник са изляти, издялани с пластична щедрост в оригинални форми , съчетаващи класическото майсторство, с разчупваща стереотипните капани свръхсетивност на модерния интелект – той не е изгубен в пустинята Интернет и следва свои ориентири. Нелепо е очакването тази чудесия да бъде обяснена и преразказана с изтощените от експлоатация думи, хвърляни за щяло и нещяло. Честното отношение към неговите забележително отличими творби е те да бъдат съпреживяни, но не на епидермално равнище.
Защото винаги в подмолите, дълбините на откривателския копнеж в каквато и да е област на човешката култура е потопена, често зарита и дори маскирана, сърцевината на творчеството, която някои наричат Божия промисъл, но за мен е просто Смисъл. Единственият смисъл за свободния човек, неподвластен на суетата и житейските изкушения, устремен в своята мисия. Така той открива невидимото очарование на природните знамения, историческата магия, кладите на човешките страдания и се опитва да ги извае по свой, неповторим начин. И вероятно тогава се чувства щастлив във всеки споделен миг от Вечността.
Гледайки повечето от тези мигове, осъзнавам, че Стефан Лютаков е жанрово необуздан, но творческата му мощ е овладяна и виденията му са претворени в хармония с материала. Бронзът в малките му пластики , които приличат на археологически находки, е суров, дори груб в някои образци, за да предаде атавистичното усещане за непреходността на великото тайнство – живота. Огромните каменни символи от гранит, мрамор и др., изсечени наедро с гигантска сила, се превръщат в естествена част от околната среда и са знаци за развитието на днешната цивилизация, които ще създават работа на бъдещите изследователи.
Рицарят-отшелник работи сам и притежава необикновена работоспособност, за да експериментира непрекъснато, без да губи естетическата мярка и Смисъла дори в найдребните детайли. Бях изумен от мащабите на епоса, но обяснението е лесно. Стефан Лютаков е от „порода”- та духовни лидери, които се отличават с висок енергиен потенциал – техният вътрешен генератор има нестандартно гориво и той непрекъснато ги зарежда с нови идеи, които снемат умората от ръцете и ума им. Те не спират, защото се състезават с две неща – времето и гениалните си предшественици.
Няма да се спирам на статистиката – изложби , награди, оценки и т.н. Но ще споделя преживяното от мен през 2005 г., когато видях завързания бял кон /експонат от неговата юбилейна изложба в НХГ/ на перилата на „двореца”. Първо си помислих за реакцията на лаиците: „Този, вятър го вее на бяла кобила”. После ме грабна дързостта на автора: в тази сграда, символ на царската власт, да вържеш коня си пред нея, означава, че си напълно освободен да правиш в изкуството онова, което решиш, неповлиян от йерархия, авторитети, цензура и просташки подигравки. Може да се възприеме /с повече въображение/ като подобие на епичния Троянски кон, който преминава през стените на непревземаемата крепост на алчността и покварата. Но най-силно е усещането за Волността на ездача, волността на твореца в тази скулптура, която е до днес в съзнанието ми.
В Царство България са наричали хора като Стефан Лютаков „Първенци на духа”. За мен те са Духовни лидери, чиято липса е толкова осезаема и трагична. Затова е истинско щастие да срещнеш и да опознаеш някого от тях. Вярвам, че поне в Пазарджик неговото име ще бъде поставено до Станислав Доспевски и Георги Машев и ще бъде пример за неистова отдаденост на Свободата.
Поклон пред Рицаря-отшелник!
