В Украйна има разрушения от руските бомби, а при нас действителна разруха. Свикнахме с нея като бебе с напикан памперс. Бенжамен Констан има проникновено наблюдение: „Покварата намалява, като се маскира“. Маскираната поквара ни съпровожда вече десетилетия. Разрушителна мерзост, която се опитва да ни бутне отново в нищото. Пораженията от моралните компромиси са ни покрили с белези. Страх ни е да се погледнем в огледалото, защото в него няма да видим апостола, който сме мечтали да бъдем.
Ларошфуко пише. че „ние тъй сме свикнали да се преструваме пред другите, че накрая започваме да се преструваме и пред себе си“.
Самозалъгваме се. Предпочитаме красивата илюзия пред грозната истина. За три десетилетия едва стигнахме до отсрещния ъгъл, до кръговото, в което се въртим и от това въртене загубихме равновесие и вместо да завием по европейската магистрала, отново сме по коларския път към блатото.
Сърцата на милиони българи не бият за битки и победи… Залиняхме сред житейската мерзост. Душите ни не пеят, сърцата ни студуват…
„С натрошени в житейския улей ребра.
С изгорено от пагубна дума небце.
А накрая навярно ще умра от сърце.
От студеното твое сърце ще умра.“
(Калин Донков)
Някой ще реши, че сега не е време за поезия, а за Караджата. Точно сега е време! В годината, в която Караджата и Хаджи Димитър потеглят с четата си към България (1868 г.), расовият гений на българската поезия Христо Ботев вече е написал три от великите си 20 стихотворения: „Майце си“ (1867), „Към брата си“ (1868), „На прощаване“ (1868). Създавал е живота ни. Обрекъл се да бъде негово допълнение. Conditio sine qua non. Саможертвата като неизбежно условие. Има такива българи, допълнения към природата. Константин Павлов беше такова допълнение. Повечето сме само представки, забити в корена, а не разцъфнали над него. Закономерност в държава, управлявана повече от десетилетие от перфидни безродници, политически всякъдници и убоги безкнижници, които създадоха хиляди свои прототипи. Мерзавците в клетото ни отечество са вече повсеместни – ubiquitous – както в медицината наричаме повсеместно разпространените микроорганизми. Такава е българската популация – болна, пребиваваща в инфектирана среда от микроорганизми. Сред нея „пъпкува“ това, което е на почит – подлеци, корумпирани политици, измамници и престъпници. Това е причината политици, прокурори и „бизнесмени“ да забогатяват бързо и да притежават хотели, вецове, тецове и стотици хиляди избиратели. Обиграни и безскрупулни тарикати, които ни ползват като домашни любимци, на които подхвърлят оглозгани кокали.
Справедливостта е вътрешно усещане, извън формалните законови действия, които изграждат чувство на доверие в държавата. Това доверие се срина драматично дотолкова, че дереджето ни може да бъде определено като безнадеждно. Повечето българи нямат доверие на институциите и търсят спасение през „подземните изходи“ така, както нелечим пациент търси надежда при народните лечители. Омерзението на „унизените и оскърбените“ е пределно. Изгубеното доверие в държавата и институциите разяжда обществото ни. Вината е споделена. От избирателите, които избират себеподобни управляващи, и от всички, които допуснахме нещата да стигнат дотук и да не му се вижда краят. Окопаването на престъпници в порочната система е така дълбоко, че само нов гигантски метеорит може да изтръгне корените им. Живеем върху метаново сметище. Не се търпи това безчестие. България от години прилича на театър с красив мизансцен, слаб сценарист, калпав режисьор, лоша актьорска трупа и нито един добър спектакъл. Сривът на професионалния морал е част от политическата игра, която пренебрегва добродетелите заради поставената цел – безнаказаност и властови контрол. Свикнахме с всякакви отрепки, отклонения от човешката норма, а престъпленията станаха неизменна и приемлива част от обществения живот. Превръщат ни бавно в малоумници. Генетична трансформация. Морална инволюция и срив на ценностите. Ваксинираха ни срещу човещината, заразиха ни с безхаберие и конформизъм, лишиха ни от естествена човешка емпатия и емоционална интелигентност. Днес не са необходими мислещи тръстики. И ще продължим да мълчим и пушим безнадеждно, защото няма да ни останат сетива и памет за сравнение.
Обезличаваме се откъм морални рефлекси. Тръгнали сме стремглаво надолу и се превръщаме в най-търпеливия и безличен европейски народ. Ако не излезем скоро от това самоубийствено безличие, животът ни ще заприлича на безлично изречение – без прилагателни, удивителни и въпросителни, с един единствен глагол и ако той не е точният, след него ни остава само точката. Устремени към точката, се въздържаме от пунктуация, за да не се препънем в някой препинателен знак. Данте пише, цитирам по смисъл, че най-горещите места в пъкъла са заделени за хора, които в критични ситуации са запазили неутралитет. На тези места вероятно има голяма навалица от българи…
март 2023
