Александър Иванчев – учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ”
С появата си след Освобождението проституцията скоро навлязла по-сериозно в полезрението на нашето общество. В края на XIX и началото на ХХ в. в световен мащаб протекла многостранна дискусия относно това какво да се прави с нея. В рамката на дискусиите най-общо се очертали три основни възгледа, обособени около мерките за разрешаване на проблема.
На първо място се наложил т.нар. „регламентизъм“, според който проституцията трябвало да се узакони като „необходимо зло“ и да продължи съществуването си контролирано и легално в рамките на обществото. Подобен подход днес може да се срещне в Нидерландия, Белгия, Германия и др.
Второто виждане или т.нар. „аболиционизъм“, който отхвърля всякакви законови мерки за ограничаване и контрол, понеже според аболиционистите тези законови мерки подкопавали морала на обществото. Техният подход до голяма степен бил плод на развитието на феминизма през епохата, понеже при този модел се атакува не проститутката като носител на порока, а нейния клиент. В този дух са действащите закони за проституцията в Швеция, отскоро – във Франция и др.
И накрая, третият подход, т.нар. „морализъм“, води до пълна забрана на срамната търговия чрез различни нормативни актове. Типичен пример за този подход беше законодателството в комунистическите държави, включително и у нас, както и в държави, където законите се основават на религията, като Саудитска Арабия например.
В общи линии споровете се въртели най-вече около начините за ограничаване на венерическите болести, нуждите на санитарния контрол, да се легализират ли публичните домове, морални ли са доходите от проституцията и в частност – от вертепите, може ли да се премахне тази форма на разврат със забрани или не и т.н. В различните страни се възприемали различни подходи и раличен тип закони, но общият поглед върху проблема показва и до днес, че няма единен метод в борбата с това явление и често мерките варирали от пълната легализация до абсолютната забрана.
С Освобождението и възстановяването на българската държава българското общество също пряко се сблъскало с тези проблеми и не останало встрани от споровете по тях. Първоначално всичко това засегнало, естествено, столицата София. Но тъй като тя задавала тона в културния, обществения и политическия живот в страната, проституцията бързо засегнала и други градове у нас. В по-малките градчета и селата хората се познавали и това поддържало спазването на традиционния морал по-строго. Вярно е, че по време на Сръбско-българската война от 1885 г. придвижването на войските отново стимулирало частичното разпространение на проституцията в по-малките селища, но като цяло в мирните периоди явлението засягало предимно по-големите и развити градове.
Рухването на традиционния морал в тях се свързвало в съзнанието на съвременниците първоначално с Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.), както бе посочено в предишния ни брой. Това се потвърждава и от думите на Иван Вазов, че „може да се каже, че наедно със свободата заживя у нас и проституцията“.
Наред с военната обстановка и вредното влияние на чужденците, обикновено като причини за продажбата на женска плът се изтъквали и нуждите, бедността и борбата за оцеляване. Популярни стават сантиментално-клиширани представи за въвличането в професията поради „студена зима, бедна майка, гладни (болни) деца в порутена къщурка“ или „млада, свежа девойка безуспешно хлопа от врата на врата за работа, а в къщи я чакат за къшей хляб болен (умиращ) баща, стара майка, невръстни братя и сестри“. Това е следствие на вече споменатата Сръбско-българска война, когато някои българки, чиито мъже загинали на фронта, под претекст, че трябва да изхранват останалите си без баща деца, започнали да упражняват древната професия и да си докарват добри доходи.
Очевидно, обаче, социалните причини не обясняват всичко, особено проституцията сред средната класа и висшето общество. Още повече, в България през първите десетилетия след Освобождението крайна мизерия почти липсвала. Не по-малка роля играели и бляновете за луксозен живот, подражанието и разпространяващото се сводничество, което често се базирало на емоционална връзка. Всички тези причини били обусловени и от развитието на алиенацията, изразена в нарастващия по ред икономически и психологически причини брой на неженените, но в зряла полова възраст, мъже и жени в обществото. Според данните на д-р Ст. Кутинчев през 1895–1896 г. у нас вече имало 447 проститутки, а към 1903–1904 г. – 860.
След първоначалния сблъсък с това явление българската държава се опитала да избегне прякото ангажиране по въпроса и натоварила общините да го решават по свое усмотрение. Още през 1882 г. общинарите в столицата приели постановление, с което към градската здравна служба било създадено отделение за преглед на „публичните жени“. Първата община, която регламентирала дейността на публичен дом на своя територия, била Берковица, като издала правилник за уредбата му. В перода 1889–1892 г. подобни правилници са приети в почти всички общини на по-големите градове.
В София подобен документ със заглавие „Правилник за публичните домове и проституцията“ е приет малко по-късно – през 1893 г. Според него само кметството разрешавало отварянето на публичен дом и то там, където определят общинските власти, но задължително далеч от училища, църкви, джамии, пансиони и встрани от булеварди. Възрастта на труженичките не можело да е под 17 години. Също така, в бардаците била забранена продажбата на алкохол, а жените от занаята били задължени да се явяват два пъти седмично на медицински преглед при градските лекари, за което заплащали на общината по 4 лв. За неявяване на преглед глобата била 25 лв., ако са здрави, а ако били заразени, ги чакал затвор. Резултатите от прегледа се отразявали в специални книжки, раздавани на всяка от тях.
Според същия правилник се въвеждали две категории публични домове. В едните всяка визита струвала до 3 лв., а по-висок клас имали тези домове, в които клиентите плащали над 3 лв. В контекста на този регламентиращ подход проститутката не се разглеждала като престъпница в наказателно-правен смисъл, освен ако не избягвала санитарния надзор, сеейки венерически зарази сред клиентите си.
Софийските власти съсредоточили бардаците в уличките около началото на бул. Дондуков, където сега се намира Министерският съвет, при ул. „Сердика“, ул. „Веслец“ и ул. „Бачо Киро“. В малките улички наоколо съмнително-пикантна, но широка слава придобили заведенията „Два сокола“, „Два бели гълъба“, „Двоумение“, „Ориент“ и други, които работели денонощно. Тази концентрация давала възможност за по-лесен медицински и полицейски контрол. Въпреки това обаче резултатите не винаги се припокривали с очакванията.
О
т една страна, данъците от този бизнес носели сериозни приходи на общината (поне през 90-те год. на ХIХ в.). Затова общинарите редовно игнорирали протестите и исканията за закриване от страна на моралистите, за които тези центрове на разврата представлява ли форма на „държавно сводничество“. Именно тези спорове породили дискусията между регламентисти и аболиционисти.
От друга страна, узаконяването и контролът над жриците на любовта не допринесли за очакваното ограничаване на венерическите болести или за обуздаване на моралната разпуснатост. И все пак, за регламентистите (в случая – мнозинството от общинарите) тази регламентация представлявала по-малкото зло за обществото, осигурявайки някаква форма на контрол. Според широко разпространените тогава виждания, продаващите тялото си се разглеждали като главни виновници за моралното падение и разврата. Затова те били считани за опасни както за себе си, така и за околните. Следователно всяка ограничителна и насилствена мярка срещу тях била оправдана.
Според аболиционистите проститутките били нещастни жени и девойки, които били мили и доверчиви същества, превърнати в невинни жертви на мъжкото сладострастие и обществените недъзи, очакващи да им се подаде ръка за помощ и съчувствие, за да се измъкнат от блатото на порока и да влязат в правия път. Моралисткият им подход разглеждал записването в списъци и задължителните медицински прегледи като нарушаване на личната свобода и унижение на човешкото достойнство. Те твърдели, че лекарският преглед не гарантира здравето на проститутката, а само създава погрешно впечатление за това у потребителя. Два прегледа седмично не постигали нищо, понеже средностатистически всяка от тях обслужвала около 15 клиенти, а някои по-популярни сред тях постигали и рекорди от няколко десетки клиенти дневно (рекордът на Месалина, съпруга на имп. Клавдий, от 50-тина мъже за една нощ почти бил достигнат).
регламентизмът не постигнал търсеното ограничаване на вечерическите болести, дори напротив. В тази ситуация може да се твърди, че съществена част от проблема се кореняла в двойнствения морал през епохата, който освобождавал клиентелата от всякаква отговорност. Моралистите изтъквали в подкрепа на своите тези и честите случаи на насилие от страна на клиенти, съдържатели на вертепи и сутеньори над тези „цветя на нощта“, които проявявали неподчинение и непослушание. Подобни действия поставили и началото на търговията с „бели робини“, което представлявало и директен стимул за развитие на престъпността.
Друга критика на аболиционистите била насочена срещу полицейския надзор, който често се израждал в полицейски произвол и тормоз над жените. Действително, за да следят проститутките и да откриват тайно практикуващите занаята, санитарните власти поддържали тайна агентура, чиито представители често злоупотребявали с дадените им правомощия и често извършвали посегателства срещу честта и личността на множество жени, уж в името на закона.
Софийската полиция била нарицателна в това отношение. Така например, от съставените от нея 44 акта през 1899 г. се вижда, че в списъците насилствено са били вкарани редица жени, чийто грях по-скоро бил изневяра или съжителство без брак, отколкото практикуването на най-древната професия. От 1902 г. има и драстичен случай, при който една дама отишла на гарата да посрещне брат си, който се завръщал от командировка в страната. Един „бдителен“ агент забелязал, че дамата отишла сама на гарата, а се върнала придружена от непознат мъж и ги проследил до квартирата им. След като нахлул вътре, агентът се опитал да отведе жената в участъка. В последвалия скандал се събрала цялата махала, жадна за пикантерии. Крайният резултат от грешката на агента бил изгонването на брата и сестрата от хазяина на квартирата още на другата сутрин. Този и други подобни случаи доказали, че полицейският надзор въобще не бил на висотата на задачите си и по-скоро само увеличавал дела на тайната проституция с всички произтичащи от това последствия.
Като цяло може да се каже, че аболиционистите по принцип били прави в повечето от критиките си. При положение, обаче, че се основавали само на нравствени и романтични съображения, те не предлагали никакви конкретни и практически решения на въпроса. Въпреки това в навечерието на войните техните възгледи се наложили като доминиращи в обществото. В резултат, след кратък период на по-активно ангажиране на държавата с проблема в периода 1903–1908 г., постепенно публичните домове били закрити. Общинските власти склонили към тази стъпка, тъй като след края на ХIХ в. доходите от тези заведения сериозно спаднали, главно поради корупция и увеличаването на тайната проституция, стимулирана от задължителните прегледи, различните такси и включване в регистри (санитарни, полицейски и др.).
Може да обобщим, че дискусията „за“ и „против“ узаконяването на проституцията е била изключително ожесточена. И регламентистите, и аболиционистите имали своите сериозни аргументи, които са актуални и в днешно време. Но нито едните, нито другите можели да предложат задоволително решаване на проблема. Въпреки първоначалната регламентация, в навечерието на войните домовете били затворени и дейността им – забранена. Проститутките, обаче, останали да работят извън обществения и държавен контрол и венерическите болести продължавали масово да се разпространяват. Още по-категорична става тази забрана по време на режима 1944–1989 г. Както е добре известно на широката публика обаче, дори комунистическият „морал“ и диктатът, който го налагаше, не успя да изкорени „тази язва на обществото“. Проституцията тогава продължи да съществува на всички нива от социалната стълбица под различни форми, макар и по-ограничена. Доказателства за това могат да се открият в архивите на Народната милиция и Държавна сигурност. Известно е и, че службите са ползвали услугите на подобни момичета с цел вербуване, шпионаж, изнудване и др. Но това е една друга, голяма тема, която няма как да изясним в настоящия брой.
Така се налага изводът, който се потвърждава и от световния исторически опит – проституцията е неизкоренима и неунищожима, докато съществува най-старият и основен икономически принцип – докато има търсене, винаги ще има и предлагане, независимо от цената.
Литература:
1. Беров, Хр. и Станев, Вл. Проституцията н София и Белград в края на XIX в. и началото на XX в. – между отрицанието и мълчаливото съгласие, сп. „Анамнеза“, год. I, 2006 г., кн. 3
2. Гарванова, М. Проблемът за проституцията в България след Освобождението до световните войни – между регламентизма и аболюционизма, УниБИТ, сп. „Часопис“, год. I, бр. 5–6, III
3. Кьосева, Цв. Начало на съвременната проституция в България, в: Разкази от сянката на историята. Куриози и тайни от новата ни история, ИК Уникарт