„Бог е дал на човека два края – глава и задник. От това, кой от тях по какъв начин ще използва, зависи как ще живее.”
InSpiro*, колеги!
Вдъхновено, умно, живо и сърцато!
Няма и един календарен месец от поредния 3-ти конгрес на БДББ и освен, че не успявам все още да наваксам с безсънието от конгресните дни, не мога да се освободя и от красивата носталгия по случилото се. Постоянно ме спохожда едно сравнение с историческо събитие от далечната 1962 г. – тогава президентът на САЩ Джон Кенеди кани 49 нобелисти в Белия дом. И се обръща към тях с думите: “Мисля, че това е най-впечатляващото събиране на талант и човешко познание, което някога е ставало в Белия дом, може би с едно изключение, когато Томас Джеферсън е вечерял сам“. Това откраднах от моя приятел по ум и сърце – Георги Чалдъков, който ми припомни тази великолепна случка, каквато рядко може да бъде видяна и чута по нашите земи. Ние българите, за разлика от другите нации, сме нация „на парче”. Не мислим стратегически, а ден за ден и „к’вот стане”. Царе сме на малките победи, които отдалечават Големия успех. Да си вземем малкото парченце филийка днес, макар без сиренце, защото утре не е сигур но какво ще ни се даде. Като битката при Сталинград, за която един немски войник пише в писмо до дома си: „Днес превзехме спалнята, сега настъпваме към кухнята”. Така и ние българите, превземаме живота като кукувици, които ядат яйцата от чуждото гнездо, без да разбираме, че ядем своите – гузни и срамно надменни за завоеванията на другите нации. Не можем да преглътнем тяхната заслужена гордост от постигнатото във векове демокрация. Нямаме много примери на национално обединение за кауза, като тази на гордите лондончани, които след ужасните бомбардировки на нацистите над Лондон, оставили 25 000 загинали жители на града, слагат следните надписи по остатъците от изпочупените витрини на магазините: „По-отворено от обикновено”.
Нашите примери са на героични особняци (от един разказ на Васил Джерекаров), които са като филизи от божествена светлина сред нивите от плевели, избуяващи върху великите пространства на българската ПРОСТОТИЯ. Като тази случка с един мизерен провин циален учител по география от Трън (не от Лондон!), който пръскал светлина в душите на своите ученици и разпалвал фантазията им, пренасяйки ги със словото си в неземни светове и пространства. Притеснени от особените методи на обучение на учителя, родителите се събрали и отишли в училището, за да разговарят с него. Намерили бездомния учител, лежащ на сламен дю шек, между чиновете, единственото му пространство за живот след часовете на преподаване. Простите, прагматични селяни го попитали ехидно: „Абе, човек, не ти ли е студено тук, без дом и покривало?”. „Нищо подобно”, отговорил особнякът-Учител, – Виждате ли оня, големия атлас на света? С него се завивам вечер и ми е бая горещо, защото слагам Екватора на корема си и той ме топли”. Такива са нашите герои, но от разказите! От такива Учители има нужда спешно нацията ни в тези времена на духовно опустошение.
Сещам се само за двама мои съвременници, които имат достойнството на герои. Единият живя напук на лицемерите и конформистите, които искаха да обругаят душата му с непрекъснати унижения – мъдрецът Константин Павлов. Вторият – поетът Борис Христов, преди малко повече от месец, пренебрегна творческата суета и отказа предложения му от дър жавните институции медал „за особени заслуги към националната култура“. Моралните измерения на душата са самодостатъчни и нямат нужда да бъдат белязани и опредметявани.
Отплеснах се, а исках да пиша повече за отминалия трети конгрес на БДББ, който показа, че част от българската нация, в лицето на българските пулмолози, полетя по-високо в мечтите си и ги превърна в реалност. Като душите ни, които полетяха след гласа на Кен Хенсли в почти акапелното изпълнение на легендарната “Rain” в онази незабравима нощ на четвъртък, 3 юни. Видяхме и чухме световни легенди на респираторната медицина – Питър Барнс, Рич Лайт, Улрих Костабел, Питър Калверли, Никос, Били МакНий, Марк Удхед, Феликс Херт, Малкълм Джонсън, Питър Дейвис и др. Цяла плеяда, взета направо от референциите в Медлайн! Куп затрогващи благодарствени писма от гост-лекторите след конгреса (виж стр.8) са красивото признание за сърцатата работа на целия Организационен комитет на конгреса, който даде всичко от себе си, за да се случи това изключително събитие, за което дълго ще се говори не само в редиците на пулмолозите. Показахме на всички, които имат и по-големи възможности от нас, че имаме кураж и воля да бъдем признати и чути оттатък Дунава. Думи, като „изключителна организация”, „топло гостоприемство”, „страхотно свършена работа” и др., са само малка част от написаното и чутото след конгреса. Тук е мястото да напиша за всички вас, които бяхте там, в залите и фоайетата на Новотел Пловдив – БЛАГОДАРЯ ВИ! За отношението, за дисциплината, за любопитството и за сърцатото присъствие. Сърцето ми беше и ще бъде с вас! Доверието ви към нас, организаторите и мен е трогателно. Този конгрес имаше това лице именно заради вас, които го заслужавате. За всеотдайната ви работа, за това, че останахте в тази неслучила се толкова години медицинска реформа, за мизерните условия, които не заслужават вашия професионализъм и сърце, за десетилетията простотия и хули, които заливат всички, осмелили се да се посветят на една уни зена от държавата професия. Този конгрес имаше този европейски вид и заради неуморния апостолски труд на всички от Организационния комитет, които работиха на принципа „един за всички, всички за един”. Никога не съм работил с такива всеотдайни и въодушевени колеги, за които конгресът се превърна в МИСИЯ. На всички тях искам да напиша – за вас аз ще бъда тук или там ВИНАГИ! На двама от тях, които поеха най-тежките и най-съществените задачи, искам да благодаря отделно.
Явор Иванов – сърцето на научната програма. Този, който градеше тухла по тухла, поставяше хоросана и правеше фугите. Действителният Председател на научния комитет, който доказа, че е незаменим, както Меси за Барса. Яворе, с теб съм готов да организирам Първия Световен конгрес по пулмология!
Елица Андонова – майчицата и бащицата на конгрес ната организация. Приказната фея за всеки. Тя беше решението на проблемите, преди те да са възникнали. И остана в сърцата ни. Ел, с теб съм готов да организирам следващото Световно първенство по футбол. Поклон за всеотдайното ти топло сърце!
Смисълът на този брой намерихме в НАЙ-ДОБРОТО, което гост-редакторът на броя Явор Иванов отдели за вас от материалите на българските делегати на ТРЕТИЯ КОНГРЕС на БДББ 2010 г. Сами ще се убедите, че макар и изворът му да не е бил дълбок, успя да извади кофа прясна вода от него за напуканите ви за знания устни.
Какво още се случи до отпечатване на броя:
- Концертът на AC/DC, за който ще се говори още дълго време сред рок-манияците. Не бях там, но дочух, че е трябвало да бъда.
- Конгресът на ATS в Нови Орлеанс, на който малцината българи успяхме да пуснем мрежи в дълбоките води и да извадим прясна рибка за зимата.
- Концертът на Елтън Джон, който моето поколение чака от години. Този Елтън със състрадател ното и добро сърце, който написа и изпя великолепните песни „Your song”, „Daniel” и любимата ми “Sorry seems to be the hardest word”.
- Излезе от печат новият национален консенсус за ХОББ, изработен от работна група на БДББ, базиран на най-актуалните международни документи по проблема.
- Пуснахме в ход както съкратения, така и пълния текстови вариант на „Международните стандарти за грижи при туберкулоза”.
Правим всичко възможно българските лекари да имат и боравят с най-съвременните документи в областта на респираторната медицина.
Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов
* Игра на думи, съставна от spiro – дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се и in-spirаtio – вдъхновение
Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.
