Поп Богомил, богомилството и българите

Страници от българската история

Преди три години при посещение в музея към катарския замък Пюивер в Пиренеите уредникът на музея, румънски емигрант, беше окачил до входа голямо табло за произхода на катаризма, където с големи букви бе написал, че богомилството се е появило в Румъния. Разбира се, подобна наглост дълбоко ме възмути и острите ми забележки към неговия „труд“ не бяха достатъчни да се успокоя при тази проява на грубо примитивен национализъм или невежество. Това ме накара да задълбоча погледа си върху темата за богомилите и техните последователи в Европа и да подиря допълнителна аргументация за българския им произход.

Наред с това, последното предаване на История.BG за 2015 г. по Канал 1, озаглавено „Извън канона –от богомилите до Дънов“, бе посветено на темата за България като извор на духовни учения и движения от Средновековието до ХХ в. Междувременно и сп. „8“ в последния си брой за 2015 г. и в първия за настоящата също отдели достойно място на богомилството като духовно явление в живота на средновековния българин. Трудно е да се обясни популярността на тази тема в медиите ни напоследък, но явно духовният и морален недоимък в обществото ни през последните години отваря широка ниша за интереса към различните проявления на българския дух през вековете.

Богомилски символ на единството на двете сили

Всъщност, през последните три века е изписана огром­но количество научна и популярна литература, посветена на богомилите, което показва, че интересът към тях не е пресъхнал и до наши дни от изчезването през XVII в. на последните богомилски общини по нашите земи. С течение на времето е натрупана значително количество книжнина по темата за богомилите и тяхното учение, в която непредубеденият читател спокойно може да се изгуби. Тя варира от строго научните изследвания на професионални историци и теолози до откровените мистификации на различни почитатели на окултното и езотериката. В това отношение рафтовете на книжарниците и специализираните сайтове в интернет сазатрупани с подобни писания. Трайно е присъствието на богомилската тема и в модерната българска литература, което е естествен отглас от богатото богомилско наследство в народната ни култура – от различните приказки и легенди за съперничествата между Бога и Дявола до ежедневни изрази като „да бъдеш на седмото небе …“, които имат богомилски произход.

Но кое прави толкова привлекателно това учение? Неговата загадъчност и тайнственост или посланията за равенство и справедливост? Стремежът към духовна извисеност или простотата в начина на живот? А може би ролята им на жертви в преследванията от страна на официалната църква и държава? Въпроси могат да се поставят безкрай, но всеки, докоснал се до тяхното учение, може да го оцени единствено през призмата на собствените си възгледи и светоусещане. За православния християнин и за католика то е и ще си остане ерес, срещу която трябва да се бори, докато за протестанта ще бъде винаги един от главните корени на собствената му вяра. От тази гледна точка излиза, че най-обективен и балансиран подход към богомилството могат да имат най-вече атеистите. Но дори и те могат да са привлечени от това учение с търсенето в него на нравствено пречистване и извисяване на личността.

Сред духовните корени на богомилството трябва да се отбележат всички онези дуалистични и гностични вярвания, които идват от Изток и се разпространяват в Европа в първите векове на християнската ера. Най-общо това са зороастризма, митраизма, маркионитството, манихейството, месалианството и павликянството. Основната черта на всяко от тях е дуализмът или вярата в изконното съществуване на две първични сили – богът на доброто (светлината), който е творец и господар на невидимия духовен мир и богът на злото (мракът) – създател на материалния видим свят.

Според абсолютният дуализъм на маздаистите (зороастрийците) и манихеите между двете сили има равновесие, във вечната борба на доброто със злото никоя от тях не може да постигне надмощие и те в крайна сметка ще властват вечно над своите селения (царства). Душата на човека като творение на добрия бог страда и се измъчва в оковите на греховната плът на човешкото тяло, което пък е творение на злата сила. Така че пречистването на душата и нейното спасение (сливането с Бога на светлината) може да се постигне чрез аскетизъм, молитви, правене на добро и съответни пречистващи ритуали.

Според умерения дуализъм на сирийските гностици (маркионитите, масалиани и др.) доброто по принцип е по-могъщо от злото и в крайна сметка ще надделее над него. Самият гностицизъм (от гр. език – знание, познание), разпространен в Месопотамия, Сирия и Египет, е учение, според което чрез съответното познание и религиозни практики може да се постигне пречистването и сливането с бога, т. е. – спасението на душата.

Всички тези учения, които сами по себе си са изключително интересни като религиозно-философски системи и историческа реализация, се различават сериозно от официалния монизъм (вярата във водещата сила на доброто) и агностицизъм на християнството в православната и католическата му деноминации.

Особено тясно свързано с произхода на богомилството по нашите земи е павликянството, чиито последователи били съсредоточени в Армения и Сирия, но презVIII-IX в. са разселвани от византийските императори в Тракия и Македония. Тук те влезли в общение с местното българско население и му оказали голямо влияние в периода около покръстването на българския народ.

Известно е, че българите трудно скъсват с езическите си корени и новата християнска вяра трудно пуска корени в душите им. Неслучайно бунтът на петдесет и двамата боили срещу действията на княз Борис-Михаил (852–889 г.) е потушен особено жестоко. От различни извори знаем, че сред поданиците на княза вече дълги години са проповядвали не само християнски мисионери, но и представители на различни ереси (особено павликянската) и други религии, включително юдейски и мюсюлмански проповедници.

На фона на целия този твърде разнолик духовен натиск върху душите на българите, след 865 г. започва изграждането на основите на Българската църква. Нейните дейци по места невинаги са притежавали подготовката, вярата, устоите и опита на византийската или западната църква, така че разминаването между думи и дела при мнозина български свещеници и монаси внесло допълнителен смут в душите на хората, за което свидетелстват класически старобългарски автори, като презвитер Козма в неговата Беседа против богомилите.

От първата половина на Х в. този духовен смут се съчетава и с началото на процесите на феодализация след изтощителните войни на цар Симеон (893–927 г.). Обедняването и попадането в зависимост на част от селяните създало идеални условия за разпространение на проповед с дълбоко социално съдържание и послания, които в голяма степен се припокриват с възгледите на ранното християнство, т.е. – имаме връщане към фундаментите на вярата. Богомилството, обаче, в никакъв случай не може да се нарече фундаменталистко и догматично, понеже след византийското завоевание неговата проповед от антиклерикална и антиболярска бързо придобива антивизантийска и патриотична насоченост – в богомилските села освен критиката на съществуващите порядки, защитавани от църквата и държавата, се разпространяват и приказки и легенди за добрия цар Петър, срещу когото проповядват само век по-рано. Този факт отново потвърждава българския характер на това учение.Неслучайно първите сигурни сведения за появата на новата ерес се отнасят към епохата на цар Петър I (927 – 970 г.). Основни сведения за учението и неговия създател поп Богомил откриваме най-рано във вече споменатата Беседа на презвитер Козма. Тук категорично се посочва поп Богомил като основоположник на новото учение. В Синодика на цар Борил от 1211 г. се споменават имената на попбогомиловия ученик Михаил и на други видни богомили (Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър). Ако се абстрахираме от твърденията на различни писатели (Николай Райнов, Петър Димков и др.) и на различни езотерици, в сериозните научни изследвания е категорично мнението за пряката връзка на поп Богомил с произхода на учението. За спряганите като съоснователи на богомилството Боян Магесник (Венеамин, Боян Мага) и поп Йеремия няма конкретни исторически данни да са имали отношение към създаването и разпространението на тази ерес. Боян Магесник, по-малък брат на цар Петър, според сведенията на кремонския епископ Луидпранд, се придържал към старите прабългарски езически вярвания, а поп Йеремия е известен най-вече като автор на различни апокрифни съчинения. Доста от тези съчинения са използвани от богомилите, но  по същество те нямат богомилски характер.

Самият поп Богомил не само проповядвал своето учение, но най-вероятно е бил автор на еретическа литература, от която, за съжаление, до нас не е достигнало нищо. Въпреки, че принадлежал към низшия клир, той явно е притежавал качествата на харизматичен водач и проповедник, който заема достойно място сред великите духовни водачи на своето време. За родното му място и живота му разполагаме предимно с легенди, но едно е сигурно – той е живял сред народа ни и отблизо е опознал неговите настроения, болки, надежди и стремления. Поп Богомил ги отразил в своите проповеди и писания, и ги организирал в стройно и систематизирано учение, което по форма представлява ерес, която се бори с господстващите през Средновековието порядки и техните крепители – държавата и църквата, и в същото време се грижи за духовното издигане и просветление на своите последователи.

За съжаление, в този кратък текст не разполагаме с достатъчно пространство, за да направим по-подробно изложение на богомилската космогония (учението за произхода на света и човека) и есхатология (учението за свършека на света и крайната съдба на човечеството). По-важно е да се отбележи, че повечето изследователи на този духовен феномен са единодушни, че богомилството по своите възгледи може да се причисли към течението на умерения дуализъм, което го отличава от сродните с него манихейство и до известна степен павликянството и го доближава повече до християнството. С разпространението си към Западните Балкани и Европа се засилват дуалистичните елементи, но това вече е друга тема, която изисква отделен очерк.

Богомилската проповед намира благодатна почва в нашето общество в напрегнатото време около средата на Х в. и бързо се разпростира из всички краища на българската земя. По косвени данни съдим, че първоначалното му разпространение е в размирните Югозападни български земи (Македония), които са център на различни опити за преврати, въстания и съпротивителни движения през Х в. Оттам то бързо се разпространява към Рило-Родопската област и павликянските поселения в Тракия и Северна България и дори към столицата Велики Преслав.

Интересно е да се знае, че първоначално учението нямало собствено наименование и често било оприличавано на сходните учения на манихеи, масалиани и павликяни. Никъде в своето съчинение презвитер Козма не нарича последователите му „богомили“, а само „еретици“. Самото понятие „богомили“ се появява и утвърждава от византийски автори къмXI–XIIв., които ги наричат така на името на първоучителя и основател на движението, както и за да подчертаят възгледа им, че те са милите, близки и скъпи души за добрия Бог, който ще им отреди място до себе си на седмото небе. Междувременно последователите му стават известни под най-различни наименования сред нашия и съседните ни народи – торбеши, бабуни, фундагиагити (фундаити), христополити и др. Факт е, обаче, че самите богомили обикновено се наричали християни, понеже се считали за единствените последователи на истинското божие слово.

Неуморната им проповед ги поставя в естествена народна, предимно селска, среда. Аскетизмът, духовната извисеност и отдаденост на Бога отличават и „съвършените“, и „вярващите“ сред тях от останалите християни. Разбираемостта и достъпността на техните възгледи в никаква степен не принизяват философските и религиозни постижения на поп Богомил и последователите му. Сведенията за тяхната начетеност и умения да коментират свещените текстове са учудвали дори и противниците им. Богомилите високо уважавали своите водачи – съвършените, а обикновените вярващи и слушатели били фанатично предани на вярата си.

Като цяло богомилството, за разлика от другите големи религии, като юдаизма, християнството и исляма, е носител преди всичко на духовни интереси, които да регулират живота на обикновения вярващ. Сотирологичните (които се отнасят до спасението на душата) и аскетичните елементи в учението са водещи в това отношение. Чрез отричането от земния материален живот и съсредоточаването върху духовния чрез евангелизация, молитва и отдаденост на Бога, те търсели пречистване на душата, божията искра, която единствена е вечно жизнена в човека и само тя е достойна и способна да се приобщи към своя първоизточник. С приобщаването на чистата душа към Бога и разпадането на тялото се губи онази човешка индивидуалност, върху която акцентират християнството и исляма дори и в задгробния живот.

Това лишава богомилството от онзи оптимизъм, така необходим за утвърждаването на една масова религиозна състема. Песимизмът към всичко земно обективно рефлектира върху начина им на живот. Възгледът, че душата страда и се бори в оковите на греховната плът води до негативно отношение към целия материален свят и всички чувства и усещания, свързани с него. Перспективно погледнато, тяхното отношение към зачатието и увеличението на човешкия род би обезлюдило земята. Това в съчетание с препоръчваното въздържание и крайно вегетариански начин на живот не прави богомилството привлекателно за по-хедонистично настроените натури. За щастие, пълното прилагане на богомилската житейска практика и отказът от физически труд се прилагали и постигали само от съвършените сред тях.

За сметка на тези черти на богомилството, изключително привлекателно са звучали техните социално-политическите призиви. Без да имаме претенциите, че поп Богомил е  първооткривател на идеите за социална справедливост и равенство между хората, неговото послание за равенство между мъжете и жените, против съсловната йерархия в съвременното му общество, против държавните и църковни институции, които крепят несправедливия ред на земята, звучи революционно за епохата му. Изключителна прозорливост и невероятна доблест се изисквала в тези времена, за да издигнеш глас за пълно равенство между всички хора, за борба срещу робството и крепостничеството, против осветения от църквата и държавата ред, против всяко потисничество над човешкия дух.

По силата на множество обективни исторически причини тези послания не намират реализация в неговото време, но това не означава, че трябва да отречем огромната роля на богомилсото учение като предтеча на онзи огромен обществен и нравствен преврат, извършен в глобален мащаб от XIX в. насам. Голяма част от морала на съвременните демократични общества се корени именно в етиката на поп Богомил. Това със сигурност го нарежда сред най-значимите и влиятелни личности в човешката история. И като първи следовници на неговото по­слание, ние, българите, спокойно можем да се гордеем, че имаме своята национална роля в моралния напредък на човечеството, без да страдаме от комплексите, че сме незрял и прост народ, че ни липсва култура и прекаляваме с чуждопоклонничесвото в стил „да не се изложим пред чужденците“ и други от този род. Както се казва – „И ний сме дали нещо на света“, но конкретно какво и как ще е предмет на следващи размисли.

Богомилски паметник от Босна