Очакване на… българите

Брой № 4 (52) / септември 2019, Бактериални респираторни инфекции, придобити в обществото

Панайот Ляков

 

- Кого очакваме стълпени на площада?

- Днес ще пристигнат Варварите.

- Защо сега достойните оратори

не дойдат свойте речи да държат.

- Защото Варварите ще пристигнат днес.

 

- Защо настъпи смут и безпокойство изведнъж?

( Защо се помрачиха в миг лицата )

Защо площадите и улиците се изпразват бързо

и всеки се завръща у дома си със замислен вид?

 

- Защото падна нощ над градските врати

и не пристигнаха очакваните Варвари.

Пристигнали от границата хора заявиха,

че вече Варвари не съществували изобщо.

 

- Сега какво ще стане с нас без Варвари?

За нас те бяха смисъл и надежда!

                                                                   Константинос Кавафис

                                                                   „В очакване на варварите”

 

Българинът е едно очакване…

 

Да дойдат варварите – по прекрасната метафора от класическото стихотворение на Константинос Кавафис – защото това придава смисъл и внася някакъв ред в хаоса, в който живеем. Винаги у нас нещо е недоправено, недовършено, неизяснено, нестабилно, неустановено – това чувство на несигурност и неудовлетвореност бушува в нашата душевност и опустошава мечтанията, прекрасните видения и големи надежди. Вечното безпокойство дали някаква сила свише, нещо необикновено извън нас ще ни помогне, ще ни измъкне от безнадеждното положение и ще ни обогати.

 

Тази подозрителност в собствените възможности, тази невяра е възникнала вероятно при прогонването на Първата българска държава (прочутото древно царство Балхара, Булгхар, Бактрия от I –II век преди Христа) от хуните. Българите напускат плодородните долини в подножието на планината Имеон (днешните Памир и Хиндокуш), каменните си градове и оттогава са преследвани, избивани, завладявани, преселвани, а държавата ни непрекъснато се е местила, за да оцелее*.

 

От древността българите очакват варварите.

 

И те идват като бедствие: първо хуните, хазарите, аварите, а на европейския континент византийците, татарите, турците и накрая червените престъпници, съвременните варвари. С огън и меч завладяват земите ни, избиват хиляди хора, унищожават културата ни, налагат своята изостаналост, разрушават реда и спокойствието на добре развитата и организирана българска държава (според китайски, индийски, арменски хронисти и исторически източници) и пак не успяват да ни затрият от лицето на земята. Но заличават завинаги чувството за сигурност, добра перспектива и благополучие на българския род.

 

Това уникално преселване на хиляди километри от Азия в Европа, продължило осем – девет века е било огромно духовно изпитание за българите, които още тогава са осъзнавали своята значимост и човешкия си потенциал, за да запазят независима своята държава. Народ със забележителна култура, подчинена на разума и вярата в силата на доброто. Уверено може да се каже, че за тях свободата е била висша ценност и са я бранели с цялата си военна мощ. Затова са оцелявали и отново градили своята величествена и непреходна държавност три хилядолетия.

 

Поради кървавите нашествия върху земи и народи България е била в непрекъснато състояние на война и това я е лишило от нормално културно развитие. За подобри времена е останало дълбинното проникване в сърцевината на творческото съзидание, което някои наричат Божия промисъл, а то е просто Смисъл на човешкото съществуване. Да не забравяме и интелектуалната бездна на пропуснатия Ренесанс.

 

Това невероятно пътуване между живота и гибелта е било изпълнено с много опасности и нестихваща тревожност за неочакван край. Оттогава българинът е едно очакване… за  беди, които ще го сполетят. Това е вписано, набито в историческата му памет за възход, падения и катастрофи. Непоправимото не се е случило и държавата е оцеляла над 20 века, една трета от тях в робство. Законът за всеобщото злощастие, без да е известен, e формирал съдбата ни през всичките тези години. Всичко лошо, което е можело да ни се случи, е станало и това ни е белязало с несигурност.

 

Но въпреки трагичните превратности българското самосъзнание не е завладяно от фатализъм, от мистичната обреченост на славяните, които вярват в предопределението и неизбежното моделиране на живота им от обстоятелства, независещи от тях. Вероятно и нашата безбожност, описана в „Трудно е да бъдеш с Бог”**, ни е отървала от парализиращото „Така е било писано!”. Било е, но не съвсем и въпреки тежките обстоятелства сме променяли съдбата си.

 

Но очакването е останало и то поражда двойственост, незавършеност, привидност в намеренията и действията ни. И вместо всичко да става така, както трябва, все се получава нещо различно, според „закона“ на М. Тотев:

 

Нищо и никога в България не започва, не протича и не завършва така, както трябва. 

 

Обяснението е: липсва ни лидерство, фатален недостатък в модерния, непрекъснато променящ се свят.

 

Откъде да се появи?

 

Само от нас, само вътре в нас – лидерство не може да бъде внесено, то е интелектуална скъпоценност, национално богатство. Защото внася яснота и владее смисъла на мисията за качествена промяна на живота ни. Предвижда, прескача обстоятелствата с нестихваща енергия и води хората към високи, но постижими цели. Тогава те се чувстват единни, сигурни и несломими и могат да извършат чудеса.

 

Очакваме да дойдат… българите, никой не чака варварите от останалите комунистически резервати. Българите от планетата на знанията, компетентни, смели и вдъхновени да проведат закъснелия и вероятен български Ренесанс. Без него ще си останем роби на посткомунизма, захвърлени в покрайнините на съвременната цивилизация.

 

* Втората е Стара Велика България в Кавказ, управлявана векове от рода Дуло с най-бележития си представител кан Кубрат, която се разпада от хазарското нашествие. Третата държава се мести  отвъд Дунава, на Балканите начело с кан Аспарух и се разпростира върху днешните ни земи (част от българите , предвождани от брат му Кубер,  завладяват територията на днешна Македония, където не срещат никакви македонци).

 

При владетеля покръстител Борис I – Михаил България приема източното православие за официална религия и става християнско царство. В своята хилядолетна история тя никога не  е сменяла името си.

 

Не можем да приемем Волжка България, основана от втория син на Кубрат канКотраг през 660 г. за част от българската държавност, защото до началото на 10 век тя е била васална на хазарите, имала е много разнородно население, сетне приема исляма за официална религия и става ханство.

 

** Научно-фантастичен роман на Аркадий Стругацки и Борис Стругацки, издаден през 1964 г.


 

Вашият коментар