Симеон Янев, писател
Всеки допир до Възраждането в днешната комерсиална и нихилистична епоха, оспорваща основни представи и понятия за него, е една възможност да се срещнем с хора, които са по-щастливи от нас въпреки безправието, в което са живели. Тяхното щастие произтича от това, че животът им се осмисля от цели, които ги лишават от чувство за самота и непотребност, от което най-често страда днешният човек.
Щастието на възрожденския човек е в идеала, с който живее. Да имаш идеал във Възраждането не е било толкова въпрос на смелост да лееш куршуми и да пееш бунтовни песни, колкото до това, всичко, което правиш, да бъде крачка към свят, в който идеалът ти ще стане действителност. Българското възраждане не би било възможно без хора, които са притежавали умението в малки стъпки, но всекидневно да променят света така, та един ден неусетно малкото да се провиди като голям скок.
Такъв човек във Възраждането е бил Найден Геров.
Главното усилие на неговия живот е била просветата. Да създава просветени хора е неговият начин да се бори за свободата. Още твърде млад той е съзнал, че предусловието да просвещава е сам непрекъснато да се просвещава.
***
И наистина още в най-ранно детство у момчето от Копривщица проличават зародишите на силни дарби – лесно като на игра му се удавали всички учебни предмети. Негов баща е Геро Мушек, който под името хаджи Генчо е цветисто описан в най-силната повест на Любен Каравелов, „Българи от старо време”. Това четиво е неизменно присъстващо във всяка учебна програма на българското училище преди програмите да започнат да се изготвят от Световната банка или от международния валутен фонд. От родния си дом и от училището на баща си Найден Геров излиза с две ярко проявени качества: работливост и смирение. Работливостта включва нестихващото през целия му живот – от детството до дълбока старост – ученолюбие. Смирението в неговия живот означава търпение. В такт с духа на епохата първото училище на Геров след килията на баща му е пловдивското гръцко училище, което, смятано за най-добро тогава, е първото разочарование на малкия ученик. След като престоява две години в това училище, за да изучава склоненията на старогръцкия език, Геров се връща отново в Копривщица, за да продължи при най-големия познавач в онова време на новобългарския език – отец Неофит Рилски, току-що назначен в копривщенското училище. При него Найден Геров остава три години и оттук се поражда интереса му към родния език и изобщо към филологията – превърнала се по-късно в главен смисъл на целия му живот.
През Възраждането е съществувал обичай най-добрите ученици от българските училища, препоръчани от учителите си, да получават стипендии от богати български търговци, за да завършат образованието си в чужбина и да бъдат полезни на България. Сега това звучи невероятно; не съм чул нито един случай на подобно спонсорство с подобно условие. Геров обаче едва ли би бил такава фигура във възрожденска България без стипендията на Христо Стойкович от Одеса. В Одеса той завършва гимназия, а после с отличие и администрация и финанси – науки на пръв поглед далечни на призванието му, но впоследствие полезни в бъдещата му дипломатическа дейност.
Главният резултат обаче от образованието му в Одеса, останал за цял живот, е превъзходното му владеене на руския език и ненаситния интерес, породен чрез него към родния български. Там се заражда у него фантастична идея, прераснала веднага в спонтанно решение – да започне да съставя речник на българското словно богатство. Филологическата му дарба, отключена в Одеса, събужда и склонността му към поезията, за да го вдъхнови да напише и първата на новобългарски език поема – „Стоян и Рада” по мотиви от народния живот и народните песни.
През 1846 година, току-що завършил образованието си, Геров се връща в Копривщица като учител в училището, където сам е учил. Той е първият висшист, заработил в Отечеството си, последван в близките години от десетки други, подпомогнати от български духовници, търговци и състоятелни лица. Както във всичко, с което се е заемал, примерът на Найден Геров се оказва начало на процес, който разтваря високо българския хоризонт.
Но нека не избързваме с делото на живота му. Преди него му предстоят малките стъпки, които прокарват пътеката на голямото дело.
***
Първата от тези малки стъпки Геров прави в Пловдив като учител в българското класно училище. В Пловдив той заварва едно население в по-голямата си част българско по произход, но силно облъчено от гръцките духовници и учители с елинския дух, прогласяван като цивилизован, за сметка на българското, разглеждано като първобитно, а самия му език като непригоден за наука и високи изкуства. Първите му ученически години в гръцкото училище в Пловдив са изцяло покрусени от тая реалност и затова след завръщането си от Русия и назначаването му за учител в българското училище, той е силно амбициран да направи такава програма и да постигне такова обучение, каквото е видял в елитните руски гимназии и лицеи. Постига го за една година. Накрая на учебната година на публичния изпит, задължителен тогава, неговите ученици, признато и от гръцките гости, се представят много по-добре от тези от гръцкото училище.
Това е първата малка победа на Найден Геров и начало на един низ от поражения на гъркоманството в Пловдив. Като резултат на схватките му с гъркоманството са и две трайни промени в българското съзнание, валидни и досега. Първата е свързана с името на града на тепетата.
Геров идва в Пловдив, когато той е наричан от гърците и гъркоманите – Филипополис, а от турците – Филибе. Българите го наричали и с едното, и с другото. Геров внушава на учениците си да го наричат само Пловдив и от тук българското название за едно-две десетилетия с нарастването на българското население напълно измества другите названия.
Втората промяна е с национален обхват. Като избира за патрони на училището братята св. св. Кирил и Методий, Найден Геров превръща денят на двамата братя в празник на училището, а след това и в общобългарски училищен празник, за да стане тържеството впоследствие и досега най-почитания и любим български културен празник.
Но най-важната тактическа стъпка в неговия живот се случва някъде в средата на 1857 година, когато след дълги сондажи руското правителство му предлага поста консул към руската легация в Турция. Номинирането на българин за такава висока дипломатическа длъжност е изключително признание не само за самия Геров, но и за българите като народ. В разгара на битката с фанариотите за самостоятелна българска църква, в която Геров е вече активен участник, предложението означава признание на руските дипломати за вече натрупан авторитет и добри лични връзки на кандидата както сред руските научни кръгове, така и сред политическите среди.
И наистина, русите виждат в лицето на Геров човек, който, където и да ходи и каквото и да прави, събужда уважение и създава приятелства. Приел руско поданство още в края на престоя си в Одеса, Геров е вече познат и уважаван от такива видни руски учени-славяноведи като професорите Срезневски и Бодянски, Погодин и Гилфердинг. Наред с това е поддържал връзки с най-видния от славянофилите Иван Аксаков. Същото се отнася и за най-видните личности от българската емиграция в Москва, Санкт Петербург и Одеса, Букурещ и въобще румънските градове с по-големи български малцинства. Ако споменем братята банкери Христо и Евлоги Георгиеви, Васил Априлов и Добри Чинтулов, Никола Палаузов, заедно с почти всички цариградски дейци начело с Петко Р. Славейков, загатваме само кръговете на големите личности на Възраждането без илюзия да ги изчерпим. Като прибавим към личните му връзки и руските дипломати и политически лица около руските мисии в Цариград и Одрин, можем да си обясним възклицанието на Стоян Чомаков, когато видял дневната му поща в пловдивското училище: „Та вие получавате повече писма, отколкото всички ние в Пловдив!”
Тук ни се разкрива едно от най-важните качества на Найден Геров – невероятното му умение да създава и подъдржа връзки, изразено и в акуратността му, ценена високо от руските му работодатели.
***
И така – през юни 1857 година, след като е създал и уредил най-доброто класно училище в България – училище за учители и свещеници – след като решително се е намесил в борбата с фанариотите за самостоятелна българска църква, Найден Геров приема предизвикателството да представлява българския народ чрез руската дипломатическа мисия. Двайсет години до началото на руско-турската освободителна война като българин и същевременно в качеството си на руски дипломат той прави всичко възможно да бъде лоялен в служебните си задължения и в същото време да отстоява българската кауза. Политиката на руското правителство и българският интерес се разминават тотално по въпроса за църковната институция. Русия стои зад идеята българите да не се делят от гръцката патриаршия,за да се запази единството на православието, докато разпрата е така назряла, че за българското духовенство и народа зад него спасението е в незабавното отделяне.
Като руски консул и български патриот Найден Геров стои по средата, т. е. върху острието на бръснача. Ако служебните му архиви не бяха запазени (а значителна част от тях и публикувани), ние нямаше да знаем каква сложна игра е водил той – от една страна да спазва инструкциите, и, от друга, да разкрива невъзможността на политиките за запазване на църковното единство. Успява! През тринайстата година на консулската му служба Българската екзархия е вече реалност. Без да е главната фигура в тази борба, Найден Геров с дипломатическия си такт, с умението си да печели благоразположението на свои и чужди и с огромната си работоспособност постига една от големите си мечти.
За да стане ясно след края на войната и възобновяването на българската държава, че през цялата тази епоха, той е носил и работил за още една голяма – своя и общонародна мечта.
***
Някой виждал ли е, чувал ли е, познавал ли е преуспяващ български политик или дипломат, който да се е отказал от политическия си пост или зарязал дипломатическата си кариера, заради някакъв свой незавършен научен труд, за да му отдаде последните няколко, да кажем, десетилетия от своя живот? Познавам политици, дошли в политиката от науката, които, отхвърлени от политическия живот, преминават през четири или пет партии, за да се върнат отново в него. Познавам дипломати с изтекъл мандат, които месеци наред пълнят пощата на министъра с молби да останат още година, ако не още шест месеца, та било дори три, за да закръглят стажа си за пенсия, или за да завърши внучето учебната година в престижния си университет и тути кванти теманета до кръста в името на внучето, на кучето, а всъщност – на семейната кесийка.
Но в историята на българската наука има човек, който, бидейки двайсет години дипломат на чужда държава, веднага след като се освобождава България от турско петвековно присъствие и пред него са се открили блестящи перспективи да стане, ако не премиер, то със сигурност министър, той загърбва всички примамки, за да се посвети на научен труд, какъвто днес разработват цели институти без никакви гаранции да надминат делото му. Речникът на Найден Геров е епохално дело за българската култура и сто години след излизането си продължава да бъде изключителен по характер и значение. Това е резултат на повече от половинвековна работа по събирането на материала, обработката и издаването му. Той е лично негово дело и изумява както с обема си – близо 70 000 думи, събрани направо от „устата на народа”, така и с обясненията на значението на думите чрез откъси от народни песни, поговорки, пословици, гатанки и пр.
Ето например как е обяснена думата лек. Нещо от което минува някаква болка; цяр; лекарство. Връжи пръст, триста лекове. Връжи пръст, тражи лек. На всяко зло, лекът е смъртта. На смърт лека няма. Всяка болест си има своя лек, ала го хората не знаят. Ако има век, има и лек. Дето сляпа баба удари, лек няма.
А ето и значенията на думата лекар. 1) Който знае да лекува с билки, с треви.; биляр, вражалец, зелейник. 2) Който знае да лекува болни, хекимин, лекар. 3) Лекар за коне, който лекува коне; коновалъ. – Болният дири лекаря. Връжи пръст и тръгни през село, та да видиш лекари. Лекарка, с. ж. Лекарица: Която знае да лекува с билки, с треви; билярка, вражалица; зелейница.
Чюла ся е мома билярка
Билярка, мома лекарка,
Та пойдох да мя лекува.
Както може да се види дори и от един-единствен пример, речникът на Геров не е от типа речници, които просто превеждат значенията на думите, макар че изпълнява и тази функция с превъзходен превод на руски език. Над тази функция той се наема да тълкува значенията като показва думата в обичайния за употребата й контекст. Като издирва идиоматичните изрази, в които тя съществува, като привежда примери от народните песни, Геров постига много по-високи цели. Той цели да изчерпи синонимните й гнезда, разкривайки така цялото богатство на един не още книжовен език и което е още по-важно – разкрива в самите й дълбини българската народопсихология като есенция на непосреден вековен опит.
Да изберем още един пример и то в съкратен вид поради невъзможността да бъде разгънат в обема на едно есе. И тъй като най-актуалният проблем за нашия народ във времето, когато Геров съставя речника си, е борбата с гърците и гъркоманите за самостойна българска църква, ето как е тълкувано понятието гръкъ, гръци с.нар. Гръцкый чловек; Грекъ.
Грькъ като влъкъ. Дето стъпи Гръкъ, трева не никне. Гръците са като крастави кози: колкото я чюка гръдтъ(градушката) повяче си вири опашката./…/ Грачи като Грък надъ змия. /…/ Гръкъ циганина надлъгва. Гръкъ лъже за девять Цигани. Гръкъ лъже и сам си вяра хваща. Пази Боже от Гръкъ потурченъ, от лисица калугерка и от магаре градинаръ /…/ Боже, наспори всите Гръци разпори, токо едного остави и него пъдаръ направи…
Установено е, че речникът на Геров е положен върху повече от пет хиляди цитата от народни песни и около петнадесет хиляди идиоматични изрази (по данни на Андрейчин) и над двадесет и пет хиляди (по данни на акад. Ем. Георгиев), че в първото си издание обхваща около две хиляди и петстотин голямоформатни страници. Обобщавайки тия зашеметяващи с величината си цифри акад. Георгиев заключава: „На неговите страници постепенно изпъква цялото многообразие на българския живот: битът и трудът на българина, семейните и социални отношения, храната и облеклото му, обредите и обичаите, икономиката и оръдията за производство. В него се очертава мирогледът и характерът на българския народ.”
Каквото и да кажем за речника на Геров и когото и от големите познавачи на езика да цитираме, то неизменно ще бъде в суперлативна степен за многостранните му качества. Вазов го нарича „неизчерпаем източник от богатство на езика ни”, а съставянето му „гигантска работа”, Пенчо Славейков „колосален труд”, езиковедът Андрейчин „епохално дело” и добавя: „Навсякъде, където има славистични семинари по света, речникът на Н. Геров заема достойно и авторитетно място между основните справочници и извори за научни изследвания в областта на славянските езици”.
***
Може би след този кратък преглед на живота и делото на Найден Геров става ясно защо веднага след Освобождението той се отказва от всички политически съблазни, които новата държава е била готова да му предостави и последния четвърт век от живота си посвещава изключително и само на научното си дело. Това, което не направиха Захари Стоянов, Михайловски, Константин Величков и мнозина други.
„Това е трагедията и величието на всички наши дейци от времето преди Освобождението – пише в студията си за Геров един от добрите му познавачи и изследователи критикът Георги Констнтинов. – Но, все пак, при Геров – допълва той – като че основните заложби надделяват, той, може би единствен, успява да съсредоточи силите си там, гдето те биха били най-резултатни, да си нареди един по-спокоен живот и да даде правилна насока и завършек на своето дело. И тъкмо в това отношение той се отличава твърде много от своите съвременници.”
Найден Геров умира на 9 октомври 1900 година в Пловдив. Изпратен от гражданството без правителствени почести, полагаеми се на министри, премиер министри и всякакви други висши сановници, каквито бе пропуснал да бъде – той, народният просветител, публицистът, поетът, ученият, си отива с една единствена титла – учител на своя народ.