„Душата ми е манастир старинен,
печално глъхнещ в горски кът пустинен”
Н. Ракитин
Никола Василев Ракитин (1885-1934)
Името на Никола Ракитин (6.06.1885-2.05.1934) не е включено в училищните христоматии, а неговото творчество днес остава познато на неширок кръг от литературоведи и филолози. Поетът остава затворен между кориците на „Панорама на българската литература” от Пантелей Зарев (София, 1971, т.3) и издадената в по-ново време „История на българската литература” на Светозар Игов (София, 2001). За няколко поколения българи, както и за нашите деца , името и литературното дело на Никола Рaкитин си остава terra incognita. А става дума за нежен лирик, за скромен и доблестен човек, останал да живее и твори в провинцията – родното място на големите и великите.
Никола Василев Панчев, останал в родната литература със звучния си псевдоним Рaкитин, е роден в китното село Лъжене (дн. Трудовец, Софийско), покрай което минава рекичката Черниш. По-късно поетът ще сподели : „Исках литературното ми име да бъде свързано с родното ми село, от което пазя скъпи спомени. Край него протича рекичката Черниш, чиито брегове са обрасли с китна ракита (червена върба, Salix purpurea, бел.а.) . Колебах се дали да си избера псевдоним Чернишев или Ракитин. Последният ми се понрави повече.” („Родна мисъл”, 1933). Дядото на поета, Панчо, е керванджия и пътищата са в кръвта му – преброжда с биволска кола цяла Северна България, а баща му – Васил Панчев, наследява занаята и трепетния зов на безкрайните коловози. Бабата на бъдещия лирик – Стойна Йотова , не само знае и пее народни песни, но и свири на кавал. В тази атмосфера преминават първите години на поета.
Семейството се премества в гр. Орхание (днешен Ботевград), където младият Ракитин расте и учи като будно, но и буйно момче и юноша – той е вечният „тартор” на пакостниците в училище и в махалата. Веднъж, за да го спре от лудориите, баща му го заключва в една стая, дава му „Записки по българските въстания” от З. Стоянов и му заръчва да прочете няколко глави, а вечерта да му разкаже за наученото. Този необичаен „педагогически” похват се оказва повратен момент – юношата започва да чете със страст български и руски класици – Иван Вазов, А.С. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, А. Фет… Вече ученик в Първа софийска гимназия, Ракитин участва в ръкописното ученическо литературно списание, редактирано от Никола Тумпаров. Свободното от училище време младежът прекарва в Народната библиотека, където директор по това време е видният наш книжовник Пенчо Славейков. Той пръв усеща в Ракитин бъдещия поет и се разпорежда да му се дават всички книги, които са му потребни.
В периода 1903-1908г. следва славянска филология в Софийския университет, а на 1.04.1908г. е назначен за учител в Плевенската гимназия със заповед на Никола Мушанов (1872-1951), тогава министър на Народното просвещение, а по-късно и министър председател на България. По-късно взема участие в Първата световна война. От 1920 до 1932г. той е преподавател в Средното лозаро- винарско училище в града, а от 19.09. 1932г. поема поста на директор на Военно-историческия музей в Плевен, наследявайки починалия си предшественик Стоян Заимов. Заповедта е подписана от Константин Муравиев (1893-1965), просветен министър по това време. Но тук го дебне вечната интрига на завистниците. Той е обвинен за загубата на две папки със служебни преписки, както и в измяна – по това време идва една румънска делегации, която той развежда. Набеден е от враговете си, че за крупна сума е продал на румънците стратегическа военна карта, като за това е написан донос до министъра на войната. А в същност парите са дадени за възстановяване на румънски военен паметник край село Опанец. Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327 от 16 септември 1934 г. на министъра на войната ген. Кисьов. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството, който, всъщност, стои в дъното на заговора.
Поетът не издържа на лъжливото и позорящо честта му обвинение и на път за София се хвърля под колелата на вагоните между Своге и Реброво. Смъртта му възмущава цялата културна общественост в България, а на опелото в църквата „Св. София” в столицата последна почит му оказват държавници и видни интелектуалци. Некрологът е подписан от известни писатели, а в него се казва,че Ракитин „трагично преклони глава пред безпощадната и мизерна българска действителност”.
Първата стихосбирка на Н. Ракитин е „Под цъфналите вишни” (1909). По-късно се появяват „Животът може би е сън” (1911), „Лес” (1924), „Морско лято” (1924), „Цветя от моите градини” (1925), „Дунавски сонети”(1930) и др. Той се изявява като живописец на природното битие и насища картините си с мека изповедна емоционалност. Поетът намира себе си навред – и в блясъка на пролетните небеса, и в широките вълни на полето, и в тихия шепот на вечерния лес. Природата го завладява и той потъва в нея и във вечния кръговрат на сезоните… А меланхолното спокойствие на вечерта постепенно се превръща в символ на човешката преходност.
Този нежен лирик е бил оценен от проф. Асен Златаров (1885-1936), от италианския професор – българист Енрико Дамяни, от големия руски поет Константин Балмонт (1867-1942), който като емигрант във Франция му посвещава „Сонет” (1933) и пише по повод смъртта му „Жертва вечерная” – статия, публикувана в „Дума на българските писатели” (13.05.1934). В нея се отбелязва:” …Погиб проникновенный, нежнейший поэт болгарской деревни и природы”. К. Балмонт прави и преводи на поезията на Н.Ракитин, печатани в емигрантски руски издания. А както казва Михаил Кремен : „ Да бъдеш признат и превеждан от Балмонт не е малко нещо !” (М.Кремен, „Портрети с цветни моливи”, 1983г. Варна). И накрая, през 1961г. във Франция Андре Монтини издава сборник с около 200 преведени стихотворения на Ракитин под надслов „Дунавски и Балкански песни”. Този внушителен труд сам по себе си свидетелства за преклонението пред таланта на поета Никола Ракитин.
Почти пет десетилетия ни делят от последното българско издание на творбите на Ракитин. Нужно ни е ново – за да си го върнем и признаем отново у нас така, както отдавна го направиха в чужбина. Potius sero, quam numquam! (По-добре късно, отколкото никога, Тит Ливий, 59 пр.Хр – 17 пр.Хр )
Некрологът на Никола Ракитин, подписан от видни български творци.
***
С очите всяка вечер на брега
изпращам кораби в страни незнайни.
Топи се бавно тихата тъга
на блянове несбъднати и тайни.
Де ходих, що видях и изживях ?
Аз чаках само, но не стана чудо.
В кръга на труд и грижи побелях
И гледах други да живеят лудо.
О жажда да съм волен, да съм сам,
да скитам вред и всичко аз да видя.
Изпращам с мъка корабите там,
Където никога не ще отида.
Нощта извиши звездния си купол
Нощта извиши звездния си купол,
струи златиста, мека светлина.
Наситен с мирис въздухът е топъл
и сочен като устни на жена.
О, тая нощ на блянове и сладост!
Опива ме и гали, и зове
дъхът на кипналата буйна младост
в безбрежни равнини и лесове.
Усещам да звъни по всички жили
мъзгата на дървета и треви,
с води през ниви път извили,
копнежа си земята ми мълви.
Копнеж по нещо светло и далечно
разкрил е ширно звездния покров.
Духът ми окрилил с надежда вечна,
сърцето ми изпълнил с любов.
Балкана моя пръв учител бе
Балкана моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.
На моя род ми пееше скръбта
бездомний вихър в тъмни пущинаци,
разказваха ми гъстите букаци
на подвизи юнашки повестта.
Дене летях с орлите замечтан,
ноще в мълчание усещах бога.
В детинството си аз научих много,
Учител бе ми стария Балкан.