Страниците за Ботев от повече от сто години вече набъбват неудържимо – десетки български и чужди книги, изследвания, хиляди есета по повод на годишнини, по повод и без повод, предизвикани и спонтанни, неудържими и безкрайни. Титанът на българската журналистика, геният на българската поезия, големият водач на национално-освободителните борби.
И писатели, и журналисти, и учени , и неучени – всички се домогват да изразят впечатляващо почитта и възхищението си и в тая надпревара и почитта, и възхищението започват най-неочаквано да звучат безсмислено и кухо. Защото зад грамадите на обобщенията и суперлативите и най-после зад единствения гений на българската култура все повече бледнее човекът Ботев, който приживе не само не е заслужил суперлативи, но е бил подозрян във всичко друго, освен в гениалност. Трупайки познания за делото му, ние парадоксално се отдалечаваме от личността му. Неслучайно, при цялата си спорност, най-добрата биография на Ботев бе написана от Захари Стоянов – не само негов съвременник, но и негов другар по идеи и борба.
Христо Ботев с Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.
(https://bg.wikipedia.org)
Характерът на Ботев е измежду най-необяснимите неща в онова цяло, което представлява феноменът Ботев – народният водач, социологът, журналистът, поетът, законодателят на българския език. Характерът на Ботев е и онова, което е причината за пълното му разминаване с благоразумната съвременност, за неприязънта, страха и дори ужаса, които са изпитвали при споменаването на името му достопочтените членове на „Добродетелна дружина“, достопочтените собственици на кръчми и манифактури, достопочтените български букурещки списователи и вестникари.
Най-после характерът на Ботев е главната причина за неприязън и раздразнението на руските власти в Одеса и на румънските в Букурещ, Галац и другаде, където за повече или за по-кратко съдбата му го е отвеждала. Където и да е минал, с когото и да се е срещал, Ботев е оставял след себе си най-често или объркване, или неразбиране, или страх. Колкото и да е удобно старото клише от учебниците за предизвикващия възхищение воевода и поет, той е събуждал у стандартните си съвременници повече неприятни чувства.
Христо Ботев с братята си Стефан, Боян и Кирил (от ляво надясно), 1876 г. (https://bg.wikipedia.org)
Погледнато от дистанцията на вече втория век, който тече от смъртта му, това е напълно естествено и дори единствено естественото, защото великият поет, когото ние славим, гениалният журналист, прозорливият социолог – с една дума българският гений от XIX век не би бил това, което е за нас днес, ако не беше будил именно неприятни чувства у тези, които не са се чувствали кой знае колко неудобно в собственото си време.
Той се е чувствал неудобно. Това е най-слабата дума, която може да изрази или с която да се започне пристъпването към неговия характер в собственото му време. Чувствал се е неразбран, притеснен, ограничен, окован и необикновената му природа е кипвала в стихии от гняв и омрази, които не е пестил, не е потушавал дипломатично, не е удържал, не е и помислял да укротява. „В продължение на 8 години – пише той в едно писмо от 1867 година – аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава за майка си, а пигмеи се покачили на необзорими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина ние всички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия кокили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер“. И довършва тая собствена характеристика на природата си: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба – пък ще изляза на борба със стихиите.“
Никой друг от съвременниците му не би бил способен да изрече, но не би посмял и да помисли в себе си подобни думи. Ботев е чувствал собственото си време като най-тежки окови. И то не само бавното време на Османската империя и на балканските княжества, но и бързото уж модерно време на Бисмаркова Прусия, на Франц-Йосифовата Австро-Унгария, на Виктор-Емануиловата Италия, на Франция на Мак Махона. Цялото му сърце, цялата му душа са били изпълнени с нетърпение за други дни и друга епоха, представа за която ни дава отчасти само неговото „Символ-верую…“ С мислите и писанията си, с цялото си поведение, той е излъчвал своето нетърпение и най-често то е изригвало като омраза и презрение – омраза и презрение към разните Иванчо Пенчович и Милош Милоевиш с неговия сръбски шовинизъм, Никола Генович, Дорчо ефенди, Кръстьо Пишурка и Сапунов трети, роднината си Христо Георгиев – банкерът, Митхад паша реформаторът, та до негово Величество султанът в Цариград.
Неговото нетърпение го е карало да ненавижда и всички онези, достойни иначе мъже в Цариград и около империята, които са проповядвали, че просветата ще спаси България и че реформаторите в Турция ще доведат до дуализъм по европейски модел. Двадесет и една, двадесет и две годишен, когато той навлиза в революционното движение и до смъртта си на Вола, когато е само на 28 години, този младок, както бихме го нарекли днес, кара зрелите и достолепните глави около себе си (а и високопоставените далеч от себе си) да се чувстват конфузно, неудобно пред неговите думи и неговите статии. Ботев най-малко от нашите големи водачи се е чувствувал обвързан с някого заради йерархичното му положение или заради парите и влиянието му. В едно писмо пише: „Ничий хомот не съм търпял, освен на Каравелова и то заради народни нужди…“ Но както е известно, когато политическите им несъгласия нарастват, той не се бои да скъса и с него, воден от вътрешната си увереност, че само така служи пълно на народа си.
Човек с такъв характер, колкото и големи и явни да са били неговите възможности и заложби, естествено не е бил обичан от мнозина, но същественото е, че сам той не е държал да бъде обичан, както сам се изразява, от „пигмеи“.
Двама души само са се оказали достойни за неговата обич и от дружбата си с тях единствено се е чувствал удовлетворен Ботев. Първият е Левски. Всеки българин знае оная характеристика, която Ботев прави на Левски в писмото си до Киро Тулешков от времето, когато двамата са живели заедно през една студена зима в пуста воденица край Букурещ. Дружбата им продължава чак до смъртта на Левски и болката от обесването му е величествено предадена в едноименното стихотворение. Левски е бил нравственото тържество на Ботев. У него той не е намерил просто сродна душа, но е срещнал човек от времето, в което сам е живял – едно далечно бъдеще на свободните духове.
Вторият, който е спечелил обичта му между революционерите, е бил Стамболов. С него заедно той издава първата си и последна книга, него жадно чака при връщането му в Букурещ след обиколките му из България. По-млад от него, той го е печелел с желязната си воля и бистрата си мисъл: идейно, в годините преди Априлското въстание, те са били най-близки. Пак в едно писмо до Иван Драсов от 1875 година Ботев между другото пише: „Аз ти благодаря, че ти барем ме насърчаваш и че Стамболов ме само обича“.
И сред стотиците имена от ония велики години, които са достигнали чрез делата им до нас, тоя приятелски триумвират, мостът, в който е Ботев, се отделя и издига най-високо. Характерът на Ботев с цялото му нетърпение, с което е бил насочен в бъдещето и така отделен от съвременниците, намира пълно удовлетворение само в двама души. Дори приятелските, както виждаме, интимни връзки на Ботев се оказват принос в историята, с чувството си също така, както и с разума, той е отделил смъртните от безсмъртните.