Незабравимите – Тодор Каблешков: „Тоя човек ще бъда аз“

Брой № 2 (45) / април 2018, Белодробен микробиом и обоснована антибиотична терапия

Симеон Янев, писател

 

„Има едно средство да се освободи България не само с най-малко жертви, но и почти без жертви. То изисква да се намери един човек, който да се реши да пожертва себе си. Тоя човек ще бъда аз.”

 

 

Тодор Каблешков, апостол на Копривщица: „Тоя човек ще бъда аз.”

 

Тези думи принадлежат на Каблешков, апостол на Копривщица, човекът, който заповяда първата пушка на Априлското въстание и написа Кървавото писмо. В съзвездието на най-големите фигури на водачите на въстанието той има особено място с харизматичната си дарба на организатор, с необикновения в твърдостта си характер и със злощастната си съдба на тежко болен човек, надмогнал всички страдания в името на делото, на което е посветил живота си – свободата на България, на която се е обрекъл.

 

Възпитаник на френския лицей в Цариград, служител на баронхиршовата железница, посветен още в младенческа възраст в революционните дела, той е сред най-авторитетните водачи на въстанието. Личното му страдание – една болест, наричана треска, която се проявява за първи път през 1867 г., когато е 18-годишен, и го измъчва до края на живота му, е сравнимо само със страданието на Левски, носил в последното десетилетие на живота си отворена рана след несполучлива операция на апандисит.

 

Болестта или самата съдба калява характера му до невероятната издържливост да гори трескав дори в дните на въстанието, в началото, когато пише Кървавото писмо, до арестуването му от първенците на града, решени да го предадат, за да спасят града от разорение. Освобождава го Павел Бобеков, който излъгва, че в Панагюрище е пристигнала многобройна сръбска войска, за да започне истинската им голгота през Балкана с предателствата и затворите, с побоите и издевателствата, в които блясва с пълната си сила железният характер на Каблешков като изключителна личност в националната характерология.

 

Тук ще приведем само няколко доказателства за този характер, за невероятната му преданост към делото и за огромната работа, която, въпреки своята болест и физическа немощ, е вложил в него. Достатъчно ще бъде да припомним, че за въстанието в Копривщица Каблешков е приготвил петстотин въоръжени мъже, разделени на пет чети по сто човека, и че именно с тази сила на 20 април атакува конака. И да прибавим, че в следващите дни в градчето се оказват няколко хиляди селяни от околните села, разделени също на чети, за които е осигурено продоволствие – храна за хората и конете. В тия размирни дни в града и околностите цари военен ред и дисциплина, въпреки че след многочасови речи и разпореждания треската сваля Каблешков на легло, за да се съвземе отново и с нов прилив на сили да продължи изпълнението на апостолските си задължения.

 

На легло го сварва и 20-ти април при опита на властите да го арестуват, след което той решава да обяви въстанието. Изобщо представими ли са за нас волята и енергията на този болен човек, саможертвеността, която го е движила, калявана години преди това в името на Отечеството? Може би известна представа за огнената любов, която го е изгаряла, дават думите, цитирани тук в началото, които Каблешков е изрекъл пред Константин Величков предната година, след неуспеха на Старозагорското въстание, преди още подготовката на въстанието да е започнала. За да бъдат разбрани, те трябва да бъдат отнесени към своя контекст, а той е следният.

 

Като ученик във френския лицей на Галата сарай Каблешков много пъти виждал султана със свитата си да отива на петъчна молитва в близката джамия. Няколко години по-късно, вече във времето на горещата си комитетска дейност, му хрумва идея, която за радост не е осъществил, която почти половин век по-късно е доказала страшната си ефективност. Става дума за убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, извършено от сръбския ратник на националистичната организация „Црна рука” Гаврило Принцип през юни 1914 година в Сараево. След това убийство започва Първата световна война. Четиридесет години по-рано Каблешков е обмислял да пожертва себе си, като извърши покушение над султана и така да провокира османския фанатизъм да помете европейските квартали на Истанбул и по всяка вероятност и в по-големите български градове. С оглед на личните му качества и интелигентност тая демонична идея е била напълно възможна за могъщата му воля, способна да преодолее всякакви нечовешки трудности по пътя към целта си.

 

А целта му е била българите да въстанат в неизбежна самоотбрана, и така Турция да пламне от всички страни. Оттук българският въпрос, разсъждавал той, веднага би бил поставен на конгресните маси. През 1875 година той дори се прибрал в Копривщица и дни наред систематично всеки ден се упражнявал в стрелба, готвейки се за решителния за мисията си час.

 

Но в началото на 1876 апостолите слизат в Копривщица и планът на Каблешков се осуетява. Вместо един велик атентатор, историята получава един велик бунтовник, който с безподобна твърдост следва идеала, на който се е обрекъл. През пролетта на 1876-та, когато Бенковски и Волов слизат в Копривщица, те намират един готов апостол, не по-малко решителен от тях, и при това, като местен човек, ползващ се с уважението на местните хора. Каблешков не само им помага в апостолската дейност, а скоро се превръща в една от най-важните фигури за въстанието.

 

От само себе си се разбира, че за да носи такава роля, той е трябвало да притежава изключителни качества. Съвременниците му категорично подчертават това. „Природата беше му дала двете ония дарби, с които облагодетелствува ония, на които отсъжда да владеят над човеците и да ги водят – пише Константин Величков. – Той имаше красноречието, за да подчинява сърцата и проницателността, за да управлява събитията.”

 

Всичко останало като документ и спомен за неговия живот потвърждава безусловно тези думи. Каблешков е бил роден да убеждава и главното доказателство за това е, че накара да въстане един от най-преуспяващите градове на България, където наивната формула „Турция ке падне в 1876 година” далеч не е била достатъчна, за да започне делото.

 

Там, където посрещат хладно Волов и където Бенковски съобразително не стъпва втори път, остава Каблешков. Ако Бенковски бяга от Копривщица, щото никой не е пророк в собственото си място, Каблешков рядко напуска града през 1876 година, за да събуди всичко заспало и да подготви великия акт на първата пушка. В този смисъл пристигането на Неджиб ага в Копривщица на 20-ти април далеч не е случайно действие на сляп избор. Властта е била решена да започне арестите именно от Каблешков – той е трябвало да оглави редицата на ония, които е следвало да бъдат обесени, за да се предотврати въстанието.

 

Едно решение, каквото само историята може да вземе, за да засвидетелства качествата на харизматичен водач.

 

***

 

Но за да блеснат тези качества с цялата си сила, не е достатъчна само харизма, а и лични достойнства от изключителен порядък. Съдбата щедро му предоставя почти фатални изпитания – от френетичен възторг до колективни предателства и от беззаветна преданост до овнешко малодушие.

 

Както вече се каза, Каблешков влиза във въстанието тежко болен. Едва ли някога ще узнаем диагнозата на болестта му, но, както видяхме, след всяка реч пред комитета или пред въстаналата Копривщица, той е бил принуден да се оттегля, за да полежи час-два вкъщи и да се съвземе за ново усилие. Трескав, отпадащ внезапно, загубващ цялата си енергия, той се е вдигал от леглото всеки път с огромна воля, за да не изпусне пулса на събитията. Още повече, че е трябвало да налага волята си не над средна ръка еснафи, търговци и селяни, а над хаджии и производители, които имат своите кантори в Солун, Цариград и Александрия. В сравнение с Бенковски той е бил спокоен и логичен в агитацията, в сравнение с Волов – красноречив и силен. Бил е местният човек сред въстаниците – от почитан род, тачен, учен, възпитаник на цариградско училище. Копривщица въстава, защото вярва на Каблешков, както Панагюрище на Бобеков. Болният, трескав Каблешков така владее съгражданите си, че при влизането в града на наказателното отделение на Неджиб ага въодушевените копривщени не се колебаят да го посрещнат с пушечен залп.

 

Първият залп на Априлското въстание.

 

И Кървавото писмо, с което Каблешков възвестява началото му.

 

И тук идва най-страшното.

 

В него е заложена още по-страшна човешка, душевна драма, която никой тогава не е могъл и да предполага.

 

Пак Константин Величков, най-близък приятел и съмишленик на Каблешков, в спомените си пише: „Той не си е правил никакви илюзии за изхода на въстанието. За него е било ясно от първия ден, че се отива към една катастрофа, но тя беше неминуема… В ужасите и страхотиите, които ще предизвика, той виждаше целта и оправданието на въстанието”.

 

Това свидетелство изцяло променя идеалистичната представа за човека, който описвахме досега. Излиза, че не чистият и наивен идеализъм е бил основата на неговите действия, а точно обратното – ясно съзнание за огромна колективна жертва, една хекатомба в потоците кръв, в която е виждал стопените вериги на робството, края на вековен позор, положен в окончателното „смърт или свобода”.

 

***

 

В най-дълбокия си духовен смисъл Априлското въстание, такова, каквото е било възможно и каквото се е случило, е именно това:

 

Самопожелано и страховито българско жертвоприношение.

 

Духовен взрив, чиито мощни вълни предизвикват духовна експлозия навсякъде, където личният или още повече властовият интерес е бил заглушен от човешкото състрадание.

 

Най-умните и най-успешните му водачи (не комитетите и не задграничните стратези) са знаели това. То е документирано: Георги Бенковски, Цанко Дюстабанов, Петър Бонев, Тодор Каблешков…

 

***

 

Във въстанието-жертвоприношение Тодор Каблешков несъмнено е изживял своя триумф и той го е изразил в едно само изречение от Кървавото писмо: „Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани и юнаците се целуват един други по улиците.

 

Всичко, което е последвало, за него е било предначертана трагедия. В нея нищо – от предателствата до мъченията и дори болестта в жестокото й постоянство, не е могло да победи човека с несломимата воля. Воден по затворите, обкичен със синджири и букаи, превърнат в скелет от болестта си, която периодично го връхлита, той намира сили и да протестира заедно със Захарий Стоянов за участта си на затворник. Нищо по-силно от сцената на този протест, описана от Захарий, не може да изрази величието на духа му:

 

Припасаха и мене два-три пъти с тоягата, аз се огънах, но не бутнах; но като повториха и потретяха, намерих се при даскала Найдена. Оставаше само Каблешков, половината му тяло на земята, а половината виси със синджира. Един го биеше с тояга, а други го ритаха. Той не мръдна от мястото си, което страшно разлюти турците, в това число и затворниците.

 

- Удряйте бе! Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака? – говореха мнозина.

 

Всички бяха побеснели.

 

Каблешкова завлякоха в затвора за краката, а главата му се удряше от неравния калдъръм, защото го извадиха от синджира. Него го втресе през нощта и чак на другата вечер дойде на себе си.”

 

***

 

Когато след няколко дни в затвора идва вестта, че се е самоубил с оръжието на пазачите си в габровския хапуз, пак Захарий с думите на един криминален престъпник – някой си Кискин Пехливан – предава първото историческо признание за несломимия му характер и дух:

 

Да му се не надява човек. Един кривач душа носеше!”

 

Тодор Каблешков – този, който запали Априлското въстание.

 

Реклият предварително: „Този човек ще бъда аз!”

 

Константин Величков: „Думите са безсилни да изкажат за него похвала, каквато му се пада. Той принадлежеше към рода на ония малцина избраници, които правят великите събития.


 

Вашият коментар