Със смъртта на постмодернизма (ако у нас вече са чули за тази смърт) някои омразни за адептите му понятия като гений, творба, канон не само възвръщат предишния си смисъл, но изглеждат неочаквано по-привлекателни и интригуващи, откогато и да било. Впрочем доста преди постмодернизмът да дойде в България, четенето на Ботевата поезия бе започнало да губи от оная сила на почти религиозно съпричестяване на душите, каквато са изпитвали неговите съвременници и поколенията, близки до тях.
Думите остаряват по-бързо от хората – това е тъжна истина, която никой век не отмени, и това, което харесват бащите, рядко се харесва на синовете, е жестока неотменност, в която всички поколения, само на свой гръб, се уверяват – на тия всеобщи закони е подвластно всичко словесно и всичко човешко и от тях не прави изключение и поезията.
„Отставка
Защото моите убеждения са не посрещнаха в много отношения с убежденията на останалите членове на Бълг. Револ. Комитет в Букурещ и защото от това са породи неискреност помежду назе, то за да не бъда отговорен пред съвестта си, намерих за нужно да престана вече да действувам като член на комитетът. Затова мола своите досегашни другаре да ми одобрат и приемат настоящата оставка.- Хр. Ботйов
Букурещ, 30 Септ. 1875“
Източник: Христо Ботев, „Съчинения в два тома“, съст. и ред. Цвета Унджиева, Николай Жечев, изд. „Български писател“, София, 1986, т. 1, с. 267
Още преди 50 години най-чувствителните измежду критиците са имали усещането, че българският читател е вече „твърде много свикнал“ с Ботевата поезия“ (П. Динеков), за да я усеща в първичната ѝ сила и красота. През 90-те години на миналия век вече е изразено съзнанието, че дори между най-познатите редове на тази лирика и самите нас лежи „огромно разстояние от информираност за проумяването им“ (Инна Пелева). За 13 десетилетия коментарите-преводи на 20-те Ботеви стихотворения са вероятно много повече от десетица за всяко стихотворение. Въпреки това твърде много са и днес хората, които не могат да се докоснат до Ботевата поезия, без да изпитат чувството за благородна старина – ако имат все пак някакво понятие за историчност и изкуство, и за архаика – ако въобще го нямат. Думите, дори в поезията, се уморяват не само когато промените в живота ги затискат, но и когато дейностите на разните институции (и на образованието – най-много) ги механизират в перманентната си повторяемост.
Ботевата поезия повече от век е жертва и на двете.
И ето дойде епидемията на постмодернизма, епидемия за всички, които повярваха, че това е последната истина за изкуството и живота и благодат и имунизация за всички, които я прекараха с вярата, че като всички чудеса и тя е временна. Постмодернистичните четения на Ботев ни научиха, противно на патосно-възклицателните, на педантично-описателните, на идеологично-настоятелните, на субективно-ограничителните (от типа „моят Ботев“), да търсим невротизирания и паникьосан, и паникьосващ субект, нарцисистичната личност, втренчиха се в „долното“ на езика и откриха там „тялото на национализма“.
Сега трябва да им бъдем благодарни за изнурителните втренчвания, на които се подложиха, за усъмняванията, които ни усъмняваха, за фигурите, които начертаха, и за метафорите, които преведоха, защото изненадващо и за нас, и за самите тях, ни върнаха сетивата за Ботев и надредното, показаха, че за тази поезия е невъзможно да се мисли като за правени стихове, доказвайки така онова, което най-малко биха желали – че тя е адекватна на себе си само като експлозия на Аза, катастрофичен катарзис, който няма равен на себе си в националната словесност.
Но кое е надредното, тоест гениалното, в тая поезия, която е определяна като гениална още от времето на 80 – 90-те години на ХІХ век и не е оспорвана, с малки изключения (в 30-те години на ХХ век), та чак до постмодернистките ревизии? Това е най-трудният въпрос, който може да бъде отправен към Ботевата поезия.
Геният не е правила и закономерности; той е изключение от правилата и закономерностите и е по-скоро техен създател за дълъг период от време. Гениалната поезия, по тая логика, би трябвало да бъде парадоксално съчетание от дълбоко лично и пределно всеобхватно и Бог знае още от какви антиномии и крайности.
Има два най-достъпни начина да бъде обяснявана гениалността на една поезия. Първият е с цитати от великите философи и поети. Това е превъзходен начин за демонстриране на ерудиция. Неговият видим недостатък е, че неизбежно „заглажда ръбовете“ на разглежданата поезия в мъдри констатации, извлечени от чужд опит.
Вторият начин е отказът да се определя гениалността и приемането на риска само да се приближим до нея, като се „изреже профила“ на чувстваното като гениално само в безредни фрагменти, не само защото съвършенството най-добре се описва във фрагменти, но и защото фрагментът е и най-чистосърдечното признание за безсилие и възторг пред съвършенството.
***
Ако е истина, че човекът е най-близо до Бога, както са мислели древните, в стихията на поетическото говорене Ботев е единственият български поет, който е пребивавал до поетическия бог с всяко свое стихотворение. В този смисъл той не е професионален поет и никога не е правил поезия. За близо десет години – от отпечатването на първото си стихотворение „Майце си“ (1867) до последното – „Обесването на Васил Левски“, той е написал само двайсетина стихотворения. Ботев се е обръщал към поезията само в екстремални мигове на вътрешния си Аз, един от които е могъл да се нарече „майце си“, друг „делба“, трети „на прощаване“, четвърти „хаджи Димитър“, а последният „обесването“. Това е и истинската причина за неговата „слаба продуктивност“, за тези само двайсетина стихотворения. Само в такива екстремални мигове на Аза може да се прозре безсмъртието на посветения мъртъв, като се завърти целият космос около него, и да се открие страшна сила в смъртта на висналото на бесилото тяло. Не силата на смъртта, а сила в смъртта, каквато е прозрял Ботев в „Обесването на Васил Левски“. Думите стават неустоимо убедителни, защото са лишени от всяка обективна убедителност. В конкретиката – географска и личностна, – величествено смразяващо прозира трансцедентното – светът се е разширил не само отвъд границите на видимото, но и отвъд границите на познаваемото.
Има ли смисъл да се питаме кога на български език е постиган подобен поетически израз?
***
Нелепо е да се твърди, че такава поезия може да бъде обяснена с понятия като метафора, метонимия, синекдоха и т. н., както е нелепо да се търси и логическа последователност във величествените стихове за нощния Балкан в „Хаджи Димитър“, каквато е търсил Пенчо Славейков. Пенчо Славейков е професионалист в литературата – той не само я познава каквато е, но и знае каква трябва да бъде.
Ботев не е бил никога професионалист в поезията, нито пък е бил любител. Той е неин избраник. И затова позволеното нему, против всяка логика и против всички професионални закони, може да бъде само пророческо.
Ако не вярвате, прочетете отново поезията му (още по-лесно публицистиката) и се попитайте има ли в нея отговори за понятия, без които не можем да мислим нашия свят. Например социална справедливост, разпознаване на различността в себе си, настояването и другият да вижда тази различност, с други думи, възрожденския национализъм, правото на власт върху себе си, правото на избор…
Далчев негодува, че Ботевата поезия е поезия само на две чувства – исполинска любов, както би казал Вазов, и исполинска омраза. Изглежда, че той е наистина прав, но трябва да се запитаме кое е по-трудното – да пишеш музика само с две тоналности, или да използваш всичко, което ти е достъпно, за да изразиш себе си?
Но пред невъзможността да обхвана необятното, нека завърша с онова, което ми се струва първо всред всичко.
През 19 век, този паметен век на прогреса, на откритията и на техниката, опиянил до самозабрава силните на деня, Ботев е между първите личности, които съзират непобедимостта на човешкото не като акт на отчаяние или фанатизъм, а като изконна заложеност и неизбежност – ако свободата е изконна заложеност на човешката природа и ако това я прави неуправляема и неподвластна на силата на обективното. Неговата лирика в цялата ѝ трагичност е най-могъщият възпев на български език за ценността и непобедимостта на човека в неговия стремеж към справедливост.