1913 година…
Трагичната, кървящата…
Първият геноцид в Европа – този над тракийци
През май 1913 година стотици хиляди българи в Източна Тракия празнуват освобождението си. Само месец по-късно радостта им се превръща в кошмар. Докато българските войници се сражават и умират по бойните полета на Междусъюзническата война, башибозукът и османската армия нахлуват и подлагат мирното население на гонения и изтребление. Хиляди наши сънародници бягат, изоставяйки дом и поминък, десетки хиляди, сред които жени и деца, са зверски убити. Трагедията е огромна, но някак си остава в сянката на Първата национална катастрофа.
Илиева нива е местност край село Глумово, Ивайловградско. Тук на 3 октомври 1913 г. са избити от башибозук над 200 пеленачета, скрити на южния бряг на река Арда – деца на българи, бягащи от Южна Тракия (Фиг. 1).
„По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“
Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 година“. Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в един от най-големите световни проблеми.
Кървавият път на тракийските мъченици приключва на следващият ден при село Ятаджик (днешно Маджарово). Над две хиляди бежанци загиват при самото преминаване на река Арда. Този момент е останал в спомена на оцелелите от „ужаса“ на страшната сеч. Водите на реката потичат кървави. Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината (Фиг. 4 и 5).
Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива“, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили шанса да се завърнат в пределите на България. Открит е на 12 октомври 1996 година, изграден с даренията на граждани, фирми и наследници на тракийци и се състои от паметник, параклис и чешма. Пантеонът на загиналите над 200 деца е дело на склуптура Емил Пенчев от Кърджали (Фиг. 2 и 3). Параклисът е посветен на „Света Петка Българска“, покровителка на Тракия, а чешмата е символ на живата връзка с родните места – водите на Западна Тракия текат и идват тук, до тази местност.
Повече от шест века живеещите три големи националности – българи, гърци и турци – по четириречието Места, Арда, Марица и Тунджа, чак до Резовската котловина в Странджа на Черно море са водили непрекъснати борби за тези земи, с тежки последици и за трите народности. В историята на България е записан и възходът по време на Балканската война през 1912 г., но и падението, включващо разорението и геноцида на тракийските българи през 1913 г. Мнозинството от нашия народ е чувало за превземането на Одрин, но не знае за последвалата го трагедия. Тя е известна само на потомците на тракийските българи и на тесен кръг историци.
Поколенията, следвайки природните закони, си отиват едно подир друго. От родените в Тракия и преживели трагичните събития през 1913 година вече няма живи. А историята на Тракия трябва да се помни и да търсим в нея поуката, а не враждата и омразата.
„Паметта. Частица от нас, без която просто няма да бъдем хора. С общо минало, общи страдания, и общи спомени…“
