Любовта на Елия и Фронтон е жива и днес край Дунав

„Слънцето идва и пак си отива.

Листата на гората се връщат.

И тук са от пролет до есен,

a ти, Елия, си отиде и

нивга няма да се върнеш.“

Традицията на старите майстори да използват древни надгробни плочи при изграждането на чешми е допринесла да се запази и надгробният надпис за младата Елия, вграден в извора в Никопол. В България са открити 19 латински надписа, съставени в стихове. И може би тази надгробна елегия е най-хубавият от тях. Смята се, че плочата с надписа е пренесена от близко разположеният римски град Улпия Ескус (днес село Гиген ) и е вградена в чешмата Сютлийка (фиг. 1). Ранна внезапна смърт покосява красивата Елия, но спомена за нейната любов живее и вълнува хората и днес. Нейният съпруг, Фронтон, римски финансов чиновник в Долна Мизия, живял по времето на Марк Аврелий (161 – 180 г.), покрусен от скъб, излива в рими върху надгробния ú саркофаг голямата си мъка в трогателна елегична епитафия:

Фиг. 1

Бръшлян нек се сплита с нежни цветя по

челото на тая, която смъртта тъй бързо

                                          изскубна от мене.

Самотно е моето огнище, пусти са моите

                                          надежди без нея…“ 

Това прекрасно произведение за щастие е имало по-различна съдба от тази на много други антични надгробни плочи. Неизвестен майстор е вградил римската стела в полукръглата ниша на голямата  каменна чешма  „Сютлийка” в Никопол още преди векове (фиг. 2). Евлия Челеби, пътувайки в Османската империя  (от 1640 до 1676 г.) съобщава за 16 чешми в крайдунавския град, като може би една от тях е била  „Сютлийка” , чието име на турски език означава „млечна вода”. Едва около 1870 година френският археолог Ернест Дежарден, минавайки оттук, разчита надписа. Силно развълнуван, той написва на латински „отговор” на Фронтон и го издълбава на плочата:

След хиляда и седемстотин години

един непознат пътник

дойде да прочете твоите стихове

в края на стария зид.

Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна.

Гробът на Елия е превърнат в чешма.

И български невести,

моми и дечица

                  наливат от нея своите стомни

и пролет, и есен.

Пътеката към нея

е станала алея за разходка.

Другарката ти скъпа

се е превърнала в нимфа, неяда.

Девойко хубава,

сияй вместо цветя на гроба.

А твоите сълзи, Фронтоне,

са бистрите струи на чешмата.

Двата надписа съществуват и днес в една малка и затънтена уличка на Никопол, ставайки неразделна част от най-изумителните исторически обекти по нашите земи.

Чешмата на Елия е направила впечатление и на Феликс Каниц, който я увековечава в една своя гравюра от 1871 година (фиг. 3). Надгробната елегия е публикувана за първи път от Гийом Лежан в списание „Льо Тур дю Монд” през 1878 година.

Фиг. 2

В първата история на града „Никопол през вековете”, публикувана от Александър Бохачек през 1937 година, чешмата е описана по следния начин: „ Ромонът на нейните води оглася един хубав кът… Млечната чешма… На фронта и е вградена надгробната плоча на Елия – младата римлянка, склопила очи преди толкова години в нашите земи – една епитафия, пълна с трогателна горест. Безсмъртни стихове, през които пари една безсмъртна любов – такава чужда на нашето време на фокстрота и джаза и все пак мощна, за да обрули сълзи и от най-коравото сърце.“

Паметникът на Любовта – чешмата на Елия, е на повече от 400 години и макар че през лятото дебитът ѝ намалява, тече постоянно, без прекъсване. Няколко съвременни каменни плочи, разположени по съседство, с полуизтрит превод на български разказват за чувствата на Фронтон и възхитата на Дежарден.

Тук любовта продължава да е жива и подобно на водата от чучура тече ли, тече…

Фиг. 3