„Щастливите роби са най-непримиримите врагове на свободата.“
Мари Ебнер-Ешенбах,
„Афоризми“
„Бяха златни години“ – припомня ми един брат по перо, а по литература – далечен братовчед. – „Само за една статийка вестниците брояха по цяла месечна заплата. А списанията – и по две. Че и по три. Че и отгоре“. Глътка по глътка човекът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сладка носталгия по добрите стари времена. Или по-точно по техните хонорари. Уж еднакви родни питиета пиехме, а се напивахме по разному – той родно, а аз международно се напивахме. Вероятно затова се оказа, че моят спомен за метода на социалистическия реализъм се различава кое-що от неговия – питието определя съзнанието. А сме набори и политически съмишленици.
Рамо до рамо обикаляхме редакциите като безстопанствено куче около касапница под слънцето на мира и социализма, рамо до рамо рушахме диктатурата и градяхме демокрацията впоследствие по света и у нас. Аз – по света, където бе по-леко и безопасно; той – у нас, където бе несравнимо по-тежко и опасно. Аз – по презрените от зоркото око на меча и щита на Партията ръководителка вражески радиостанции, по международни правозащитни симпозиуми и по западноевропейските медии, той – по сини агитки, природозащитни инициативи и кръгли маси в родината.
Когато спомените на двама очевидци за една и съща гражданска ситуация така радикално се разминават, от това не следва непременно, че единият лъже, а другият казва истината. Следва само, че човекът е мярка на всички неща. Индивидуалният, конкретният човек, а не колективното и абстрактно човечество. Така че нито аз бях съвестният исторически свидетел, а моят сътрапезник – безсъвестният, нито беше обратното. Просто, подвластен на страстите и пристрастията си, всеки си имаше своя собствена картина за пътя ни от реалния социализъм към реалния капитализъм. И ако на пръв поглед двете картини си противоречаха, на втори поглед се допълваха взаимно. Ще опитам да обясня как.
Пропивахме – кротко, миролюбиво, вглъбено – поредния му хонорар от стотина лева. В една изнемощяла, в една ограбена от бивши деспоти и настоящи демократи държавица като България по моему това не бяха малко парици за две тънки като бандерол вестникарски колонки, но според него не бе така. Споменът се завъртя около някогашните литературни периодики и казионни браншови организации – една от друга по-безлични, но и по-богати, по-пищни и щедри една от друга – и продължи към доходоносните творчески командировки по света и у нас, към литературни конкурси с предопределени победители и инсценирани фестивали с внушителни парични награди, към честите банкети по празник и делник, по които масите се гънеха от блюда и напитки, към крайморските и планинските почивни станции на цената на спанака.
Сантиментален в началото, впоследствие споменът ми додея. Уж едни и същи времена си спомняхме, а си спомняхме различното в тях. Утехата, че всяко настояще идеализира чрез сантимента на спомена миналото, вече не ме тешеше. За мене то си оставаше минало колкото идейно, толкова и бездуховно, минало преди всичко на насилието и дискриминацията, на скрития и открит терор, на господството на масата над личността, на плаката над изкуството, на доктрината над духа.
Докато по редакционните каси брояха споменатите крупни хонорари, а по редакционните летучки планираха доходоносните творчески командировки (които бяха по правило нетворчески, а творчески – само по изключение), докато партийни пленуми разширяваха и уедряваха и авоарите, и наградите, но преди всичко номенклатурните премии на номенклатурните писачи, спретнати групички цивилни доброволни отрядници ни ловяха с ласо по столичните улици, натикваха ни в най-близката квартална берберница, за да ни обръснат и острижат според обществената хигиена до кожа.
След което ние, дългокосите и брадати престъпници, си плащахме от джоба нежеланата бръснаро-фризьорска услуга и чакахме месеци наред с премалели от страх сърца дали изпратеният от Народната милиция до факултетното бюро протокол от произшествието няма да доведе до изключването ни от университета.
По милиционерските участъци за един прошепнат политически виц къртеха ченета и кършеха ребра, обвинявани в девиантно гражданско поведение, цели редактори биваха уволнявани, изселвани и въдворявани на местожителство в най-глухата и недостъпна провинция, само защо са дръзнали да дадат думата не дори на антикомунистически тези, а на размисли, които се отклоняваха кое-що от желязната партийна догма.
И всичко това, разбира се, в името на цялото прогресивно човечество, с цел защита на цивилизацията ни от злокобното фашистко наследство. Будният исторически инстинкт на Чърчил го предрече още в края на Втората световна война: „Фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти“.
Прогнозираното от остроумието на великия британец бъдеще настъпи с негово лично съдействие чрез въдворяването на комунистическия тоталитаризъм на родна земя, а с времето ние така свикнахме с това позакъсняло якобинство и лицемерната му терминология, че и до днес ни е трудно да отвикнем от него – предпочитаме да го недовиждаме, вместо да го разобличаваме. Като наблюдава човек колко безнадеждно се разминаваше непорочността на партийната теория с порока на партийната практика, му идва да запита като Музил в „По образ и подобие“: „Колко подлост е необходима и допустима, за да се създаде величието на помислите?“. Така и не успяхме да изчислим колко: подобен въпрос в онези времена бе недопустим.
Уж философия следвах тогава, а вместо древна и нова философска мъдрост изучавах такива странни, такива екзотични, такива несъвместими не само с философската наука, а и със здравия разум дисциплини като история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм, политикономия, гражданска отбрана, диамат, истмат и прочие обществени мистификации. Вицът, че социализъм значи победа на прогресивните сили над здравия разум, се оказа достоверен. А като дръзнах да се усъмня в научността на факултетните ни небивалици, начаса ме изхвърлиха от Университета и ме засилиха в компанията на десетина мургави джебчии и двама мустакати старшини по етапен ред от любимата София към нелюбимата Силистра.
“Че какво общо има между високите хонорари и тези улични издевателства!” – недоумяваше моят другар по чашка, брат по перо и далечен братовчед по литература. Има, има. Макар и невидима, връзката между тях е каузална, както би казал един философ от кариерата, какъвто благодарение на партийната грижа за човека аз така и не успях да стана. Всеки от източноевропейските режими си имаше свой собствен, свой специфичен, свой творчески подход към интелигенцията. Кремъл провъзгласяваше другомислещите интелектуалци за луди и ги затваряше в психиатрични клиники с особено предназначение.
Прага, Варшава и Будапеща неутрализираха критиците си, като им предоставяха повечко граждански права и творческа независимост, подменяйки тоталното господство на идеологическите догми с полусвободи. Букурещ и Тирана пък предпочитаха да държат гражданите си (писатели, читатели и непричастни) в желязната хватка на неосталинизма. Верен на хитряшкия си селски нрав и на андрешковския си манталитет, Тодор Живков започна тихомълком да подкупва критично настроената творческа интелигенция. Подкупваше я ден след ден поединично и групово – чак докато я подкупи и закупи изцяло и изцяло, с изключение само на десетина доблестни имена, я превърна в държавна собственост и придворна рекламна гвардия на партийната идеология.
Чуждоземните владетели палати си купуваха, нашият си купи интелигенция. Дарявайки я щедро с неподобаващо високи хонорари, с обществен престиж и номенклатурни привилегии, които си имаха своя невидима, своя непровъзгласена, но непоклатима цена: авторското кредо. Ето как – облага след облага – тази интелигенция престана от дума на дума да бъде критична. Достоевски разказваше колко лесно се свиква с лукса и колко трудно се отвиква от него. Приобщавайки писателите ни към номенклатурния си лукс, партийната върхушка си обезпечи спокойствие – приемайки привилегиите, членовете на СБП влязоха в капан, от който нямаше излизане.
Очевидци разказват как, претендирайки пред Брежнев за по-крупни заеми, Тодор Живков мотивирал искането си с обстоятелството, че, за разлика от останалите източноевропейски държави, ние нямаме дисиденти. Може да му се вярва: малцина бяха онези луди, които щяха да заложат на карта благополучието си, за да спасят художественото слово. За разлика от задграничните си източноевропейски братя по перо, нашите творци биваха по-скоро купувани, отколкото санкционирани. А да бъде купен може само онзи, който е готов да се продаде. Е, явно случаят е бил такъв, явно тази готовност е била налице, явно е налице и днес. Защото зад жалванията на днешните осиротели писатели, зад днешните им призиви държавата да се погрижи социално за тях наднича премълчаваната им вчерашна готовност да се отплатят за грижите, продавайки перото си – друго за продан те нямат.
Днес хиляди творци са готови отново да се себепродадат, но вече няма на кого, предлагането на таланти отново е налице – само партийно-правителственото търсене вече никакво го няма. Новите властелини бяха избрани в свободни избори, легитимирани бяха чрез народния вот и нямаха нужда от допълнителната легитимация на художественото слово. Те овреме усетиха, че могат спокойно да си властват и без химните на старите химнописци – няма защо да трошат излишни парици за тях, след като могат за себе си да ги заделят. Или, вместо да пилеят по хонорари, да си закупят, както си знаят, по махали и паланки недостигащите им изборни гласове – тази сделка е по-изгодна, по-пригодена и към новите условия на родния, асоциален капитализъм, и към нецивилизованите ни балкански нрави.
Състояло се в Европа преди цели векове, а на родна земя – пред очите ни, първоначалното натрупване на капитала предполагаше и първоначално беззаконие, а риба се лови най-добре в мътни води. Тук театралните възторзи, плакатният патос, сервилните химни на поетите и писателите се оказаха ненужни. Така, всички братя и братовчеди – далечни и близки – по перо осиротяха без време. За разлика от старата, новата държава се оказа не майка, а мащеха, която отказа да ги осинови. И те без време заприличаха на творците от „Сатирикон“, които, докато гладуват и студуват, наблюдават как новите герои на деня печелят пари, женски ласки и обществен престиж и печално въздъхват:
… само изкуството зъзне под ледени дрипи и тихо
с тънко гласче се мъчи да пее пред празни олтари…
Последвалият коментар на Петроний прави картината още по-нерадостна: „Онези, които умеят само да трупат пари, не искат никой да смята, че на света има нещо по-хубаво от техните богатства, и затова с всички сили гледат да примамят хората на изкуството, та като им подхвърлят по нещо, да се види, че и те са подвластни на парите…“ Е, видя се. Парвенютата на нова България съвсем, съвсем изрядко подхвърлят по нещичко на измършавялото изкуство. Така че днешните ни поети и писатели имат достатъчно основание да се присъединят към жалбата на древния гений: „Не знам защо става така, но бедността е сестра на здравия разум“.
И аз не знам. Знам само, че от двете като че ли неминуеми несправедливости – комунистическата и капиталистическата – хиляди пъти предпочитам капиталистическата. Готовността си да изтъргуват на политическата сергия на тоталитаризма таланта си творците ни не изживяват като лакейщина, отказа обаче на новите господари на деня да ги закупят и употребят изживяват като лична обида. Огорчението им нараства допълнително от обстоятелството, че тъкмо представителите на така наречената художественотворческа интелигенция, тъкмо поетите и писателите ни допринесоха най-много за падането на комунистическия режим и укрепването на демокрацията. А сега, видите ли, тази победила и с техните усилия демокрация им се отблагодари, като ги изрита от обществената сцена – по стар исторически навик революцията отново изяде собствените си деца.
Картинката е доста жалка. Ако питате мене, през последните години на тоталитаризма литераторите ни воюваха, без да знаят за какво точно воюват. Подозирам, че ако знаеха, нямаше да го сторят. Благодарение на полувековното господство на партийната цензура те не познаваха Запада, не знаеха, че в една стомилионна Германия, да речем, има само стотина писатели, които могат да си позволят лукса да живеят само от сюжетите си – всички останали се трудят я като редактори, я като журналисти, я като издатели, я като преподаватели, я като редови работници.
Докато в една ведомствена, в една недемократична държава нещата стоят по-различно – поради доктринерския си характер и нелегитимността на упражняваната власт в тоталитарни условия господстващата каста изпитва неутолим глад от апологети на доктрината, които да я легитимират някак си под маската на литературата. Ето защо комунистическа България издържаше хиляди писатели, поети и критици, огромната част от които се превърнаха в истински рентиери на режима, паразитирайки на гърба на цял един народ. Онова, което изглеждаше отвън като грижа на обществото за интелектуалците, бе всъщност крещяща социална несправедливост.
Днес и мене ме боли, като гледам как един доскоро тачен поет си изкарва насъщния като нощен пазач. Колкото и печално да е това обстоятелство обаче, то подсказва един много съществен въпрос: дали поетът работи като нощен пазач, или нощният пазач си разнообразява битието, като пописва стихове? Или, казано на марксически език, кое е първично и кое – вторично? И колко национална култура може да си позволи една национална икономика? Въпреки духовната нищета, в която тънем, за мене днешното състояние е несъмнено за предпочитане пред доскорошното ни минало, в което литераторите ни се къпеха във ведомствени привилегии, но не бяха господари на себе си, сключили бяха фаустовския пакт с дявола, продали бяха перото си на политическата конюнктура.
Има безкористни граждани, тук-таме, изрядко, съвсем, съвсем изрядко се срещат и безкористни държавници. Безкористни държави обаче няма – дори като изключение. Една държава, която е в състояние всичко да ти даде, е в състояние и всичко да ти отнеме. Включително и най-скъпото, с което един творец разполага: авторското кредо. „Страхувам се от данайците, дори когато носят дарове“ –предупреждаваше, изправен пред легендарния дървен кон в разгара на най-прочутата война, сънародниците си троянският жрец Лаокоон. Лаокоон не зарази никого с неподкупността и благородството си – нито съвременниците, нито потомците си.
За искрената си загриженост за моралната и политическа съдба на Троя, за здравомислещия си скептицизъм и за доблестта си да му даде гласност, Лаокоон бе подобаващо възнаграден: удушен бе заедно с двамата си сина. За да останат вечно живи и внушени на потомците здравословните му страхове от всяка дворцова щедрост. С неговите страхове, с неговата резервираност, с неговата бдителност би трябвало да се отнася и днес истинският творец към държавата си – особено когато носи тя дарове: колкото по-скъпи, толкова по-опасни и гибелни, толкова по-недостойни и жалки, толкова по-развращаващи, по-опропастяващи морално, толкова по-противопоказни литературно. Ако държавата бе като брата на Георги Марков – Никола – всеки творец би могъл с лека ръка и с чиста съвест да приеме щедростта ѝ.
През началния период на емиграцията си в едно от многото си писма Георги Марков споделя: „Пиша усилено, живея в Болоня при брат си и съм изцяло на негова издръжка – както доскоро бях на издръжка на българската държава. За разлика от Партията-държава обаче, брат ми не иска от мене да му се отплащам за издръжката, като го възпявам в сюжетите си.“ Ето значи къде е скрита качествената, същностната разлика, ето каква е сериозната, съдбовната грешка, която българският писател унаследи с готовност от тоталитарния режим и с готовност пренесе в лоното на демокрацията: бърка користното държавническо благоразположение с безкористната братска любов.
Подобни социални практики са възможни само в патерналистични, етатически общества, в които държавата е набъбнала и се е изродила до свръхдържава, която мачка хората като гниди и доминира пълновластно и над политиката, и над културата, и над икономиката, и над всяка личност. Осиновил насилствено цял един народ и превърнал гражданите му в обезправени поданици, модерният цезаропапизъм, наречен от кумова срама реален социализъм, гледа на хората с надменността на суров и авторитарен баща, хората пък се отнасят към него раболепно, със сервилността на тотално доминирани, безпомощни и безропотни деца.
Става дума за един деструктивен садомазохистичен модел на общуване, който е присъщ на всяко деспотично общество – присъщ бе и на нашата страна. Непровъзгласена цел на всеки тоталитарен режим е да инструментализира личността, да я превърне от индивид в маса, от личност в безличие. Тази аморална, тази обезчовечаваща трансформация става, разбира се, със средствата на ведомственото насилие, но насилие перфидно и задкулисно, умело прикрито зад паравана на загрижеността и човеколюбието, на бащинското покровителство.
Тоталитарният държавник копнее да постави сънародниците си в подчиненото положение на фигуранти, а себе си – в положението на всенароден прародител, на мъдър повелител и разпределител на националните блага и облаги. Че подобно йерархично разпределение на ролите устройваше тоталитаризма на тоталитаристите, е разбираемо – печално е, че то се оказа приемливо и за интелигенцията ни. Творците ни, дори талантливите от тях, се възползваха от ситуацията, с готовност позволиха да бъдат битово обслужвани от държавната власт, като в замяна на това станат нейни официални и неофициални рекламни агенти.
Разбираемо е защо не само редовите граждани – и елитните ни интелектуалци наричаха собствения си палач и узурпатор на нацията ни „Тато“? Наричаха го (много го наричат и до днес) така по-скоро с добродушие, умиление и благодарност, отколкото със сарказъм. Но на базата „аз ще те възпявам – Ти ще ме издържаш“ духовно величие не се изгражда – малкото сътворени под суровата сянка на идеологическата цензура родни шедьоври са не легитимация на партийността в изкуството и литературата, а отклонение от нейните догми.
Да поразсъждаваме върху морала и начина, по който се разпределят духовните и материалните блага в различните общества. Комунизмът неведнъж е обвинявал капитализма, че нехае за творците, че има асоциално отношение към тях, че е оставил хората на изкуството на произвола на съдбата. В домарксовия капитализъм е било вероятно така. Който познава модерните капиталистически общества обаче, знае, че те са общества социални, че са обезпечили на всичките си граждани – писатели и не-писатели – висшето социално благо: свободата. Благодарение на това фундаментално благо тези общества са изнамерили и продължават да изнамират и усъвършенстват механизми, чрез които да съчетаят господството на капитала с неговото социално разпределение между гражданите.
Става дума за изграждането на икономически стимули, които да обезпечат една функционираща, печеливша национална икономика и структури, които да гарантират хуманно и справедливо в своята неравномерност разпределение на благата. Съчетаването на тези два фактора е трудна и сложна задача – най-успешно са я решили най-проспериращите нации. Тъкмо затова икономически най-развитите държави са с най-изявени постижения и в духовната сфера. Комунизмът тръгна по друг, противоположен път – пътя на одържавяване не само на материалния, а и на духовния национален потенциал.
Така Народната (разбирай: противонародна) власт ведомствено обедини писатели, художници и актьори в армията на художественотворческата интелигенция, стегна тази интелигенция в съответните съюзи и институции, постави я под егидата на еднопартийната доктрина и я фаворизира за сметка на останалата, трудова част от населението. Малцината интелектуалци, които не приеха сделката и предпочетоха да останат предани на авторското си кредо, не само не получиха бонуси от проведеното фаворизиране, а станаха негова жертва. Казано по-откровено, те бяха затрити – често и физически. За сметка на останалите, които приеха собственото си духовно самоубийство като подобаваща цена за битовото си благополучие.
За тях Георги Марков свидетелства: „Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден или два. Някои от моите старши събратя ползваха по техни пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти.
Всеки писател имаше право на до шест месеца годишна творческа отпуска, която обикновено той прекарваше в някоя от съюзните почивни станции или в някой от творческите домове, плащайки символични цени. Повечето от съюзните членове можеха да получават продължителни творчески помощи от съюза, които често пъти биваха безвъзмездни или свързани с обещанието да се напише нещо. Плюс това се отпускаха творчески заеми срещу… запланувана книга, пиеса или филм…“.
Българският писател се оказа несравнимо по-богат дори от останалите си източноевропейски колеги: „Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват за грамадните творчески командировки, при които обикновено нищо не се сътворяваше, за разкошния дом във Варна, за бившия царски дворец в Ситняково – сега съюзен дом, за дома в Хисаря или този в Созопол, за клуб-ресторанта в София, за многобройните безплатни удобства, предоставени от разни съвети и комитети, за парите, щедро отпускани от разни ведомства и организации като Комсомола, Профсъюзите, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и комитета за Държавна сигурност, Министерството на горите и много други“.
Но безплатни удобства в едно общество няма, както няма и безплатни пари – те само изглеждат безплатни. А в действителност са платени до стотинка чрез ограбвания труд на милионите редови труженици. Още по-жестока е тяхната морална цена, цената на понасяното унижение. Привилегироваността и на интелектуалния, и на партийния елит е ставала неминуемо за сметка на нечия дискриминация. И това е дискриминацията на трудовите маси, на любимата работническа класа, която тънеше в мизерия и която чрез мизерията си финансираше лукса на номенклатурчиците.
Всичко това ме кара да се запитам защо, да речем, един пчелар, колкото и талантлив да е в бранша си, не може да си вземе платен творчески отпуск, за да обогати пчеларството с нови идеи, а един писател, колкото и бездарен да е, може? Защо хуманизмът на авангарда на работническата класа не се отнесе с еднаква щедрост и към двамата? Ако по въпроса дали медът или литературата са по-насъщно необходими, по-полезни за нацията пчеларят и писателят ще се окажат вероятно на противоположни мнения, отговорът на въпроса защо в едно тоталитарно (особено ако то е от комунистически тип) общество литературата е по-щедро насърчавана от пчеларството, е елементарен: пчеларството не може да обслужва чрез дейността си партийната идеологическа пропаганда, а литературата може.
По силата на тази колкото проста и ясна, толкова и цинична логика писателят може да живее на гърба на пчеларя, а пчеларят не може – той трябва да живее на собствения си гръб, изхранвайки като работлива пчеличка със собствения си труд и себе си, и търтея писател. При което е еднакво вероятно както писателят да си похапва медец, така и пчеларят да не разлисти книгите му. Тази практика моралният кодекс на строителя на комунизма наричаше справедливо разпределяне на социалните блага. Здравият разум пък би я окачествил като безскрупулна експлоатация на твореца на благата от консуматора на същите блага, сиреч на роба от робовладелеца.
А обстоятелството, че робството е скрито зад карнавалната маска на една патетична гражданска терминология, не го прави по-малко робство – само по-невидимо, по-трудно разпознаваемо го прави. Производителят на благата и техният консуматор се оказаха различни, съвсем различни и несъвместими хора. Цялата подялба на националните блага и облаги бе изкривена и съдържа в плътта си изкривеността, аморала на комунистическия морал, социопатията, в която всички ние – привилигировани писатели и дискриминирани читатели – тънехме поколения наред.
Моят сътрапезник определено не бе между потенциалните лакеи на старите ни и нови господари – иначе не би бил мой сътрапезник. Той не е дори таен симпатизант на комунизма, както не бе и сътрапезник на номенклатурните му трапези. Той е свободолюбив човек и един от пионерите на самодейните либерални движения през втората половина на 80-те, с които стартира разграждането на тоталитарния режим. Но по човешки мечтаеше да изнамери такъв социален модел, такава алхимична формула да открие, че хем вълкът да бъде сит, хем агнето – цяло.
Да се върнат обратно на дневен ред, отново да зафункционират със старата безотказност всички онези битови благинки като безплатната медицинска помощ, като социалната сигурност, като дългосрочните творчески (пък и не съвсем творчески) командировки, като крупните хонорарчета и ведомствените жилища, та чак до питателните държавни софри по празник и делник. Но вече не на цената на всеобщото ни обезправяване, а под егидата на демокрацията. Е, такива чудеса не стават. Неугасимият копнеж по тях пък е безценен исторически урок, който подсказва защо най-яростни защитници на разпадащата се римска империя се оказаха навремето не робовладелците, а привилегированите роби.
И защо хилядолетие и кусур по-късно, след премахването на робството в Америка, вместо да се зарадват на новодарената им свобода, довчерашните роби и настоящи щатски граждани години наред обикалят безпомощни около плантациите и жално молят плантаторите да ги върнат обратно в уюта на старото робство. Да предпочетеш сигурността пред свободата, си е според мен деградация и нейният злокобен сценарий се разиграва и в наши дни пред очите ни чрез готовността на милионите ни сънародници да разменят всичките си права и свободи, цялата ни млада демокрация да изтрампят срещу доскорошната си битова сигурност, макар и обезпечена на цената на еднопартийния деспотизъм. От което пък следва, че да се наслади истински на демокрацията може само онзи, който е готов, който има мъжеството да понесе и рисковете от социалната несигурност, която неотлъчно я придружава.
Стоте лева, които успешно пропихме с моя събеседник, бяха и си останаха до последната чаша пари демократични – никой не ни поиска нито свободите, нито правата; нито душите, нито перата ни срещу тях. Заплатихме целия масраф с по един рутинен махмурлук – при това чак на другата сутрин. Но тази цена е неминуема – нея я плащат в брой и демократи, и деспоти; и съпричастни, и непричастни; и творци, и паразити.