След като премина модата на структурализма, наложил се във Франция и в цяла Европа, един от неговите най-ярки представители, Цветан Тодоров, формулира принципите на критическия хуманизъм. Това той направи в три книги: Завладяването на Америка (оригинално издание от 1982 г., превод на български от 1992 г. и от 2010 г.), Ние и другите (ориг. издание от 1989 г. бълг. превод от 2023 г. и най-вече в Недовършената градина (ориг. заглавие от 1998 г., издания на български от 2004 г. и 2014 г.). Всъщност двадесетте труда на Цветан Тодоров (след Завладяването на Америка до неговата кончина през 2017 г.) следват общия подход, характерен за критическия хуманизъм. Отдавам специално внимание на Недовършената градина, защото тази книга е най-стойностният опит да се формулират принципите на съвременния критически хуманизъм. Хуманизмът, представен от Тодоров посредством идеите на френски мислители от XVI до ХIX век (Монтен, Монтескьо, Русо, Бенжамен Констан), е не толкова възстановяване на една поизносена традиция, колкото ценностна система за осмисляне на настоящето. Класическият термин хуманизъм е стар, но той не бива да ни подвежда в оценката на тази книга, неслучайно квалифицирана във Франция като апостолска. От тази страна тръгна квалификацията Тодоров1 за структуралиста и формалиста и Тодоров – за хуманиста.
Какво е новото в тази книга?
Преди всичко това, че Тодоров предлага твърде пълна визия за оценка на съвременната епоха. Тодоровият хуманизъм не е алтернатива на модерността, а ключ за нейното разбиране. Той обаче е алтернатива на мисловните системи на някои от видните представители на модерността във Франция като Мишел Фуко, Жак Дерида, Жан Бодрияр, Пиер Бурдийо. Техните възгледи привилегироват ролята на властовите институции, на подмолния смисъл, на символните кодове и на социалните полета, докато отделният човек бива отстранен, маргинализиран или омаловажаван. Модерността обаче не свършва с горните имена. Други мислители, други идейни течения отреждат на човека първостепенно значение. Търсейки техните корени, Тодоров дели въпросните течения на четири духовни фамилии. Питам се дали терминът фамилия, използван от Тодоров, е най-подходящият за групиране на мислители, които не са се възприемали като част от идейни общности, нито пък непременно са се родеели с авторите, с които Тодоров ги свързва. Същественото обаче в случая не е да знаем доколко терминът фамилия е условен или доколко Тодоров не следва употребата, наложена от други автори2. Той ги нарича консерватори, сциентисти, индивидуалисти и хуманисти. Всички те принадлежат към модерността, доколкото осмислят мястото на човека в свят, който непрекъснато се променя вследствие на динамиката на обществото и волята на индивидите. Всяка една от четирите духовни нагласи възприема различно социалните новости, влиянието на обществото върху индивидуалното съществуване, мястото на религията, взаимоотношенията с другите.
Консерваторите (Шатобриан, Луи дьо Боналд, Жозеф дьо Местр), знаят, че миналото няма да се върне, но изпитват носталгия по него, защото не виждат с какво настоящето компенсира отмрелите ценности (например Бог, крал, съсловна предопределеност на личността). Сциентистите (Маркиз Дьо Сад, Кондорсе, Огюст Конт, Маркс) абсолютизират науката, определящата роля на обществото, на природата и в същото време подценяват или потискат свободната волеизява.
Цветан Тодоров през 2011 г.
https://bg.wikipedia.org/wiki/
Индивидуалистите (Ларошфуко, Паскал, Бодлер), обратно, поставят над всичко самостоятелността на човешкото същество, изконния му порив към свобода, който не приема компромиси в името на обществения интерес. Сочейки тези емблематични имена, Тодоров признава, че един мислител може да прескочи границите на някоя от тези четири фамилии и да се явява представител на две или на повече от тях.
Основното предназначение на предложената типология – консерватори, сциентисти, индивидуалисти ‒ е да послужи за основа, върху която, по логиката на опозициите, Тодоров дефинира хуманистичната традиция, изградена от мислители като Монтескьо, Русо, Кант, Бенжамен Констан и редица други. Доколкото последната стои в центъра на изследването, подходите към нея са значително повече. Тодоров очертава контурите на хуманизма, като го полага в основните сфери на човешката дейност – междуличностните отношения, връзката между частното съществуване и живота в обществото, многоизмерността на човешката идентичност и човешката природа, чувствата на привързаност, обич и приятелство, които изпитваме към другите.
Едва ли е необходимо тук да проследявам по-подробно наблюденията на Тодоров. Те се отличават с обичайната за него яснота и елегантна икономичност на изказа. Бих искал да подчертая тяхната дълбока логичност и последователност, които позволяват те да се използват и в други области, и по повод на други автори.
Тодоровият хуманизъм е изграден на базата на постулати, но той не е доктрина. Всъщност метафоричното заглавие на Недовършената градина е заемка от Монтеновите Опити. В глава 20 на книга 1, озаглавена „Да философстваш, значи да се учиш да умираш“, Монтен казва: „Аз желая човекът да работи непрекъснато и да изпълнява задълженията си към живота, докато може; и нека смъртта ме завари, като садя зеле – нехаен за нея и още по-нехаен за недовършената си градина.“3 И критическият хуманизъм е „недовършена градина“. Въпросните постулати съставляват нещо като твърдо ядро, което може да се разгърне в различни посоки. Авторът полага човешките взаимоотношения в своеобразен триъгълник, разкриващ три страни на личността: автономност на аза, целеположеност на присъстващия друг (ти), универсалност на отсъстващите (те). Този ядрен триъгълник изгражда концептуалния фон на всички анализи на Тодоров. В края на книгата предлаганите изводи са обвързани отново с тази теоретична формула, очертават трите основополагащи ценности на хуманистичната мисъл – индивидуална свобода, отговорност пред обществото, обвързаност на индивидуалното с общочовешкото.
Макар че в тази книга, за разлика от непосредствено предхождащите я и от следващите, авторът не говори в първо лице, смея да твърдя, че тя представлява негово съкровено изследване. В нея няма анекдотичност, нито лични признания. Но за читателя, който вече е проникнал в духовния свят на Тодоров, казаното от него за Русо звучи и като собствено откровение: „Те [философите – С. А.] отстояват доктрини, без изобщо да се стремят да ги онагледят със собствения си живот: това е характерната за модерния интелектуалец безотговорност. Русо пък се стреми към приемственост между думи и дела, между идеал и реалност, и има право. Но той отива още по-далече: слива двете неща и така описва идеала, изхождайки от реалността, тъй като за модел му служат собственият му живот и битие в хода на времето.“4
Идеалът на Русо е идеал и на Тодоров. Когато идеите биват обвързани с личния житейски опит, философското мислене поражда не само картина на света. То става мъдрост, изкуство да се живее.
Тодоровият критически хуманизъм не претендира да бъде панацея. Той оставя без отговор не един въпрос на човешкото битие. Но светлината, която представените от Тодоров мислители хвърлят върху нашата съвременност, позволява на човек да реализира по-пълноценно себе си, да промени с нещо света за добро и да получи щастие от другите в замяна на това, с което ги е дарил.
1 Роден в България през 1939 г., от 1963 г. Цветан Тодоров живее и пише във Франция
2 Имам предвид автори като Люк Фери, бивш министър на просветата във Франция, философ със сходна ценностна ориентация, приятел на Тодоров, на когото неслучайно е посветена въпросната книга.
3 Монтен, Опити, кн. I, гл. 20, с.176, изд „Изток-Запад“, София, 2017, превод от френски Тодор Чакъров.
4 Tzvetan Todorov, Frêle bonheur. Essai sur Rousseau, Paris, éd. Hadchette, 1985, p. 67 (преводът мой – С. А.).