„В любовта постоянството е химера.“
Люк дьо Клапие Вовнарг
За предпочитане е десет пъти да бъдеш измамен, отколкото един-единствен път да загубиш вяра в човечеството.”
Хайнрих Цшоке, „Себебиография”
„Ако са те измамили повторно, значи си на страната на измамника. Ако си измамен в любовта, измамникът си ти.”
Вл. Леви, „Травматология на любовта”
Дюма-син окачестви изневярата като отчаяние на плътта. Но тя отчаяние и на духа може да се окаже. А е стара и прастара – като плътта и духа стара, стара и прастара като верността. Всъщност тя е на възрастта на любовта. Което ще рече, на възрастта на човечеството. Т. е. на възрастта на всеки от нас в качеството му на човечество, на нашите собствени, на нашите лични години, епохи и хилядолетия. Защото както човечеството съдържа като събирателно понятие всеки от нас, така и всеки от нас носи в родовата, в колективната, в съсловната си памет човечеството. Казано с други думи, индивидуалното у всеки от нас е резултат и от всеобщото, а всеобщото се гради и формира от съвкупността на нашите индивидуалности. По същата ясна и проста логика, по която всеки актуален човек съдържа, носи в себе си историческия човек, архичовека. Чиято бъдеща история пък се създава днес от нас, конкретните актуални хора. Ето как на базата на тази нерушима, на тази всевечна диалектика Гьоте стига до извода, че под всяка индивидуална надгробна плоча лежи погребано цялото човечество. Тази максима е безусловно вярна, но със същата безусловност води тя до заключението, че след като с всеки от нас умира цялото човечество, то съответно и живее с всеки, във всеки от нас – всеки индивидуален, всеки личен, всеки биографичен живот е и живот колективен, който съдържа в кодиран, в сгъстен вид съдбата и на човечеството, сиреч всеобщия, глобалния, всемирния живот. Връзката личност-общност е така силна и така органична, че един германски философ заключи, че „по време на живота е мислима само една-единствена раздяла с човечеството: обратното развитие към животно”.
Няма що: връстници сме си ние с изневярата, открай време връстници. Както сме си връстници и с всички останали пороци и добродетели, болки, утехи и наслади. И съжители с тях открай време – колкото и да не ни се иска. И колкото и да ни се иска. А ни се иска и не ни се иска кое как – според случая. Не ни се иска да ни изневеряват, но ние да поизневерим тук-таме за разкош, нямаме нищо против. Подобни забежки са дори въпрос на чест и гордост за всяко българско сърце – източник на нови наслади и на ново, освежено самочувствие. Това самочувствие жената носи (по силата на хилядолетната си дискриминираност) най-често свенливо и тайно, а мъжът (по силата на балканския ни мачизъм и българския ни шовинизъм) – най-често явно, показно, нафукано. Не че по другите страни съпрузи и любовници не се мамят взаимно, но в най-проспериращите, в най-еволюиралите етично общества отношенията са най-прозрачни. А колкото по-прозрачни са едни отношения, толкова по-малко място за измама има в тях. В най-прозрачните връзки изневярата е изцяло заменена от една открита и честна взаимна договореност. В тези страни и отношения така популярните у нас конспиративни триъгълници, четириъгълници и многоъгълници са заменени с прямотата и непрестореността на полиаморните връзки. Участниците в тях са осъзнали, че и да няма гаранция за интимно щастие, надежда за интимно щастие все пак има. И тази надежда носи отвеки веков едно-единствено име: явност, видимост, яснота на общуването – както в, така и извън дома. Щастие значи себепостигане, постигане на идентичност, а идентичност се постига не чрез игра на криеница, а чрез себеразкриване. Родните Балкани обаче не са дорасли дотам. И да не сме баш Ориент, съседи на Ориента сме си ние открай време – не само географски. Което ще рече, че предпочитаме да гледаме на изневярата не психологически и не дори морално, а чисто сенсуалистки, т. е. рефлекторно, изхождайки единствено и само от болките и насладите, които явлението ни причинява. Докато с развитието на цивилизацията човек крачка по крачка се е придвижвал от сенсуалното към мисловното, от физическата към духовната сетивност; докато през вековете и хилядолетията междучовешките отношения стъпка по стъпка са еволюирали на път към повече демократичност и прозрачност, ние останахме някак си встрани от този благороден процес, у нас все още цари убеждението на Тартюф, че „ний не вършим грях, кога грешиме тайно”. В „Светските удоволствия” (те са май по-скоро родни, отколкото светски) Вазов допълни Молиер по нашенски:
„Ако бедната жена
след борба ужасна с нужди
падне в лошата страна,
жъртва на похоти чужди,
то безмилий общи съд
я наказва с позора;
но ако ли в някой кът
прави туй кокона Флора
от каприз, не от беди,
и речеш: не е прилично!
Ще ти кажат: не вреди –
то не е публично!”
Независимо че са национално по един или друг начин повлияни, моралните присъди на безмилий общи съд и тайните кътища на кокона Флора са наднационални, общочовешки, фундаментални исторически еталони – колкото и разностранно, колкото и диференцирано да са гледали различните цивилизации, различните епохи, култури и народи на изневярата. На базата на тази нееднаквост в моногамните и полигамни, в природните и цивилизовани, в патриархалните и матриархални, в еманципираните и дискриминирани, в доктринерските и демократични, в секуларните и религиозни, в аутичните и светски общества и общности изневярата ту е била заклеймявана като отявлено зло, ту е била провъзгласявана за висша добродетел. Но винаги е била налична. Може би защото, както установи (от свой или от чужд опит? – не зная) Алфред Капюс, брачните вериги са толкова тежки, че трябва да се носят от двама, а понякога – и от трима. В разрез с този съвет нашата християнска цивилизация препоръчва да не пожелаваш (за обладаване и дума не може да става) жената на ближния. При което в контекста на Вечната книга ближен е всеки – дори непознатият, врагът дори. Тази пуританска догма един роден сатирик апострофира в епиграма, озаглавена “Не пожелавай жената на ближния си”:
“Що е сладко
чуждо, братко!…”
Коментирайки обезсърчен за Националното радио темата, преди доста време чистосърдечно си признах, че макар да се себеусещам и себеразбирам като православен християнин, има една библейска заповед, която и с подкрепата Божия, и с всичките си людски сили аз съм безпомощен да удържа, която нарушавам епизодично и която се е изправила като китайска стена между мене и светостта. Няма що: този свят е така устроен, така е стъкмена и усукана човешката природа, че порокът е много по-мил и драг, много по-артистичен и интригуващ, по-бленуван и желан от непорочността. Докато целомъдрието отегчава, грехът вълнува. И когато в „Както ви се харесва” Шекспир заявява, че рогата са неизбежно зло, той има предвид само рогата, които други са ни поставяли – не и рогата, които ние сме поставяли пътьом на този и онзи. Преди немалко години, когато бях по-млад и (поне в смисъла на изневярата) по-грешен, в един от текстовете си се запитах защо, след като е всесилен, Господ-Бог е избрал такова неблагонадеждно и незащитено от страстите людски, така уязвимо за съблазънта местожителство за духа ни като плътта, защо не е вложил размирния ни дух в някаква по-качествена, по-съвършена, по-устойчива, по-неподатлива на греха, по-недостъпна за порока субстанция. Отговор тогава не намерих. Не го намерих и след това. И днес не го намирам. Допускането на редица християнски (католически и православни) философи и теолози (особено на най-ортодоксалните от тях), че по този начин Всевишния ни подлага на изпитание, не ми допада особено, не ми е по сърце на мене един нравоучителен и назидателен Бог – предпочитам Бог съизживяващ, съвместим в съвършенството си някакси с моето людско несъвършенство, съпричастен не само към принципността, а и към безпринципността; не само към последователността, а и към непоследователността ми; приемащ ме като свое възлюбено чедо и когато вървя с апостолска безкомпромисност по правите Божии дири, и когато по човешки кривна от тях. Може би копнежът ми по такъв великодушен и безусловно приемащ ме Бог е в своята същност копнеж по отколешното ми детство, носталгия по всеотдайността на радикалната, всеразбираща и всепрощаваща родителска любов. Като се позамисля обаче, установявам, че моят християнски Бог е точно такъв – разбиращ, съизживяващ, съ-страдащ, страдащ заедно с мен, неговото любимо чедо, Отец, новозаветен Бог, Бог по-скоро на опрощението и само по изключение – Бог и на старозаветното възмездие. Не старозаветното „око за око, зъб за зъб!” – „обичай ближния си!” е водещо начало, доминираща нравствена максима в целокупното Христово наследство. А това прави Христос още по-мил и драг, още по-възлюбен – в мое емоционално, в мое идейно и, което е несравнимо по-важно, в мое духовно Отечество го превръща. Неслучайно водещо начало и в православието, и в католицизма е боговъплъщението, сиреч превръщането на Бог в човек. Тъкмо тази съотносимост, тази съвместимост между Творец и сътворение прави християнството богочовешка, човешка религия, религия с небесен корен, но със земно битие. Така че няма, въпреки строгите библейски догми, няма по-толерантен Бог от Първосъздателя – Той не се храни като боговете на маите с човешка кръв, в сравнение с него дори човеколюбивият Аллах е истински деспот. Спирайки ръката на Авраам, Бог преустановява масовите обредни детеубийства и така променя радикално цивилизационното поведение. Докато в редица други религии и вярвания продължаващите векове наред и в новата ера жертвоприношения не само на животни, а и на хора, и на собствените деца дори, са в реда на нещата, при християнството те са непростимо злодеяние – Великият потоп настъпва като Божие възмездие за тях чак след като чрез тези церемониални престъпления земята се превръща от царство Божие в храм на сатаната. Тъкмо затова, ако в общуването на човека с бога, в който той вярва, има две състояния – на любов и на страх, – за християнина преобладава любовта, а за мюсюлманина – страхът. Човек трябва, разбира се, да изпитва респект пред бога си, да се бои от него дори. Въпреки това обаче, респектирайки и боейки се, аз считам, че любовта е по-градивното, по-очовечаващото начало от страха и трябва да доминира над него и като чувство, и като съзнание.
Снимка: https://psihologia.org
Деспотични са в една или друга степен и форма и моралът, и гражданската конюнктура, и безбройните обществени регламенти, през които човешката ни история е крачила, прогресирайки и регресирайки, от век на век. Реши ли, човек и във Вечната книга ще открие деспотични намеци – доколкото е нравствен норматив, а не необвързваща препоръка, декалогът има императивен характер. Вярност и невярност, преданост и измама, принципност и безпринципност си поделят братски не само хилядолетното ни историческо наследство, а и личностната биография, душата на всеки от нас. Изневярата е втъкана в нея още със зачатието, при това не само в тривиалната, в сексуалната ù интерпретация, а и в един далеч по-широк, в един глобален (и затова по-разрушителен) смисъл. Така погледнато, изневярата е само съставна част, звено от вездесъщата измама, свойствена на людската ни природа не по-малко от предаността. Прав е поетът: светът копнее да бъде мамен. Със същия копнеж този свят и за истина, и за преданост копнее. Не защото е лош или добър, а защото е абсурден, противоречив до лудост. Толкова абсурден, противоречив и налудничав, че е в състояние с лека ръка да обедини несъвместими по силата на формалната логика потребности и лимити в една личност. А доколкото всеки от нас е неделима част от този свят, доколкото всеки носи в себе си неговата противоречивост, изневярата, както споменах, ни е точно толкова присъща, колкото и верността. Между тези два полюса се лута като сляпа крава размирната ни душа – отвеки веков довеки веков. В „Мисли” на Паскал четем: „Сетивата мамят разума, а страстите на душата разстройват сетивата; те се надпреварват да се мамят и надлъгват взаимно.” В тази извечна общочовешка спартакиада на препускащи от поколение на поколение и от личност на личност заблуди, подвеждания и велзевулщини сексът играе особена роля – ролята на арена, на главна сцена на действието. Тази му роля не е случайна – сексуалното изживяване е може би най-глобалното, най-многоликото, най-радикалното екзистенциално изживяване, сравнимо по интензивност може би само със смъртта. В богатата си палитра то съдържа всички аспекти на личността ни – в секса се манифестират както верността, така и неверността; както чувството, така и безчувствеността; както нравствената сила, така и нравственото безсилие; както емоцията, така и разумът; както моралът, така и аморалът; както любовта, така и свободата; както цивилизоваността, така и варварщината. Сексът при всички случаи е най-радикалното и най-автентично себеразкриване – в него ние се себепроектираме такива, каквито сме в най-дълбоката си същност с всичките си пороци и добродетели. И когато е неискрен, сексът е най-искрено откровение – да себепризнаеш неискреността си се иска много повече сила, отколкото искреността си да признаеш. Тази безрезервна искреност си има свой убедителен резон – дори само защото, както казва един невероятен писател, „нощем човек носи само нощница и веднага под нея почва характерът”.
Родният фолклор предупреждава, че „коя мома се много гизди и кичи, дяволът огледалото ù държи”. В „Южна поща” пък гениалният Екзюпери пише, че „във всяка жена, която иска да бъде харесвана, се обажда нещо от куртизанката”. А жена, която да не иска да бъде харесвана, аз не зная. Във „Във виното е истината” пък Сьорен Киркегор установява, че „на всяка жена отговаря един прелъстител. Въпросът е само да го срещне.” И тъй като, особено в нашите динамични, свръхкомуникативни времена на ежедневни разностранни контакти, предвождана от безпогрешната си интуиция, жената често го среща; тъй като, верен на мачистката си природа, и потенциалният прелъстител не си поплюва, изневярата е несъмнено най-разпространеният грях. Две са обясненията на това обстоятелство: чарът, който придава всяка забрана на забраняваното изживяване – от една страна – и великодушието, любовта, готовността, с която Господ-Бог ни прощава – от друга. Казаното е адресирано и до невярващите, и до атеистите дори: моралният кодекс, който регламентира етично цивилизацията ни и на който всички ние – вярващи, невярващи и богомразци – сме еднакво подвластни, изхожда от основоположните християнски добродетели и санкции. Санкционирането на един порок невинаги го прави недостъпен, неговата недостъпност обаче винаги го прави по-обаятелен. Монтен установи, че ние преднамерено си забраняваме някои неща, за да ни станат те по-желани и да им се насладим по-пълномерно. Не ще и дума, че изневярата е между тях. Поогледа ли се назад във времето, всеки от нас ще установи, че многократно е бил подканван от съдбата да нахлуе в нечий чужд брак и да се добере до скритите в него наслади. Това му нахлуване е улеснено от обстоятелството, че от всички библейски пороци изневярата е като че ли най-малко греховният – на нея светският човек гледа по-скоро като на постижение, на завоевание, на триумф, отколкото като на престъпление. Пък и нито едно друго чувство – учи класикът – не е насочено толкова еднозначно към своята цел, колкото въжделението. Старият атеист, циник и мизантроп Шопенхауер установи, че докато диваците се изяждат взаимно, опитомените (разбирай: нашего брата) взаимно си изневеряват. Което ще рече, че в известен смисъл изневеряването на изяждането е равнозначно. При което дивашкият начин на общуване е безспорно по-честният, а цивилизованият – по-притворният: диваците се изяждат откровено, а ние си изневеряваме задкулисно. От което пък формалнологически следва, че не честността – притворството е белег за очовечаване. Колкото и да опечалява тази констатация, печалта не я прави по-малко истинна. Нейният генезис се корени още в литературните изповеди на Овидий, който като най-прославен любовник на древен Рим в „Любовни елегии” и в „Любовното изкуство” съветва съпругите да мамят поголовно съпрузите си, които пък според поета са длъжни не само да се примиряват с измамите, а и да се отнасят с безгранично доверие към мамещите ги жени. Така, неуморно разменяйки си взаимни измами, семействата, видите ли, ще живеят в цъфтящо щастие. Лиричният поет сам пие до пресита от любовната наслада. Той е така запленен от това щастие и така безмерно вярва в него, че най-откровено дава на съпругите конкретни указания как да подвеждат и заблуждават мъжете си. А доколкото Овидий е бил идол на цели поколения, неговите съвети са били масово следвани – геният на поета легитимира морално процъфтяващата фриволност на междуполовите отношения в древен Рим. Пък и не само там.
Данте не е така великодушен – в „Ад” поетът твърди, че „по-страшен грях от безсърдечната измяна няма”. (Как е обаче със сърдечната измама, Данте не казва.) Но тази сурова присъда е по-скоро изключение – особено в наше време. Снизхождението, с което гледаме на изневярата по-скоро като на прегрешение, отколкото като на грях, се дължи не на последно място и на обстоятелството, че тя се съдържа потенциално във всеки от нас, че почти всеки нормален човек я носи в сърцето си като пожелание и мечта, или поне като скрита и опасна потенциална съблазън – дори тогава, когато тя остава доживотно нереализирана. А не ще и дума, че психологически най-лесно, най-безболезнено ни е да простим и недовидим у другия онези провинения и пороци, които ние самите или сме сторили, или сме на път да сторим, или поне не е изключено да сторим. Колкото по-налична е нашата вътрешна готовност да съгрешим по един определен начин, толкова и външното ни разбиране към този грях у другите е по-голямо. И все пак, както и да го въртим и сучим, както и да го таманим и натаманяваме в наша полза, каквито и доводи да търсим и откриваме, колкото и да ни оневинява податливостта на слабата ни плът и колкото да ни извиняват Овидий и компания, едно е сигурно: изневярата е при всички случаи вид измама, при това обикновено измама към човека до рамото ни, който най-много ни вярва и най-малко я допуска. А тази проста и ясна констатация поставя великодушното отношение към изневярата под съмнение – дори тогава, когато чрез нашите измами ние си отмъщаваме за измамите на партньора ни. Вероятно тъкмо това е имал предвид Господ-Бог, включвайки я в списъка на фундаменталните, на изначалните грехове. В „Три книги за дълга“ Цицерон пише: „След като можем да бъдем несправедливи по два начина – или чрез насилие, или чрез измама – измамата е присъща на лисицата, а насилието – на лъва. Човек отхвърля и едното, и другото, по-силна погнуса у него поражда обаче измамата.“ Тъкмо поради тази погнуса аз не вярвам в изневярата от любов. Вярвам по-скоро, че една съпруга може да престане да обича съпруга си, след като той, да речем, е престанал да се грижи за духовното си и духовното ù израстване. Доколкото обаче любовта е откровение и себеразкриване, а изневярата – коварство, двете са органично несъвместими. Става дума за онази несъвместимост, която във вихъра на откраднатите чрез изневярата плътски наслади често наподобява, казано с думите на един велик писател, „нерешителността на една душа, която е повлечена от собственото си тяло така, както надзирателите влачат някой затворник”.
https://www.iwoman.bg/seksi/otnoshenia/kakvo-shte-nauchite-sled-iznevjara-478181.html, Снимка: Thinkstock/Guliver
Не по-рядко срещан е обаче на път към изневярата и обратният вариант: когато душата повлича тялото. Не ще и дума, че този вариант е по-опасен за съжителството, големият въпрос е обаче, дали в този случай става дума за изневяра. Според мене не, според мене винаги, когато тялото следва душата, имаме налице не изневяра, а вярност, себевярност. А себевярността прави изневярата към друг човек абсурдна.
Проследявайки емоционалната драма на една своя героиня, която се колебае дали да прекрачи от духовната към плътската изневяра, Музил, който оприличава изневеряващия на взломаджията, разкрива блестящо какво я спира да направи последната крачка: „Докосването на дръжката на вратата на наетата за любовни срещи квартира бе за нея не по-различно от потапянето в помийна яма. Нравствената хармония на тялото й протестираше срещу шумоленето на полите при изкачването по чужди стълбища. Разменените набързо целувки противоречаха на природата ù така, както и мимолетните, пърхащи любовни словеса. По-скоро би предпочела катастрофа.” За порасналата психологически и екзистенциално Диотима „няма нищо по-трагично от прегръщането на човек, в когото вътрешно не си убедена”. Нейната драма се съдържа не толкова в изневярата, която така и не се състоява, а в обстоятелството, че и когато прегръща съпруга си, тя не е убедена в него. Тъкмо поради тази си неубеденост най-болезнено и най-отявлено изневерява Диотима, като остава вярна на бездушния си съпруг. И ако за много наши съвременници подобно отношение е архаично, идилично и нереално, с увереност зная, че, макар и като изключение, и днес съществуват и други (мъже и особено жени), които изживяват ситуацията с драматизма на класическата героиня. Правят го не дори защото съблюдават догмите на морала и защото са добри християнки, а защото отказват да напуснат душата си в услуга на тялото, предпочитат духът да води физиологията им, а не обратно и не искат да прекарват дните и нощите си в едно болезнено превъзмогване на чувството за вина, не искат да изкупват мимолетната наслада с трайно страдание. Една изразходвана вече, една изпразнена с времето от духовно (а значи и от екзистенциално) съдържание връзка може (а според мене и трябва) да бъде открито изоставена, а не прикрито мамена. Тъкмо затова така често препоръчваната от неортодоксалните психотерапевти роля на изневярата в спасяването на брака е повече от съмнителна – както морално, така и психологически. След като в мисията на спасител влезе изневярата, значи много за спасяване не е останало. Изневярата, както споменах, е измама, а щом една кауза, пък била тя и брачната, се налага да бъде бранена, пазена и опазвана чрез измама, измамно е и така постигнатото опазване. С лъжа може да бъде легитимирана само друга лъжа – не и една истина. Има, съществуват в опозиция на изневярата несъмнено и други, по-ясни и добросъвестни решения, чрез които човек може да излезе с вдигнато чело и от най-противоречивата интимна ситуация. Рогата подобават само на елените – не и на хората. Не ще и дума, че в подхода немалка роля играе и обременяващото историческо наследство – тъй като векове наред разтрогването на брака е било жестоко санкционирано, а често и невъзможно, мнозина са предпочитали прелюбодеянието пред развода. Вярно е, че в онези сурови времена изневярата е била още по-безпощадно наказвана, но, за разлика от развода, тя може да се извършва и тайно. (Справка: творбите на Бокачо, на Маркиз дьо Сад и Чосър.) Така, под маската на анонимността, блужденията и заблужденията на сексуалния живот опустошават и морално, и емоционално цели поколения, попаднали в траен плен на йезуитщината и фалша.
Социологическите проучвания сочат, че навред по света броят на изневеряващите мъже е несравнимо по-голям от този на изневеряващите жени. През целия си дълъг и разнороден живот, обитаван от толкова всевъзможни личности, аз почти не познавам мъж, който (поне в отсъствието на съпругата си) не би запял от сърце и душа следната популярна песничка:
„Говорят, что ад сплошной
жить с одной женой…”
Една остроумна холивудска актриса заключи: „Дай на мъжа свобода на действие, и той веднага ще започне да те опипва”. И Дороти Паркър продължава в същия дух:
„Жената иска моногамия.
Мъжът пък със наслада мами я.”
На същото мнение е и Мадам Дьо Стал: „Любовта събира в себе си целия живот на жената – в живота на мъжа тя е само епизод.” Една изфабрикувана от родната шоуиндустрия поетеса пожела на всички семейни мъже:
„Дано и вашата съпруга
да може тъй да ви възбужда,
както го прави всяка чужда.”
Не ще и дума, че историята на цялата ни цивилизация през всичките й патриархални и матриархални периоди подхранва констатацията на Вирджиния Уулф, че жените са много по-интересни на мъжете, отколкото мъжете – на жените. Но тези невероятни писателки са живи изключения – към всяка от тях могат да бъдат отнесени думите на един велик автор: „На онова място, където красивите жени са носели някога смокинов лист, тя носи лавров!” Няма що: жените са обединени от пола си точно така, както и мъжете са обединени от мъжкото начало, както са обединени и разединени всички живи същества. Идентификацията и диференциацията на видовете, съсловията и индивидите е сложен и многопластов процес, но че той включва и половия белег като съществена характеристика, не ще и дума. След като, за разлика от редица други организми, ние, хората, сме разнополови същества, личностното ни типологизиране на базата на сексуалната ни принадлежност едва ли ще да е лишено от основание. Работата е там, че докато по силата и на изначалната си, вродена емпатия жените гледат на себе си с очите на мъжете и тяхната сексуалност, мъжете не гледат на себе си с очите на жените и тяхната сексуалност – те си имат своя собствена, която им е по-важна от целия останал свят и която често е скритият, понякога неразпознат и от тях самите, фундамент и двигател на всичките им поведенчески модели. Тъкмо в този смисъл, отчитайки невидимите, но съществени различия между мъжката и женската сексуалност, един ненадминат познавач на женската природа и на психологията на междуполовите отношения заяви, че „всички ахкания и охкания на жените се лекуват от едно-единствено място” – което и да е то. Как е с ахканията и охканията на мъжете, цитираният познавач не обяснява. А, макар и не с радикалната женска сантименталност, и мъжът си има своите тревоги и тревожности. И изобщо, както писа един гениален роден поет, „опасно е да се въздиша: глухарчето въздъхна – и го няма”. Въздишката е отличителен белег на човешкия род, когато въздишаме обаче, ние ставаме като глухарчета уязвими, беззащитни пред неравностите на битието. Няма съмнение, че вълненията – мъжки и женски – крият своите видими и невидими рискове. По-важен в случая е въпросът дали става дума за диагноза, сиреч дали изобщо трябва да се лекуват въпросните ахкания и охкания. Или, когато не прерастват в неукротими невротични експанзии и нервни сривове, тези чувствени изблици са естествени, природно са ни присъщи – и особено на женската сетивност. Така че става може би дума не за патология, а за нормалната и здрава женска емоционалност, която включва, съдържа и искрица хистеричност – да оперираме жената от нея, значи да премахнем, да убием самата женственост. Като че ли отново идва на дневен ред хилядолетният Хипократов принцип: дозата прави отровата. Зависи, с други думи, дали личността владее вълнението си, или е владяна от него – това е най-точната граница между психичното здраве и психичното разстройство. Една граница, която е често недовиждана дори от специалистите и която е колкото тънка, толкова и отчетлива. В моите представи психопат е по-скоро лишената от ахкания и охкания жена, отколкото охкащата и ахкащата с мярка.
Явно става дума за два различни космоса – толкова разнородни, толкова несъвместими са еротичните сетивности на жената и на мъжа. Според Фриш „женски е поривът да бъдеш – мъжки е поривът да направиш”. Преди повече от два века в „Максими” Шамфор писа, че в мозъка си жената има един елемент по-малко, а в сърцето си – един елемент повече от мъжа. Уверен съм, че с казаното френският философ не подценява жената и не надценява мъжа – само подсказва тяхната разнородност. Която Санчо Панса формулира с присъщата му простоватост: „мъжът трябва да бъде мъж, а жената – жена”. Тъжно е, че в днешните времена на разнополови мъже и на разнополови жени този прост и здравословен съвет зазвучава все по-абсурдно. Отчитайки по-изострената сетивност на женския пол, дори женомразецът Ницше установява в „За стари и млади женички”, че във всеки истински мъж е спотаено едно дете, което копнее да играе. И призовава жената да открие и извика на живот детето в мъжа. Няма съмнение, че в много по-голяма степен от мъжа жената е онова, което чувства – мъжът пък е в много по-голяма степен онова, което мисли. В един от многото си монолози, объркана, несигурна и обезсърчена, себеизгубила се в спора като в гора, незабравимата Диотима се себенамира отново, отново усеща твърда почва под нозете си в мига, в който стига до извода, че съществува чувство без граници, че всяко друго чувство, освен безграничното, не струва и пукната пара. Това е несъмнено така, но е така само в женската оптика. Човешкият свят е двуполов – двуполова е и психологията му. Мъжът, за сметка на жената, избягва това чувство, защото се бои да не се удави в него – за разлика от жената той ще се себенамери и себепостигне само след като рационализира въпросното чувство, след като го разложи и опровергае по аналитичен път неговата безграничност. Явлението не е нито от социалнополитически, нито от религиозен характер, макар че все още се намират под слънцето страни, в които изневерилата жена е публично бичувана, публично заклеймявана като библейската блудница и пребивана публично с камъни.
Като всички феномени на човешкото битие, и разнородното отношение на мъжа и жената към еротичното изживяване е психологически мотивирано. Ако за нас, хората, сексът е най-често самоцел, за природата той е само средство за съхраняване и продължаване на вида – нищо повече. (В моите очи това обстоятелство не оправдава онези християнски фундаменталисти, които допускат секса само с цел създаване на деца,но това е друга тема.) За да даде своя принос в преследването и постигането на тази авангардна цел, чисто физиологически жената се нуждае от много по-редки полови контакти, отколкото мъжът. В един от романите си писах, че докато сексът на мъжа е най-често хоризонтален, центробежен, деперсонализиран, ескалиращ във всички посоки и непрекъснато завладяващ нови и нови ловни полета, сексът на жената е най-често вертикален, центростремителен, целенасочен, съсредоточен върху личността на партньора.
Снимка: https://psihologia.org/1721-2/
Да завладяваш по мъжки, значи да се себеналагаш – една наша поетеса изказа предположението, че мъжът е създаден за назидание. Казаното едва ли е комплимент за мъжа, но бележи характерологично неговата психика. Тъкмо поради това, докато чрез сексуалността си мъжът най-често разхищава, жената най-често съхранява генофонда ни. Неслучайно психоанализата олицетворява архетипно образа на жената със земята – носителката и хранителката на зачатието и генезиса, на първоживота и всеживота. Тъкмо в този смисъл разбирам аз ключовата реплика на един знаменит филм на Жан-Жак Зилберман, според която „мъжът е жена като всички останали”. Колкото и схематично да звучи разграничаването в природното отношение на мъжа и жената към генофонда ни, по същество то е вярно – изключенията от това извечно правило и при двата пола не са достатъчно многобройни, за да го опровергаят, и са достатъчно малобройни, за да го потвърдят. Жената е по-хомогенната, по-монолитната, по-цялостната личност от мъжа: докато мъжът най-често контактува сексуално на епидермално равнище, само с един свой анатомичен орган, жената го прави по-скоро с цялата си същност – тя далеч по-често от мъжа взема себе си със себе си в леглото. В древната шега, че една жена копнее за един мъж, който да задоволява всички нейни нужди, докато един мъж копнее всички жени да задоволяват една негова нужда, има и проблясък истина. Не, не че за жената са принципно недопустими консумативните, повърхностните и краткотрайни сексуални връзки, но за жената последните са само допустими, докато на мъжа са присъщи. Струва ми се, че докато мъжът може без особени усилия да сведе целокупния процес на еротично общуване до физиологичен акт, за да го осъществи, жената се нуждае ако не от любов, то поне от влюбване. Или поне от онова състояние, което модерната психоанализа нарича катексис – интензивно, макар и мимолетно, насочване на енергия от субекта към обекта на неговото еротично желание. Без този минимум емоционална инвестиция една жена едва ли би могла да изживее пълноценно сексуалната връзка – отново за разлика от мъжа. Една разлика, която предопределя и различията в ролите на мъжката и на женската изневяра, различното им въздействие върху семейната общност, различните им последици за функционалността и дисфункционалността на интимното съжителство. Казано кратко и ясно, домът се събира в душата на жената – не на мъжа. Не само женската сексуалност – и цялата емоционалност, и цялата сетивност на жената е по-персонифицирана от тази на мъжа. Острото око на Георг Лихтенберг забелязва, че (за разлика от мъжките) девическите стаи са обзаведени по-скоро съобразно усещанията, отколкото съобразно принципите. Според Планий пък несходствата между мъжа и жената са така непреодолими, че продължават и след живота. В неговата „Естествена история” четем: „Труповете на мъжете плават по гръб, докато на жените – по корем, сякаш след смъртта природата иска да запази целомъдрието им.” Според библейския сюжет пък Мария Египетска се завръща от блудните си безпътици към същността си на жена едва след кажи-речи полувековно разкаяние в Йорданската пустиня, чак след като си възстановява присъщото на пола ù чувство за свян. В „Максими“ френският моралист Никола Шамфор отбелязва, че докато силата на мъжа е в разума, силата на жената е в чувството. (Казаното съвсем не значи дискриминиране на жената и възвеличаване на мъжа – думите на Шамфор са констатация, която не съдържа оценъчни послания. Ако тръгнем от мъдрата сентенция на Жан Паул, че само мъжът (не и жената) е в състояние да обича едновременно един любим човек и четирите посоки на света, ще стигнем психологически най-далеч в изследването на темата.) Въпреки всички условности, които предполагат предпазливост в класификациите, смея да твърдя, че жената е с по-противоречива, но и по-сложна душевност от мъжа. Един неуморен търсач и изследовател на тази душевност отчете: „Много по-лесно е наистина да обрисуваш ангел, отколкото жена – крилата прикриват гърбицата.” Много са внушителните автори, обвинявали жените в изменчивост. Но като че ли никой от обвинителите не си дава сметка, че ако жените лъжат, то е може би защото са били неуморно лъгани от нас, мъжете. По моему най-често техните лъжи и измами са защитна реакция срещу лъжите и измамите на нас, мъжете, към тях. За да се предпази от мачистката бруталност на мъжа, жената е способна да избяга и в литературата, и във фантастиката и във всяка попътна метафора. Изкушавам се да цитирам, при цялата му противоречивост, най-прецизния, най-остроумния и смислен сравнителен анализ на двата пола, попадал някога пред очите ми:
„Най-вече ги укорявам (тях, жените – б. а.) за тяхната страст да поетизират. Мъжът ще обича своята перачка и дори да знае, че е глупава, това няма да му попречи да се наслаждава. Но ако една жена обича някой чирак, то той на всяка цена трябва да бъде непризнат гений, избрана душа и т. н., така че благодарение на естествената склонност да хитруват жените не виждат истината, когато се срещнат с нея, нито красотата там, където може да бъде намерена. Тази принизеност (която от гледна точка на любовта сама по себе си е превъзходство) е причина за разочарованията, от които се оплакват жените. Да искаш портокали от ябълкови дървета, е обща болест за всички тях.
Оттук и изводът: жените не са искрени със самите себе си, не си признават чувствата, вземат задника си за сърце и си въобразяват, че луната е създадена, за да осветява будоара им…
Куртизанката е мит. Жената никога не е била изобретателна в разврата.
Женското сърце е като пиано, на което мъжът – музикант егоист – си доставя удоволствието да свири мелодии; то заблестява и всички клавиши започват да говорят. Когато става дума за истинска любов, жената няма задна стаичка – тя не заделя нищо настрана като нас, мъжете; във всичките си благородни чувства ние все пак запазваме in petto едно малко местенце за наша лична употреба.”
Не с всичко казано от Флобер съм съгласен, разбира се, но при многото си резерви не мога да не сваля шапка пред философския и психологически блясък на литературната му мисъл. Покорява и смелостта, с която писателят признава безсилието си да разбере, да разгадае жената. В едно негово писмо четем: „Затова пък за две-три нищо и никакви изневери от наша страна, в които сърцата изобщо нямат дял, те (жените – б. а.) страдат! Странно! Странно!” Няма що: неразбирането между двата пола е открай докрай взаимно!
Да обсъждаме продуктивно проблема можем само ако намерим сили да се себеосвободим от догмите и клишетата на фундаменталния феминизъм за еднаквостта на мъжа и жената. Психологически мъжът и жената са не по-малко различни, не по-малко разединени, отколкото физиологически. Докато жената предоставя секс на мъжа, за да получи в замяна неговата любов, мъжът тръгва често-често по обратния път: той симулира любов, за да получи секс. В общуването си двата пола са задвижени от различни мотиви към различни крайни цели. За да реализира една сексуална връзка, жената почти винаги се нуждае, ако не от любов, то поне от искрица романтичност, а мъжът – далеч невинаги. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв (но само на пръв) поглед, тази романтичност не отчуждава, а приобщава жената към делничността на семейния бит. Далекоизточните мъдреци учат, че докато мъжът е носител на космическия опит, жената дава корени на този опит. И полетът в космоса, и заземяването са еднакво необходими. Да скитаме на воля със сюжетите на Бержерак, на Дефо, Суифт, Жул Верн и Уелс из необятния космос, да се разхождаме с лека стъпка редом с Ян-Бибиян по луната, можем само ако сме подобаващо заземени – така, както, за да покори върха, алпинистът се нуждае от базов лагер в подножието му. Същото заземяване е необходимо по същите съображения и когато левитираме на крилете на лиричните емоции. Колкото по-стремителен е полетът във висините, толкова и връзката със земята трябва да бъде по-действителна. Големите мечти, както казват древните, изискват не големи крила, а меко приземяване – иначе любовният летеж може да се окаже крушение. Мъжът и жената си взаимодействат в любовта като народите на европейската общност в политиката: единни, но различни в единството си; различни, но чрез различия, които ги обединяват. Пренебрегването на единството води до разпадане на битието, пренебрегването на различията – също.
Разминаването между половете започва с простичката истина, че докато физическата красота на жената е първичен полов белег, физическата красота на мъжа е само вторичен такъв – по едни качества е оценявана жената от мъжа, по съвсем други – мъжът от жената. Различията между мъжа и жената не са, както считат модерните мъжемразки, интерпретирани от този според тях озверен към пола им свят в полза на мъжа и в ущърб на жената – те са просто и само факт и не носят оценъчна информация. Истинският, пълноценният мъж е не, както считаме ние, южняците, нахъсан мачист, а антимачист – мъжествеността му е убедителна само когато е обагрена от финеса на женствеността и очовечена, облагородена от този финес, който е достоверен белег на цивилизованост. Един знаменит класически литературен герой, един колкото мъжествен, толкова и одухотворен интелектуалец от миналия век гледа на симпатията, която изпитва към жените, като противовес на антипатията си към човека. Не мачистко високомерие – критицизъм към вродената мъжка суровост и преклонение пред женствеността носи в ядрото си подобно отношение. Това благородно отношение обаче е тема по-скоро на следващото есе. Никога не съм се гордял с половата си принадлежност, но и никога не съм се срамувал от нея. Боя се обаче, че след като преди много, много хилядолетия, когато хората са били според Платон еднополови същества и боговете са ги разделили впоследствие на два противопоставени пола, на нас, мъжете, се е паднала по-неблагоприятната, по-малко красивата и по-малко човешката, по-животинската половина. От което пък следва, че ако се обединим, ако се съединим обратно ведно, ние, мъжете, така неоснователно обозначени като силния пол, ще спечелим. Жените обаче ще загубят – и може би тъкмо затова обратът не се осъществява. Винаги съм подозирал, че мъжът е роден варварин, че мъжката природа съдържа едно генетично варварство, а свята мисия на жената е да му се противопостави, да го омекоти, да го неутрализира и обезвреди – поне донякъде. Да тръгне обаче срещу мъжкото варварство жената може не чрез оръжията на мъжа, които тя природно не владее, а само чрез женствеността си – онази безсмъртна женственост, която цели хилядолетия наред е възторжено възпявана от поети и философи, а от век насам е настървено гонена и дискриминирана не толкова от самозвани мачисти, колкото от милитаризирания феминизъм. Обсебени от идеологизираните си догми, знаменоските на радикалните феминистични движения не искат и да знаят, че в името на мистификациите си рушат най-красивото, най-благородното, най-чаровното, с което Бог и природа така щедро са ги дарили – женствеността. Тези мъжемелачки дори не подозират, че омъжкаряването обезобразяване значи – вместо да развият и обогатят собствената си сексуалност, те тръгват по насилствен път да имплантират мъжкия поведенчески модел в общуването си и с противоположния пол, и с целия външен свят. Резултатът от този перверзен процес може да бъде само един: алиенация, обездушаване, тотално отчуждение, грозота. Изневярата за тези амазонки на новото време се превръща от вълнение, от трепет и очароваща слабост в самоцел – тя носи не духовна (а често дори не и физическа) наслада, а само едно вледеняващо чувство за надмощие, което е колкото измамно, толкова и безцелно. Сякаш предчувствайки този деструктивен бъдещ път на сбърканата ни цивилизация, още преди векове Лесинг установи, че нито една горда жена не може да бъде нежна, и нито една нежна жена – горда. В „Хамбургска драматургия“ той пише: „Жената трябва да буди нежност, а не страх! Само в прелестите й трябва да се крие нейната сила. Тя трябва да владее само с ласки и да владее само толкова, с колкото би могла да се насити.“ А поезията на Шилер го допълва: „Жената владее единствен с чар.” За разлика от мъжа. Погубена от войнствените амбиции на феминизма за една криворазбрана еманципация, тази съществена, тази предопределяща разлика е била като че ли по-точно долавяна и по-ясно интерпретирана от древните мъдреци, отколкото от нас, техните законни и незаконни наследници. „Сатирикон” разказва как, пиян и неадекватен, един от многото доблестни герои със съмнителна доблест на творбата среща, лутайки се из града, на улицата една мъдра старица и я пита знае ли случайно къде живее той. Старицата отговаря, че знае и че ще го заведе в дома му. И го води в публичния дом. С тази банална на пръв поглед история Петроний ни подсказва нещо много сериозно: че съсловното, архетипното местожителство на мъжа е олицетвореното от бардака полигамно начало – в това се заключава половата (а тя никога не е само полова) нееднаквост на мъжа и жената. Неслучайно и в книгата на книгите, от която не само води началото си цялата книжовност, а и около чиито тези кръжи цялата ценностна система на съвременния свят, Пенелопа е чакащата добродетелка, а Одисей – скитащият завоевател: обратното би било психологически неубедително.
Едно е сигурно: най-безрезултатни, най-контрапродуктивни в хилядолетната война на човечеството срещу изневярата са институционалните похвати – те са по-безплодни дори от морализаторските. Взаимният контрол между партньорите не само е контрапродуктивен, а и много трудно осъществим – в нашите демократични, еманципирани времена верността е практически неконтролируема. Контролът не е вършел работа дори в недемократичното ни минало, когато е бил провеждан и налаган с драконовски мерки върху женското съсловие – пътят от Месалина към Пенелопа се оказа непосилен за блюстителите на непорочността. Нито пребиването с камъни, нито публичните линчувания, нито металните колани на непорочността, бронирали гениталиите на похотливите римлянки, нито войнствената сексофобия на ранното християнство (а на исляма и до ден днешен), нито кладите на Светата инквизиция, нито агиографските образци на Тъмните векове, нито ожесточението на непреклонния Савонарола и неговата Клада на суетата, нито железният догматизъм на древни и модерни диктатори и пуритани успяха да прогонят изневярата от бита ни. Хората от моето поколение знаят и помнят как еротичните сцени от малкото допуснати в света на комунизма западни филми и страници бяха изрязвани до кокал, с каква настървеност бяха преследвани и късите поли, и дълбоките деколтета, и всяка загатната еротичност, как по гимназии и ведомства, по университети и институти, по профсъюзни комитети, по трудови колективи и махленски отечественофронтовски организации обществени оратори яростно клеймяха за битово разложение, как за една открадната извънбрачна целувка изправяха за назидание пред цели другарски съдилища, а така наречените милиционерски бракове, при които шпионираните, проследявани и изненадани в леглото двойки бяха заставяни начаса да се бракосъчетаят, бяха израз на доблестен класово-партиен морал. Цели комисии по битово разложение – по-разложени и от разложения ни бит – дебнеха ден и нощ над палавата ни сексуалност. С един недопустим за Първосъздателя фанатизъм квартални апостоли сипеха с комисарска ярост огън и жупел по адрес на грешниците. От подобни публични заклеймявания и обществени погроми извънбрачните ласки не станаха по-малко – само по-желани и по-откраднати станаха. Всички тези доктринерски мерки морализираха тоталитарните общества точно толкова, колкото и червените точки по челата на индийките ги предпазиха от разврат. Прав е, прав е мъдрецът: не можеш да направиш хората добри със закон. Бих дръзнал да допълня класика: и нравствени не можеш със закон да ги направиш, а в най-добрия случай – само по-респектирани от статуквото, сиреч по-социални, по-обществени само. А по-социални и по-обществени може да значи както по-добри и по-нравствени, така и по-зли и по-безнравствени – зависи от социото, от обществото зависи, което въпросните хора интегрират в себе си, от предаността и непредаността на актуалното обществено съзнание към извечните морални еталони. Изходът, с други думи, е неясен – ясно е само насилието на властта над индивида – от една страна – и безсилието на институцията да променя характери – от друга. Модерните демократични общности са осъзнали това си безсилие и са се примирили с него, докато недемократичните, доктринерските системи тръгват да надмогват безсилието си пред битието чрез държавническо безсилие. Всуе! – ригоризмът е минало без бъдеще: да го реактивираме и да го вкараме отново в обществена употреба, ще рече да възкресим цялото Средновековие. Пък и битката на родните идеолози срещу буржоазно-хедонистичния начин на живот бе не израз на класово-партийна принципност, а лицемерие и избиване на комплекси – чрез пуританските си табута те воюваха явно срещу онези наслади, които тайно мечтаеха да изживеят.
Какво да се прави тогава ли? Нищо. При цялата амбивалентност на темата, всеки от нас разполага с една солидна надежда: чуждата изневяра не може да опетни собствената ни чест – не може дори да я докосне. Чуждата изневяра, изневярата на нашите партньори, не ни е подвластна, но за сметка на това тя е безопасна за нас в най-съществения смисъл: не е в състояние и да ни опозори. Собствената ни изневяра може, за сметка на това, да ни опозори, но тя пък ни е подвластна, зависима (или поне при изградените характери би трябвало да е така) изцяло от нашата воля – не от външни фактори и не от капризите на едно или друго емоционално настроение. Дори да трови и мъчи психически и двамата партньори, морално изневярата става изцяло за сметка на мамещия и никога – за сметка на мамения. От което пък следва, че да ни изневеряват – това са бели кахъри: страшно става, когато тръгнем да си себеизневеряваме. Правили сме го многократно всички по примера на любимите си литературни герои. Себеизневярата е преди всичко себеизживяване, вътрешна драма и като такава често е придружавана от познатата до болка класическа вярност към интимния партньор. За да постигне, за да осъществи тази външна, тази формална вярност, човек често се себенапуща – понякога без да го забележи, без да го осъзнава, без да го подозира дори. И си живее така: себенапуснат, като някой друг, като не-себе си си живее. Понякога така си и умира – себенапуснат, себеопустошен, не-себе си. Прави го в името на една вярност, превърнала се от добродетел в мистификация. Себенапуска се, себеизневерява си може би най-популярният женски образ в класическата руска литература Ана Каренина, оставайки вярна на бездушния Каренин. И когато се отдава с губителна страст на граф Вронски, Каренина изневерява не толкова на съпруга, колкото на себе си, себеизневерява си, доколкото позволява стихията на емоциите да надделее над разума, да деформира същността й, да я повлече към пълна разруха. Видимата вярност и невидима изневяра в съдбата на Ана Каренина са придружени чак до трагичната й гибел от онова „нещо чуждо, сатанинско и прелестно”, което само будната ревност на Кити Шчербацкая долавя в очите на съперничката си и което стъпка по стъпка я води неотклонно от живота към смъртта. В този си път героинята на Толстой съвсем не е сама – десетки, стотици са онези герои и героини от европейската и световната литературна класика, които заплащат привидната вярност към партньора си с фактическа себеизневяра. (За психологията на този процес ще стане дума по-обстойно в едно от следващите есета.) Прекланяйки се пред нейния любовен избор, във второто си писмо майката на Лавиния Ладимировская от „Пътешествието на дилетантите” уверява дъщеря си, че ако още веднъж дръзне да й пожелае спокойствие в нелюбимите обятия на законния ù съпруг, заслужава да бъде прокълната. Поуката е недвусмислена: достоверен еталон за нравственост е не принадлежността към законния съпруг, не законността или незаконността на връзката, а присъствието или отсъствието на любовта, зачитане на нейното върховенство. Не съвършенството – несъвършенството е родов белег на човека: въпреки безпощадната цензура на религиозността, на цивилизацията и на всички културални натрупвания, препратки и защитни механизми, от време на време грехът се оказва по-изкусителен, по-силен и по-властен от добродетелта – той често помита всички препятствия в стремителния си път, троши всички окови на морала, дискриминира и потъпква духовното в интерес на плътското. Не тази или онази случайна забежка сама по себе си – духът и интелектът, подчинени от физиологията и заставени да служат на плътта и нейните ненаситни потребности, е отличителният белег на себеизневярата. Себеизневяра аз наричам онези чувствени вълнения, които са деструктивни, подкопаващи и разграждащи личността, враждебни на живота. Казвам го с увереността, че на любовта са чужди съперничеството, егоизмът, себичността, че любовта дава, без да отнема, че собственото любовно щастие никога не се осъществява за сметка на нечие чуждо нещастие, че по своята природа любовта е винаги конструктивна, съграждаща личността, жизнеутвърждаваща сила. Тъкмо затова не изневярата – себеизневярата е най-насъщната, колкото невидима, толкова и коварна, опасност, пред която е изправен всеки от нас. Пък и един вещ в темата писател установи, че, ако се сведе и ограничи до една-единствена жена, верността е някак си тесногръда. Стигнем ли веднъж до това съзнание, без особени усилия ще се примирим с очевидния факт, че изневярата е точно толкова присъща на човешката природа, колкото и верността. Категориите вярност и невярност са несъмнено реални, но със същата несъмненост са и неприложими към любовните отношения. Доколкото е преди всичко духовен, интелектуален процес, любовта е отвъд тези категории. „Остана верен на себе си – отново ми изневери!” – възкликна един руски сатирик. Така че същественият въпрос е не дали и доколко ще ни мамят, а дали и доколко, въпреки горчилката на понесените измами, ще си бъдем, ще си останем себеверни – респективно себеневерни. Това обстоятелство съдържа някаква безутешност. Но и някаква утеха съдържа.