Осемнадесети век наричаме с право века на Просвещението. За него във Франция казват, че е дело на философи и писатели. Всички негови представители са мислители от висок ранг. Просвещението поставя на първо място човека. В този смисъл говорим за хуманизъм през тази епоха. Той се явява блестящо продължение на класическия ренесансов хуманизъм от XVI век. Хуманизмът от епохата на Просвещението е сложно явление. От една страна, то влиза в съзвучие или в опозиция както с Ренесансовата епоха, така и с миналия XVII век, считан с основание за век на нормативната естетика, главно радикализирайки в областта на театъра Аристотеловата Поетика в духа на Френската академия, създадена от Ришельо в 1635 г., и следвайки нормативния вкус на краля-слънце Луи XIV (1636 – 1715). Със XVII век свързваме и епохата на писателите-моралисти, доколкото, вдъхновени от Монтен (XVI век), за да го величаят или критикуват, мислители като Ларошфуко, Паскал, Лафонтен, Лабрюйер описват нравите на буржоата, на аристокрацията, на духовенството или на магистратите. Селячеството, тоест обикновеният народ (по принцип неграмотен), няма право на подобни изобразявания. От друга страна, хуманизмът на Просвещението влиза в съзвучие с интелектуалци от Англия (Джон Лок, 1632 – 1704, Дейвид Хюм, 1711 – 1776) и Германия (Имануел Кант, 1724 – 1804), защото хуманизмът не е национално, а общоевропейско явление.
Шарл Луи де Секонда, барон дьо Ла Бред и дьо Монтескьо https://bg.wikipedia.org/wiki/
Френският хуманизъм от Просвещението има много видни автори, но аз, спазвайки тукашните ограничения, ще го представя твърде избирателно, тоест ще се спра само на четирима негови представители, които подреждам по старшинство по датата на тяхното раждане, тоест хронологично: Шарл дьо Монтескьо, Франсоа-Мари Аруе ‒ Волтер, Жан-Жак Русо, Дени Дидро. Моята избирателност е продиктувана и от друго съображение: ще се опитам да представя онова от френския хуманизъм на Просвещението, което смятам за актуално. Така, надявам се, ще обвържа духовното с практичното.
ШАРЛ ДЬО МОНТЕСКЬО (1689 – 1755)
След като е публикувал научни съчинения по физика и медицина, след създаването на два исторически труда – Политиката на римляните по отношение на религията и Система на идеите, Монтескьо публикува в 1721 г. един роман – Персийски писма. Той носи веднага слава на автора. Неговата интрига се гради на дългогодишното присъствие на двама персийци в Париж. Персийците Узбек и Рика виждат с чужди очи френската столица и нравите във Франция. Те са много по-прозорливи от французите. Монтескьо сякаш е усетил интуитивно нещо, което руският мислител от XX век Михаил Бахтин нарича “вненаходимость“, тоест „извънпоставеност“. Според Бахтин, най-доброто условие за опознаване на една култура предполага изискването да не ѝ принадлежим. Именно посредством другата култура чуждата култура се разкрива пред нас по-пълно и по-задълбочено. Персийците от романа на Монтескьо са ярки фигури на многообразието на различните култури и на единството на човешкия род. Те говорят за нравите и политическия режим във Франция непреднамерено, за разлика от французите, които са повлияни от традицията, от инерцията и от общественото мнение. След успеха на Персийски писма Монтескьо, роден в Югозападна Франция, пребивава все по-често в Париж. През 1727 г. е приет във Френската академия. Пътува из различни страни – Америка, Швейцария, Италия, Холандия, Англия. Неговите престои в чужбина затвърдяват мнението му за многообразието на човешките култури и на обществения ред в различните страни. През 1748 г. публикува За духа на законите. Това е най-значителният му труд, впечатляваща фреска на юридическите практики от римско до тогавашното време. Монтескьо различава три вида власти ‒ монархия, деспотизъм и демокрация. Към деспотизма, който вижда в азиатските държави, той не пести злъчни думи. Монтескьо подчертава моралния характер на всеки вид управление. Смята, че основната политическа добродетел е умереността. Всъщност всяка власт се стреми към злоупотреби. Затова той възприема принципа, формулиран за пръв път през 1690 г от Джон Лок за трите власти: съдебна, изпълнителна и законодателна. Днес за медиите все по-често се говори като за четвърта власт. Колкото и да са властите, това разделение е от полза за човека. В това следва да признаем хуманизма на Монтескьо.
ВОЛТЕР (1694 – 1778)
Неговото творчество – огромно и разнообразно – днес е публикувано в сто тома. Волтер се прочува първоначално като автор на стихотворни трагедии и епопеи в духа на предходния XVII век. Тези творби са най-вече предмет на училищното образование. Когато става философ след изгнанието си в Англия, Волтер скандализира обществото със своите идеи и своята сатира, която не пести стрели към всички негови живи съвременници. Волтер взима отношение към наболелите социални проблеми. Най-известен е случаят с природното бедствие, каквото е земетресението в Лисабон (1755), по повод на което Волтер пише поема за Божието Провидение, или с протестанта Калас, осъден без вина (1762 – 1765). Със своите съчинения и с публичните си позиции Волтер става въплъщение на своя век, а може би и на френския дух изобщо. Този дух свързваме с антиклерикализма и сатирите на Волтер. През 1763 г. Волтер публикува своя Философски речник, многократно преработван и допълван. Във всичките си варианти съчинението се отличава със своя атеизъм – ново явление за века. Класическият ренесансов хуманизъм не е атеистичен. Никой автор от тогавашния век не оспорва съществуването на Бог. Атеизмът се появява през следващото XVII столетие. Свързваме го с така нареченото свободомислие (libertinage), чиито представители (Пиер Гасенди, Молиер, Сирано дьо Бержерак) отхвърлят идеята за Бог и за общоприетия морал (днес бихме говорили за „политически коректно“). Волтер е първият истински атеист. Разбира се, в тогавашна Франция християнството просто престава да бъде официална религия. Иначе религиозното чувство не изчезва. То става въпрос на личен избор. Във Философски речник той осмива религиозните митове, персонажи и практики. За разлика от България, във Франция и до днес интелектуалците са предимно антиклерикално настроени. И това идва от обществено значимия Волтер. През 50-те години на XVIII век Волтер започва да пише философски разкази. У нас най-прочут е „Кандид или оптимизмът“ (1759), защото се говори за България, а и защото разказът отразява една от основните идеи на Волтер – за неверието в прогреса и себичното отношение към собствените дела. Там четем следното: „Беше аварско село, което българите бяха изгорили по силата на публичното право. Тук покрити с рани старци гледаха как умират закланите им жени, които още притискаха децата си до окървавените си гърди, там изтърбушени момичета издъхваха, след като бяха задоволили естествените нужди на няколко герои, други, полуизгорели, пищяха и молеха да ги доубият. По земята, сред отсечени ръце и крака, се валяха парчета мозък.“ А героинята от разказа Кюнегонд „беше изтърбушена от български войници, след като я изнасилваха толкова пъти, колкото може да бъде изнасилена една жена. Те пръснаха черепа на господин барона, който искаше да я защити.“
https://www.novavizia.com/volter/
Волтер, най-известният французин в Европа на своето време, споменава българите и ги прави много известни в своята страна. Всъщност авторът никога не е бил в България и неговото ужасяващо описание се отнася за Седемгодишната война с Прусия. Сатирата на Волтер предполага похвата на иносказание като средство за изразяване на неговото инакомислие, Иначе не бихме могли да разберем неговия хуманизъм в представянето на човешките предразсъдъци.
РУСО (1712 – 1778)
Русо е може би най-великият представител на хуманизма от епохата на Просвещението. Признат едва посмъртно (от революционерите в 1789 г. и от мислителите през следващите епохи), той впечатлява с острата си критика към обществения ред и с личната си ангажираност в идеите, които застъпва. Първата му философска публична изява е отговорът на Дижонската академия, обявила конкурс през 1749 г. със следния въпрос: „Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за очистването на нравите?“ Русо печели конкурса с една работа, която той впоследствие окачествява като посредствена. Но за нас е по-важно отношението на автора към обществените практики, а то е крайно отрицателно. И в този смисъл науките и изкуствата не са допринесли, според него, за подобряването на нравите. Русо откликва и на друг въпрос на Дижонската академия, а именно „Какъв е произходът на неравенството между хората и дали то произтича от естествения закон“. Така Русо пише своето „Разсъждение за произхода и основите на неравенството между хората“. Текстът е публикуван в 1753 г. и е известен като „Второ разсъждение“
Измежду многото професии, които Русо е упражнявал на младини, е тази на секретар на посланика на Франция във Венецианската република. На тази служба Русо не се задържа за дълго. Тя трае между юли 1743 и октомври 1744 г. Тогава той започва да се интересува от политика и предвижда работа по голям труд за политическите институции. От него успява да напише само част. Така се ражда За обществения договор (публикуван едва в 1762 г.). Русо гради своята философия на база на противопоставянето между природа и култура. Основната му теза в За обществения договор е, че този договор предхожда всички останали. Той предполага всеки човек да се откаже от личните си права, за да постигне желаното равноправие, което единствена държавата може да осигури. При сключването на обществения договор човек преминава от естествено в гражданско състояние. Редица коментатори говорят за прехода от човека към гражданина. Русо признава, че понятието „природно състояние“ е чисто теоретично. Но то му е необходимо за осмислянето на гражданския статус. Макар че непрекъснато иска да бъде сам, Русо подчертава социалния характер на всяко човешко същество. Индивидът е по природа непълноценен. Оттук и нуждата му от другите. В своите Диалози той заявява: „Най-приятното ни съществуване е относително и колективно и истинското ни аз не е изцяло наше.“ Тук следва да виждаме неговия принос в хуманизма на Просвещението.
Между За обществения договор и Емил или за възпитанието има пряка приемственост. В педагогическия трактат на Русо всъщност това е върхът на схващането му за човека, виждаме две части, посветени на възпитанието на естествения индивид (главно физическо) и на гражданина (на живота с другите в обществото).
https://bg.wikipedia.org/wiki/ Жан-Жак Русо
През 1764 г. Волтер обвинява публично Русо, че е изоставил децата си. Русо замисля да отговори в биографична книга. Започва да пише своите Изповеди. Книгата е публикувана през 1782 г., четири години след смъртта на философа. В нея той упреква Монтен – най-видният ренесансов хуманист, че се обрисувал само в профил. И заявява още в началото, че ще каже всичко за себе си. Днес, когато разполагаме с не една добра биография на Русо, знаем, че авторът на Изповеди не е казал всичко за себе си, тоест представил се е само в профил. Всъщност на автобиографията като жанр е присъщо да бъде частична. Така стигаме до извода за хуманизма на Русо. Той потвърждава и факта, че възгледът му за човека е непълен и динамичен, противно на догматичните представи за естеството на човека. Би следвало да говорим в множествено число, когато напомняме идеите на Русо за хората – добри, но подлежащи на промяна (положителна или отрицателна). Този хуманизъм не е апология на човека. Русо иска да разбере човека, вглеждайки се в себе си. Такъв е неговият урок от епохата на Просвещението.
ДИДРО (1713 – 1784)
Посмъртните публикации на Дидро остават впечатление за неговия хуманизъм, който се разкрива пред нас бавно и непрекъснато. Една важна част от неговото творчество е останала неиздадена приживе на автора. Затова говорим в крачка за хуманизма на Дидро. Неговият атеизъм и прямота го доближават до нас. Считан за инициатор на Енциклопедията, мястото му е до най-видните представители на Просвещението – Монтескьо, Волтер (през първата половина на XVIII век), Русо (втората половина на века).
Първоначално Дидро се прочува с преводите си от английски. Сред тях е и неговото дълго Въведение в творчеството на Шефстбъри. Заради преводаческия си опит на Дидро е възложено да организира публикуване във Франция на Енциклопедия, замислена като превод на английската, дело на Чембърс. Така се ражда, след изоставянето на първоначалния преводачески проект, Тълковният речник на науките, изкуствата и занаятите (1751 – 1772) в 35 тома, известен като Енциклопедията на Дидро. Всъщност Дидро има съдружник – математика и философ Даламбер (1751 – 1783), който пише важни статии за Енциклопедията, освен тези от Волтер и Русо. За публикуването на този колективен труд се е изпитвала нужда още през Ренесанса, епоха, изтъкнала необходимостта от обединяване на човешките постижения в областта на науките и изкуствата. Тъкмо това правят Дидро и Даламбер. Но Енциклопедията има и своите неприятели в лицето на Фенелон, Пелисо и др., на папата, парламента, архиепископа на Париж. След излизането на седмия том от Речника (1757), по-нататъшните му публикации са забранени. Възобновени са по-късно (през 1765 г.), и то с цената на многобройни усилия от страна на Дидро. Основната идея на Енциклопедията е да покаже прогреса на човешките науки и изкуства. Русо е на обратното мнение. Тази е дълбоката причина за разрива му с Дидро. Волтер пък, който също престава да пише за Енциклопедията, не харесва нейната разнопосочност, тоест, че тя е дело на автори от различни страни, с нееднакъв социален статус.
Дени Дидро, от Луис-Мишел Ван Лу, 1767 г. https://bg.wikipedia.org/wiki/Дени Дидро
През 1749 г. и през 1751 г. Дидро публикува две съчинения – Писмо за слепите и Писмо за глухонемите. Авторът допуска човешки същества, лишени от основен сетивен орган. Той дава чисто материалистично обяснение за човека, без да щади похвали за съчинението на древния римлянин Тит Лукреций Кар (I век пр. н. е.) За природата на нещата – популярно изложение в стихове на материалистичните идеи на Демокрит (V – IV век пр. н. е.) и Епикур (IV – III век пр. н. е.). Двете съчинения са отречени от официалната цензура, нещо повече, авторът е хвърлен за един месец във Венсенския затвор. Там го посещава и Русо, с когото още са приятели. Разривът между двамата настъпва, след като Даламбер публикува в Енциклопедията статията „Женева“. Русо не прощава на видния математик критики към родния си град. Тогава Русо скъсва с Дидро и с неговите сътрудници в Енциклопедията.
Дидро пише много рецензии за нови картини и скулптури, показвани в Лувъра, през годините 1759 – 1781, когато литературният вестник Кореспонданс литерер се ръководи от немския барон Фридрих Мелхиор Грим, един от ревностните сътрудници в Енциклопедията. Впоследствие те са обединени в отделен том, озаглавен Салоните. С тези свои статии и рецензии Дидро слага началото на изкуствоведската критика.
След като се освобождава от работата си по Енциклопедията, Дидро продължава да публикува своите индивидуални изследвания, които винаги имат пряко отношение към реалните проблеми на обществото. Пише и фикции. Така се раждат Монахинята и Пленникът на Рамо ‒ диалогична творба, в която усещаме осезателно влиянието на английския писател Лорънс Стърн, автор на Тристрам Шанди – едно от емблематичните произведения на модерността в литературата. Дидро е майстор на диалога, разчупващ похватите на класическия философски диалог. Потвърждава го със своята творба Сънят на Даламбер – три диалога, в които Дидро застъпва блестящо материалистическите си възгледи за човека.
По покана на руската царица Екатерина II, която приживе купува библиотеката на философа, Дидро посещава Санкт Петерсбург (1773). Има планове за руска енциклопедия, пише проекти за социални и университетски реформи. Случаят с Дидро е показателен за интереса на просветените монарси към идеите на великите просветители. Волтер също е бил в кореспонденция с Фридрих II, краля на Прусия. Конфликтите им, както и тези на Дидро с Екатерина II, са показателни за границите на просветения деспотизъм и за невъзможността му този хуманизъм да промени социалната действителност.
Хуманизмът от епохата на Просвещението не се изчерпва с делото на четиримата мислители и писатели, които представих. Искаме ли да усвоим този хуманизъм, трябва да познаваме също идеите на Лайбниц (1646 – 1716), на Кондорсе (1743 – 1794), на Кант (1724 – 1804). Освен качествата на този хуманизъм – самостоятелност на индивидуалното мислене, светското начало, универсализъм на идеите – на него приписваме (неоснователно) и редица социални недостатъци. Те са свързани с неговия рационализъм, родил сциентизма, претворен социално в тоталитаризма, който днес отричаме, с хипертрофичното възприемане на природата (вж. Сад, чиято патология се основава на убеждението, че всяка наслада е естествена) или на нейното подценяване (сегашното климатично затопляне и последиците от него). Всъщност хуманизмът от XVIII век не е панацея. Той ни учи да бъдем отговорни и умерени във всичко.