„Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминисцентните кристали
заместиха маслинените факли?”
Христо Фотев
Дали, ако Оруел погледне от онзи този свят и види какво неговите потомци са направили от гениалното му литературно наследство, как са го употребили и видоизменили чрез международния проект „Биг брадър“ съобразно шлагерния дух на времената, ще се опечали, или ще се зарадва? Според мене по-скоро второто. Чрез знаменития си роман Оруел си разчиства сметките със самия себе си, саморазправя се – мъжествено и безпощадно – с младежките си левичарски илюзии. Писателят бе жив свидетел на издевателствата на комунистическия тоталитаризъм и за мене няма съмнение, че като убедения хуманист, който той безспорно беше, хиляди пъти ще предпочете кошмарите му да напуснат страниците на „1984“ като естраден спектакъл, отколкото като политическа действителност. Предпочитанията обикновено не питат хората – те и с авторите не се съобразяват много-много.
Ерик Артър Блеър, известен под псевдонима Джордж Оруел, е британски писател, журналист и критик. Творчеството му се характеризира с ясна проза, социална критика, противопоставяне на тоталитаризма.
Портрет на Оруел от акредитационната му журналистическа карта, 1933 г.
https://bg.wikipedia.org/wiki/
Тъкмо затова Оруел погледна на фундаменталната си творба като на предупреждение, като на бариера срещу настъплението на комунизма и на западноевропейска земя. Ако отчуждената, обезчовечена и демонизирана абсолютна държава на „1984“, чийто първообраз бе съветската империя, беше грабнала, както Оруел прогнозираше, в железните си прегръдки и Свободния свят, днес невежеството наистина щеше да значи сила, робството – свобода, военният ботуш щеше да е стъпил твърдо и завинаги върху човешкото лице, а цялата ни християнска цивилизация щеше да бъде докрай варваризирана, изпепелена без остатък. Докато в обществено-политическата картина често преобладават насилието, цинизмът и злото, на естрадната сцена нещата са къде-къде по-безобидни. Струва ми се, че всеки нормален човек ще предпочете да изживее абсолютизма, тоталното електронно шпиониране, безскрупулното нашествие на държавната институция в интимната сфера като медиен фарс на екрана, отколкото като политическа реалност върху собствената си кожа.
А човекът и човечеството често са изправени пред тази неумолима алтернатива. Да превърнеш цинизма на една деспотична политическа практика, пресъздадена от гениалното перо на Оруел, в сценична пошлост, е хуманно – както и да го теглим и претегляме, пошлостта е все пак по-малкото зло от деспотизма. Струва ми се дори, че изживян миролюбиво на телевизионния екран, кичът има превантивна функция, предупреждава от пораженията, които разиграваните на телевизионния екран поведенчески модели биха могли да нанесат, ако се превърнат от спектакъл в социалнополитическа действителност – така, както „Криворазбраната цивилизация“ предупреждава чрез сценичната си комедийност за моралните щети, до които би могло да доведе сляпото подражание на европейските обществени практики.
Но пошлост ли е всъщност „Биг Брадър“? Преди всичко държа да припомня, че и най-агресивната пошлост в условията на една парламентарна демокрация, каквато, въпреки всичките ми резерви, България все пак е, има своя шанс само дотолкова, доколкото гражданинът ѝ позволи да влезе в дома му и, което всъщност е решаващото, да прекрачи от хола в душата му. Колкото и корумпирана и калпава да е, демокрацията на родна земя все пак функционира: телевизията е свободна да излъчва какво ли не, но и зрителят е свободен да решава какво да гледа. Днес той има алтернатива и тази алтернатива не е, както беше под суровата сянка на комунизма, да изключи телевизора, а само да го превключи – десетки, стотици други канали чакат в готовност. Сред интелектуалните ни кръгове да гледаш шоуто е проява на лош вкус. Но май само на родна земя е така.
Оруел говори в много предавания на Би Би Си и други радиостанции, но не са известни оцелели записи
https://bg.wikipedia.org/wiki/
В проспериращите икономически и културно страни, от които е импортиран първообразът, същото шоу се гледа с еднакъв интерес и от кварталните бакали, и от интелектуалния елит – макар и с различни очи. С или без (псевдо) благородническата титла „вип“ отпред, „Биг Брадър“ на Запад не само забавлява посредствените и жадни за зрелища маси – за „Биг Брадър“ на Запад се пишат сериозни психологически анализи, социологически изследвания, докторски дисертации, цели научни трудове. Просто за добро или за лошо шоуто се превърна в обществен феномен, а във всички страни с гражданско съзнание обществените феномени по естествен път стават обект на обществен интерес. Дори само въпросът дали, доколко и с какво разиграващото се на телевизионния екран е типично за националния ни манталитет, е вече съществен. Шоуто може да бъде проследявано и от нездраво, от пошло булевардно любопитство, но може да бъде гледано и аналитично – зависи не от обекта, а от субекта, от културата, от интелекта, от интересите на зрителя зависи, а не от равнището на взаимоотношенията в Къщата. Че окото на редовия зрител търси пикантната интрига, че масите виждат само вулгарното, не ще и дума – иначе не биха били маси. Но че съществува, че е възможен, макар и като изключение, и друг, познавателен поглед, също е вън от съмнение.
Докато родните интелектуалци (или по-скоро псевдоинтелектуалци) по правило гледат шоуто тайно, конспиративно, съзаклятнически, гнетени от перманентния страх да не бъдат разкрити и обвинени във вулгарност на вкуса и плебейщината. Струва ми се, че нашето отношение към проблема произтича от балканската ни парвенющина и протича под нейната сянка, заредена с опасенията да не ни помислят за по-елементарни, отколкото сме си. Истински порасналият, истински изграденият духовно човек си знае цената и мястото, той няма подобни опасения – има ги само комплексарят. Въпросът е не дали гледаш „Биг Брадър” – въпросът е с какви очи го гледаш. Гледната точка определя характера на гледката – вън от интерпретацията на интерпретатора театърът в Къщата няма значимост. Проследявайки екрана, всеки зрител машинално съизмерва гледаното със собствените си критерии и представи, непрекъснато класифицира, преценява и преоценява образи и ситуации, съпоставяйки ги със себе си.
Става дума следователно за оценъчен процес, който, именно защото е оценъчен, няма собствено битие и себестойност, а придобива качествата на субекта. Защитавайки романа си от подобни обществени обвинения, още преди стотина години Хашек писа, че добре възпитаният човек може да чете всичко. Ако „Швейк“ беше филмиран навремето, авторът му сигурно щеше да добави: и всичко да гледа. Човекът в качеството си на интерпретатор е мярка на всички неща. Този човек може да гледа не само „Биг брадър“ от пошло махленско любопитство – от пошло махленско любопитство той може да погледне и на класическите шедьоври. Един елементарен читател ще открие в „Престъпление и наказание“, да речем, елементарното – сюжетната интрига. За него романът няма да бъде нищо повече от едно крими.
В „Декамерон“ пък или в „Кентърбърийски разкази“, да речем, същият читател ще съзре и разпознае само едно средновековно порно – нищо повече. За такъв читател „Лолита“ и „Тропика на рака“ пък ще се окажат модерно порно. Просто защото за него книжовният свят, светът на изкуствата и шоуто имат едно общо начало: те са съставени от порно и крими – нищо повече. Колкото по-мислещ обаче, колкото по-развит духовно е интерпретаторът, толкова по-дълбоко ще навлезе той в материята, толкова по-краткотрайно ще се задържи върху повърхността на сюжета, за да прозре и съизживее потресаващата психоанализа на Достоевски и философското остроумие, изтънчената артистичност, хапливия сарказъм на Бокачо, както и ненаситната първична виталност, с която са заредени строфите на Чосър, драматизма на Набоков и Хенри Милър. Така е и с „Биг Брадър“ – ординарният зрител ще погледне ординарно на неговата сцена, интелигентният – интелигентно.
Така че страхът от посредствеността на шоуто е всъщност страх от нашата собствена посредственост. Умният човек от посредственост не се бои – посредствеността се бои от умността му. Стига въпросната умност да е налице. И тъй като причислявам себе си към умните зрители, ще се опитам да разкрия какво ми казва на мене „Биг Брадър“ – в общност и в частност. За целта искам преди всичко отново да се върна краткосрочно към първообраза.
Съседи на Оруел си спомнят, че малкият Джордж имал странния навик да прекарва голяма част от деня с главата надолу. Изправял се малчуганът в челна стойка вън, на двора, и така наблюдавал света около себе си. На учудването и на родители, и на комшии детето обяснявало, че така, гледани с главата надолу, нещата идват на мястото си. Не подсказва ли тази чудатост сбъркания и парадоксален свят на „1984“? Подсказва, подсказва – стига да има очи човек да го види. Вкусът към обратните истини бележи пътя на всеки гениален творец. (В едно от предните есета се опитах да разкрия защо обратните истини са предпочитана литературна територия на творци като Вийон и Дебелянов – колкото и несъвместими да са на пръв поглед те един с друг като светоусещане.)
Така е и с шоуто. Ако се взрем по-внимателно в него, зад пошлостта и безсъдържателността на видимото ще открием съществеността на невидимото, онези социалнопсихологически механизми, които маската на делника старателно крие и които само зорките камери на „Биг Брадър“ са в състояние да уловят и разкрият. Не ще и дума, че във всеки от нас, във всеки външен човек живее конспиративно по един (най-малко един) неведом вътрешен човек, че зад явното поведение на всеки от нас стоят тайни, недостъпни и за самия него (всъщност най-малко за самия него достъпни) мотиви, проучването на които е от изключително значение не само за специалиста. Телевизионното шоу ни предоставя един уникален шанс за тяхното изследване.
Дали ще го оползотворим подобаващо, или ще го удавим в пошлостта на нечистото любопитство, в мръсничкия интерес към пикантериите, към интригите и интрижките между половете, е наш собствен избор, наша лична нагласа и наша лична отговорност, която ние хитричко се опитваме да скрием зад мнимата вина на организаторите и героите на спектакъла. А той може да бъде както забавен, така и сериозен; както бездуховен, така и духовен; както безнравствен, така и нравоучителен – аморалът е най-убедителният учител по морал. Зависи не толкова от онези, които са зад екрана и не дори толкова от онези, които са на екрана, колкото от онези, които са седнали пред екрана – още от библейския сюжет знаем, че хората гледат едно, но виждат различно.
Между гледащите Шекспир и зрителите на „Биг Брадър“ (често те са едни и същи хора) има нещо общо: дори когато не го осъзнава, всеки влага себе си в кадрите на сцената – собствената си личност, собствената си духовност и бездуховност, собствения си манталитет, собствения си умствен багаж, собствената си сетивност влага. Така шоуто се превръща от портрет на участниците в портрет на зрителите, в техен автопортрет. А след като най-съществено (но същевременно и най-труднопостижимо) познание е себепознанието, приносът на „Биг Брадър“ в това отношение е незаменим. С ежедневните си (и особено еженощни) интриги и истерии спектакълът „Биг Брадър“ ми напомня удивително театъра на Антонен Арто, в който „всяко творчество идва от сцената, намирайки своя превод и даже извора си в таен психически импулс, който е Словото отпреди думите… Те като че ли идват от примитивните сливания с Природата, облагодетелствани от двойствен Дух. Той раздвижва Проявеното. Става дума за своеобразна Първофизика…“ (Неслучайно цитираното съчинение носи заглавието „Театърът и неговият двойник“).
А иначе сам по себе си героизмът на героите от сцената е повече от съмнителен – всички те са опитни мишки. И за разлика от опитните мишки в лабораторията, те си го знаят – всички те са приели да бъдат подслушвани и гледани на всяка крачка. В процеса на делничното общуване обаче битът така ги увлича и повлича, така ги грабват неукротими страсти и пристрастия, влюбвания и разлюбвания, че поне на моменти хората просто изключват, забравят, че са актьори, изправени всеки миг на деня и нощта пред очите на цяла една нация.
Струва ми се, че за един зрител с усет към психологическото тези мигове са най-показателни. Още по-показателни и съдържателни щяха да бъдат те, ако водеща цел на всеки актьор не беше да се хареса на всяка цена на публиката, сиреч, ако шоуто нямаше състезателен характер, ако всички участници получаваха еднакъв хонорар – независимо кой кога и защо напуска играта. Така те щяха да си бъдат себесъщи – обстоятелство, което несъмнено щеше да обогати психологическото съдържание на Къщата, но от това щеше да пострада сензацията, атрактивността на сцената, а оттам – и приходите на организаторите.
Които в крайна сметка имат решаващата дума. Но, както вече споменах, и в този си клиширан вид спектакълът носи за виждащия зрител богата социалнопсихологическа информация. Всеки обаче е свободен сам да реши дали полезността от естрадните опитни мишки е по-голяма или по-малка от полезността на същинските, на лабораторните опитни мишки. И да отреагира подобаващо. След като дори сред участниците в спектакъла се намират личности, които имат формата да се дистанцират от сценария и да погледнат себе си и съквартирантите си иронично, всеки зрител би могъл да се поучи от тях.
Не го ли направи, значи не му достига равнище да го направи. Така или иначе аз никога няма да проумея защо, вместо просто да превключат канала, яростните противници на шоуто изразходват толкова скъпоценна енергия, толкова нерви и усилия, за да го ругаят. Да ненавиждаш едно предаване и да го гледаш доброволно, доброволно да се себеинквизираш часове, дни и нощи наред, само за да търсиш и трупаш нови и нови доводи срещу него, разпалвайки непрекъснато гнева си и тровейки душата си, е, меко казано, противоестествено, мазохистично. Май ще се окаже, че някои от участниците в спектакъла са по-умни от зрителите. Става въпрос за онези от тях, които, разочаровани от пошлата атмосфера в Къщата, си грабнаха багажа и си тръгнаха доброволно.
Тяхната решимост говори за характер – всеки зрител е свободен да ги последва. А който не го стори, който предпочита да остане пред екрана, ще трябва да си понесе отговорността, вместо да обвинява демокрацията за разпуснатите ни нрави. Ако демокрацията действително популяризира пошлостта и кича, прави го с активното и доброволно съучастие на милионите зрители – без тяхната зрителска потребност от пошлост и кич, сценична пошлост и сценичен кич нямаше изобщо да има: вкусът на публиката предопределя равнището на спектакъла. Зрителите обаче най-често предпочитат да съдят и осъждат, проектирайки себе си върху сценария – много от тях копнеят да върнат времето назад към суровите римски нрави, в които като непълноценни граждани актьори са подлежали и на телесни наказания.
Що се отнася до виповия тираж на шоуто в София, неговият звезден характер е съмнителен – той не се отличава съществено от невиповите издания. От което пък следва, че духовният капацитет и на звездите ни не надвишава капацитета на техните многобройни анонимни почитатели, че и звездите ни са плебеи – звезди участниците в звездния „Биг Брадър“ не бяха дори на нашия нисичък национален небосклон.
Напротив, много от тях стъпиха на сцената не както би трябвало да бъде в едно наистина випово издание, защото са звезди, а защото искаха да станат такива чрез спектакъла. Други випови и невипови участници пристигнаха в Къщата, за да си решат личните, интимните проблеми. Става дума за най-елементарните, за най-посредствените от тях – прекалено елементарни и посредствени, за да осъзнаят, че интимни проблеми на публично решение не подлежат, че едно азбучно разделение на труда подсказва, че както обществените проблеми не могат да бъдат решавани в интимната сфера, така и интимните проблеми не могат да бъдат решавани на обществения подиум.
Други участници – най-нафуканите – се включиха с показното самочувствие на хора, спретнали великолепно личния си живот. За да осъзнаят – изненадани, огорчени и потресени – в хода на мелодрамата, че съвсем не е така. (За постигането на подобно съзнание психоаналитичната терапия употребява обикновено цели години – Къщата, която не е полагала Хипократовата клетва и не е обвързана с моралните регламенти на психиатъра към пациента, постига това само за броени дни и нощи). Почти всички участници декларират, че целта им е не парата и не славата, а купонът или себедоказването. Когато не позират, те са наистина трогателни, вживели се до неузнаваемост в тази си инфантилна себезаблуда.
И огряно от бледичките родни звездици, и неогряно от тях, и посипано, и непосипано със звезден прашец, като всяко шоу, шоуто е на доста посредствено равнище. Става дума обаче за една посредственост, която ние, зрителите, можем да оползотворим – всеки за себе си. И всеки според себе си.