За кафето се е писало и се знае много, но не толкова за кафенето. През многовековното си съществуване мястото, където кафето се консумира, се е превърнало в същинска социoкултурна институция. От къде тръгва началото? Предполага се, че първите места за пиене на кафе са възникнали в арабския свят в далечното минало на открити пространства, както европейските странноприемници. Там, в специални за целта постройки, се срещали керванджии, пътешественици и местни хора, не за да се нахранят, а главно за да общуват, да се откъснат временно от домашното, всекидневното. Така пиенето на кафе се превърнало в нещо като ритуал – акт на духовна близост и солидарност. В Мека на чаша кафе са се събирали духовни общности за разговори и беседи, тълкуване на послания.
Европейски пътешественици разказват за кафенето – в развития му вариант – в Кайро още през първите години на 16-ти век. Този обичай се пренася в Истанбул и става традиция още в 1554 година. В т.н. кафаханета се събирали, за да обменят новини, знания, идеи и житейски опит представители на тогавашния елит на турската империя – поети, духовници, висши държавни сановници. По това време, а и през цялото Средновековие, в Европа не съществуват места за социални контакти, не съществува публичност. По време на царуването на Луи ХІV – „Кралят Слънце“, през 17-ти век, кафето прониква във Франция и се превръща в истинска сензация. Как става това?
Тогавашният посланик на султана Сюлейман ага кани в разкошната си резиденция благородници от Двора на краля и наред с ориенталските специалитети – локуми, баклави, шербети и пр. им се поднася и кафе. При посещението си при краля посланикът изненадва освен с пищните подаръци и с чаша прясно приготвено кафе. Тогава настъпва истински бум на новото питие всред аристокрацията, която единствена се ползва с привилегията за достъп до него. Но къде да го консумират заедно в по-широк кръг? Естествено в пригодено за целта заведение. И ето че всред мрачните опушени кръчми из тесните средновековни улички на града се появява голям светъл салон с внушителен портал и преддверие. Пред него спират луксозни каляски, от които слизат дами в кринолини и напудрени перуки и царедворци с копринени чорапи и дантелени жаба. Дамите остават в преддверието, където кафето им се поднася в специални сребърни панички, вътре е само за мъже.
През 17-ти и 18-ти векове процъфтяват прословутите литературни салони, където под егидата на просветени, високообразовани дами от висшето общество се срещат представители на елита. Това са аристократи, дворцови писатели, поети, философи, композитори, художници, музиканти, които водели изтънчени разговори и беседи на текущи творчески тези, представяли и обсъждали литературни, философски и музикални произведения.
Безспорна е историческата заслуга на литературните салони, които били истинска школа за културно и изискано социално поведение, за издигане на по-високо ниво и културата на елита. С времето тази култура се пренася в по-широки социални граници, превръща се в градска култура, важен принос за която имат кафенетата. Те са теренът и естественото демократично продължение на литературните салони, понеже представляват отворено пространство, достъпно за всички. Там намират отражение важни културни, социални и политически процеси. Този новоизникнал социален и културен феномен става център на социален живот, място за общуване и обмен на мнения, идеи, граждански и житейски опит, арена на спорове, на религиозни и политически страсти. Особено се активизира тяхната роля в навечерието на френската революция. Кафенетата предоставят трибуна на разгорещени политически борби. Превърнали са се в средища за опасен изблик и обмен на революционни идеи, подготвящи великото събитие. На 12 юли 1789 г. юристът Камий Демулен, изправен на маса в кафене Дьо Фоа, призовава парижкия народ на въстание. Два дни по-късно пада Бастилията. Революцията следва своя победоносен ход. На историческата сцена се възкачва Третото съсловие – буржоазията, т.е. гражданското общество, което е носител на публичността.
Стотина години по-късно, през 19-ти век отново е настъпила метаморфоза: кафенетата в Париж са вече ясно обособени по политически и културен признак – кафе на якобинците, на роялистите, на модернистите, на художници-отцепници, на маргинални поети, на „парнасци“ и пр. Най-вече през фриволната, безгрижна „Бел Епок“ в края на века избуяват литературните кафенета с постоянните си клиенти от средите на творческата интелигенция. Появяват се нови течения с нови идейни и творчески програми и манифести. Тече буен кипеж във всички сфери на културата. И така до опустошителната трагедия на Първата световна война. След неизчислимите жертви и щети общественият и културен живот на Париж отново се възражда с несравним блясък. През т. нар. „Луди години“ сияе и се утвърждава славата на легендарните кафенета „Ла Ротонд“, „Кафе дьо Флор“, „Кафе лю Дом“, „Ле дьо мего“, „Ла Клозьори де лила“ и др. Там се събират кръгове от писатели, поети, художници, философи, композитори, публицисти, журналисти, общественици, някои и от други краища на Европа, за да обменят идеи и духовни ценности, да вдишат неповторимата атмосфера на Париж, да потърсят нов стимул и вдъхновение. Създават се школи, провъзгласяват се манифести, чертаят се нови насоки и перспективи. Кове се бъдеще.
Парижкото кафене “Кафе дьо фльор” днес. Кафенето е открито през 1880 г.. Името е взето от скулптура на Флора, богинята на цветята и сезон пролет в римската митология, разположена на отсрещната страна на булеварда. То става популярно като място за срещи на известни писатели, философи и творци – Жорж Батай, Леон-Пол Фарг, Реймон Кьоно, Пабло Пикасо. Класическият стил Art Deco на вътрешното обзавеждане – червен махагон и огледала – се е променил малко след Втората световна война.
Но еуфорията и опиянението на „Лудите години“ пресеква със застрашителния тътен, който се задава и носи във въздуха. Настъпва кървавата касапница на Втората световна война. Кафенетата влизат в нова роля: там си устройват срещи нелегални, обменя се информация, пароли, организират се акции и пр.
След края на войната настъпва най-яркият живот на литературните кафенета. Засияват с ореола на световна слава забележителни фигури на културата и изкуството. Както преди, така и след войната, всред космополитните посетители на прочутите кафенета се открояват фигурите на Пол Валери, Андре Вретон, Модилиани, Шагал, Албер Камю, Сутин, Арагон, Пикасо, Хемингуей, Скот Фитцджералд, Андре Марло, Жан Кокто, Еренбург и още десетки знаменитости, между тях се забелязва и присъствието и на двама български художници Никола Танев и Жорж Папазов. Писатели като Сартр и Симон дьо Бовуар работят и готвят там, на самото място, статии и есета, художници нахвърлят скици и шаржове. Магнетичният чар на „Града – Светлина“ обсебва духовете и ги вдъхновява за незаглъхващи творчески пориви.
Но какво се случва и в други кътчета на Европа, където се появяват и утвърждават също прочути кафенета, истински културни средища? Такова е Виена, бившата древна римска крепост, превърнала се в град на културата и музиката и особено на „изкуството да се живее“. Атмосферата му излъчва толерантност и артистичност, което привлича и предразполага за творчество и публични изяви автори добили европейска известност. И там кафенетата са натрупали многовековна традиция и се радват на почит и популярност. Любопитна е историята – или легендата на първото виенско кафене.
Когато през 1683 г. турските нашественици биват принудени да вдигнат обсадата на Виена и да се оттеглят, един куриер и преводач отмъква няколко чувала с кафяви зърна. Местните хора недоумявали що за храна е това, може би зоб за камилите? Преводачът ги „осветлява“ – от тези тъмнокафяви кафеени зърна се приготвя напитка. Двама предприемчиви арменци – емигранти от Турция, разпознават находката и са запознати с нейната употреба. Те първи лансират горещата горчиво-сладка напитка и създават първото заведение, където тя се сервира. И от тогава до днес кафенето става притегателен център преди всичко за хора със свободни професии и повече свободно време, т.е. за интелектуалците. Обособяват се кафенета на определени кръгове от посетители с общи културни интереси и изяви.
Знаменитото кафене „Гринщайдл“ в края на 19-ти век през безгрижните години приютява литературната група „Млада Виена“, основана от писателя и литературен критик Херман Вар. Там се срещат, за да разговарят, дискутират и обменят творчески идеи и планове писатели, поети, драматурзи, композитори, архитекти, политици. Всред тях са Артур Шинцлер, Херман Брох, Петер Алтенберг, Арнолд Шьонберг, Алан Берг, Хуго фон Хофманстал. За един забавен епизод от живота на кафенето разказва Стефан Цвайг, също всред именитите му клиенти. Маститият Херман Вар получавал великолепни стихове от неизвестен, но много талантлив поет с псевдоним Лорис и той пожелал лично да се срещне с него. Естествено в кафенето в уречения час към неговата маса се приближава гимназист с къси панталони, поклонил му се чинно и се представил: „Аз съм Лорис, името ми е Хуго фон Хофманстал.“, за най-голямо изумление на Бар. Много години по-късно той пак с въодушевление си припомня: „Един гимназист да притежава такова изкуство на словото, такава мъдрост, такова стъписващо познание за живота, още преди истински да е живял!“
Виенското кафене “Гринщайдл”, място за срещи на литературния кръг “Млада Виена” ок. 1897 г.
В началото на 20-ти век отваря врати модерно за времето си кафене „Стара Виена“, където свири оркестър и разполага с обособени сепарета. Това е моделът на прословутите луксозни виенски кафенета. В едно от тях – кафене „Хавелка“ – се събира т.нар. „Виенска група“, в чийто състав влизат писатели като Конрад Байер, Освалд Винер, Герхард Рум, чест посетител е и Елиас Канети, както и известни творци, поети, театрали. Повечето от тях са наследници на сюрреализма, дадаизма и други модерни течения. В техните творби доминират мрачни краски на социален и философски негативизъм и песимизъм, вкус към зловещото, скабрьозното, сякаш контрапункт на онази фриволна Виена, танцуваща в 3/4 такт под звуците на любимите Щраус, Лехар и Калман. А може би болезнено предчувствие за угрозите на войната, още по-трагична и унищожителна от Първата световна. Всред пепелищата и разрухата животът се възражда. Настъпва оживление, включително и за литературните кафенета, които продължават традицията да събират цвета на творческата интелигенция в прочутите заведения на Хавелка, Бройнерхоф, Кафе Централ, Фриденс райх и др.
Италия не споделя до такава степен славата на многобройни традиционни кафенета за срещи и дискусии. Не че ги няма, те съществуват, но са по-редки. Такива са кафенетата „Флориан“ във Венеция, „Греко“ в Рим, „Педроки“ в Падуа, „Джубе Росе“ във Флоренция и преди всичко „Гамбринус“ в Неапол. То е най-старото. Основано е веднага след обединението на Италия през 1861 г. и е истински стратегически пункт, обществено и културно средище в младата държава. Намира се в близост до разкошния театър „Сан Карло“ и до не по-малко пищния бивш кралски дворец, в началото на „най-красивата улица в света“ – по мнението на Стендал. Това луксозно заведение разполага с няколко салона в претенциозния стил рококо, потънал в позлата, а асортиментът му – богат и изтънчен. Истински храм на изкусителни лакомства. Всред известните му посетители, дошли да му се наслаждават и най-вече да споделят мисли, идеи, творчески намерения, са писатели, поети като Габриеле Д’Анунцио, Салваторе ди Джакомо, Фердинандо Русо, Доменико Реа, Матилде Серао (италианската Жорж Санд), артисти и певци като Карузо, философи, критици като Венедето Кроче, есеисти, журналисти и пр. Посещават го и писатели и знаменитости, дошли отвън, като Сартр и Оскар Уайлд заедно с неговия интимен приятел Алфред Дъглас. Тяхното често появяване на терасата на „Гамбринус“ предизвиквало възмущението на местното консервативно католическо общество заради „скандалната им безнравствена връзка“. Защо са избрали Неапол за дестинация на пътешествието си? Заради копнежа си по слънчевия италиански юг, запленени от естетиката на пейзажа и изяществото на шедьоври на архитектурата и изкуството, от неповторимата атмосфера, привлякла навремето творци от цяла Европа като Аугуст фон Платен, Чайковски, английски и руски аристократи и плеяда други, както и от чара на заведенията с поглед към морската шир.
Кафене “Флориан”, на полщад Сан Марко във Венеция, и днес привлича посетители заради старата традиция
И все пак защо литературните кафенета в Италия не се радват на широка популярност? Обяснението дава писателят Доменико Реа, донякъде шеговито, но вярно: „Нали се вижда, че неаполитанците са народ подвижен, темпераментен, динамичен. Те не обичат да се заседяват за дълго. Та нали италианското кафе „еспресо“, познато по цял свят означава имено това – да е „бързо“!
В сърцето на Европа бившата пруска резиденция Берлин се е превърнала в импозантната кайзерова метрополия. Там текат и се развиват бурни обновителни процеси. Огнище на културния авангард, градът сияе с безброй багри в пъстрия интелектуален и артистичен калейдоскоп, където благополучно се смесват традиции и новаторски търсения, наследени културни пластове и бунтарски смели идеи, дошли отвсякъде. Космополитния град живее и диша ускорено в някаква остро напрегната атмосфера „разяждаща и опияняваща“, както я описва Елиас Канети. Писатели, драматурзи, театрали, художници, публицисти, интелектуалци от цялата палитра на обществения и културен живот се срещат на обичайните публични места и това са кафенетата. „Романтише кафе“ отваря през 1912 г. салоните си, за да посреща посетители от ранга на Хайнрих Ман, Бертолд Брехт, Георг Грос, Елиас Канети и още Томас Елиът, Андре Жил, Пирандело, Владимир Набоков, Исак Бебел…
Едва що отърсил се от развалините и отчайващата катастрофа на Първата световна война, Берлин се възправя и набира сили, за да се превърне в средоточие на ярки провокативни и противоречиви културни насоки и явления. Това са т.нар. „Златни години“ на буен творчески кипеж и постижения от световен мащаб. Основават се школи, групи от съмишленици, които продължават и доразвиват авангардните идеи на Бел Епок от края на 19-ти и началото на 20-ти век в Париж. Германският дух е във възход. Айнщайн и Ото Хан са носители на Нобелови награди, изгрява славата на немското кино, създават се творчески сдружения като „Ди Брюке“, „Баухаус“ на архитекта Грьопиус. Именити художници като Марк Шагал, Паул Клее, Оскар Кокошка, писатели, поети, режисьори, артисти от всякакви направления като Арнолд Цвайг, Ернст Толер, Алфред Дьблин, Томас Ман, Херман Хесе, Елзе Ласкар-Щюлер, Ервин Пискатор, Маринети, Егон Ервин Киш придават реноме и блясък на елегантните кафенета като „Кафе дес вестенс“, „Прагер кафе“, „Мьоринг“ и др.
След кървавата трагедия на Втората световна война, предшествана от стагнация по време на хитлеризма, Берлин отново проявява неизтощимата си градивна енергия. Това са години на осмисляне и преосмисляне на преживяното, разчистване на отпадъците, съзиждане и обнадеждаващо отваряне на нови хоризонти с появата на младата творческа интелигенция. Такива са легендарната „Група 47“, Гюнтер Грас, Зигфрид Ленц, Мартин Валцер, Хайнирх Бьол, Криста Волф…, които предоставят терен за бурни дискусии, манифести, модерни и постмодерни идеи и платформи.
Европейският порив към хуманизъм и единение намира отзвук и в новата немска литература получила през 20-ти век световно признание в лицето на четиримата Нобелови лауреати за литература в лицето на Томас Ман, Херман Хесе, Хайнирх Бьол и Гюнтер Грас.
Докато през 18-ти и 19-ти век Европа блести със световно значими постижения в областта на културата, Балканите тънат в мрак. Османската империя черпи импулси в това отношение главно от арабската културна традиция и развива своя само в границите на метрополията. По българските земи тегне робско бреме на застоялост и безпросветност. В селищата с турско и смесено население единствената форма на социализация са кафенетата. Отначало те са само турски, по-късно и посещавани и от местни българи – чорбаджии и т.нар. първенци, което е знак вече на известна еманципация. Появяват се и български кафенета, които наследяват тези готова форма на публичност с локално значение. Там се обсъждат и коментират предимно местни събития и проблеми, но се търси и връзка с широкия свят, особено след появата на печатните издания и вестници. Кафенетата стават все по-многобройни и се обособяват по възрастов и социален признак – на „Младите“, на „Старите“ и пр. Възражда се патриотичният дух, който прераства в будно гражданско политическо съзнание, в силен копнеж за свобода и просвета. Революционни идеи се пропагандират „по кръчми и кафенета“ (Христо Ботев) в очакване и подготовка на борбата за великото събитие – Освобождението.
Със симпатия и незлоблив хумор описва тогавашните кафенета по Българско и тяхната значима роля първият наш голям писател на новото време Иван Вазов.
След Освобождението българското общество жадно възприема и усвоява с бързи темпове всичко напредничаво, идващо от Европа. София, столицата на младата държава, диша „по европейски“ и бърза да навакса изоставането. Безпрепятствено нахлуват най-новите течения в социалния и културния живот, модерните насоки в литературата, новаторските търсения в изкуството, в художествената мисъл. Създават се места, които да улесняват и поощряват общуването, личните контакти, дискусиите, обмена на идеи за развитието на държавата. Това, разбира се, са кафенетата. Те запълват нуждата от публично пространство, където се появява, оформя и изявява общественото мнение. Освен това кафенето е знак на известна култивираност, носи усещане за празничност, далеч от битовото, тривиалното. Кафето е култивиращо и социализиращо питие, което не опива, а е и достъпно, евтино.
Литературните кафенета придават особен колорит в духовния пейзаж на столицата и т.нар. „литературна бохема“ се подвизава именно там. „Това са личности неординерни“, както го описва Вазов, и един от най-редовните посетители на изисканото кафене „България“ (старата), славещо се тогава с най-висока репутация. Посещава го елитът на българската интелигенция по онова време: кръгът „Мисъл“ – д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Боян Пенев, Яворов, проф. Ал. Балабанов, Симеон Радев, Стоян Михайловски, Сава Огнянов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев и др.
Легендарно за София е кафенето „Цар Освободител“ основано през 1906 г., намиращо се на ъгъла на „Раковски“ и „Цар Освободител“. Това е модерно заведение на две нива, елегантно обзаведено с канапета, виенски столове и мраморни масички, на които освен обичайните кафе, чай и меланж, се сервират изискани сладкиши във виенски стил. Славата му нашумява най-вече в цветущия период в развитието на държавата – годините между 2-те световни войни – най-вече с реномето и блясъка на своите посетите – писатели, поети, художници, композитори, журналисти, публицисти, политици. Всред тях са Йордан Йовков, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Кирил Христов, Александър Божинов, Дора Габе, Димо Казасов, Гео Милев, Владимир Василев, Сирак Скитник, Райко Алексиев, Саша Попов… Не могат да се изброят всички, но те оживяват – 108 на брой – в гениалната карикатура на Александър Добринов. В кафе-сладкарницата не само се разискват културни теми и проблеми. Там се раждат и художествени творби, стихове, скици, рисунки, шаржове. Водят се литературни спорове, които намират място в пресата, подписват се манифести, определят се литературни награди. Леви интелектуалци с определени политически пристрастия се срещат в кафене „Средец“. Всред тях са Никола Вапцаров, Тодор Павлов, Младен Исаев, Шмиргела, Александър Вутимски, Христо Радевски, Камен Калчев, Жак Натан, Богомил Райнов, Радой Ралин, Павел Вежинов. Но това кафене придобива повече характер на политически клуб.
Литературните кафенета обогатяват и озаряват с несравнимо сияние обществения и културен живот на столицата. Някои учени дори издигат ролята им до степен да ги определят като фактор за проследяване и прочит от особен ракурс историята на формиращата се българска нация.
След 9-ти септември 1944 г.
ролята на тази същинска културно-обществена институция, своеобразен литературен парламент, постепенно заглъхва и замира. Няма ги колоритните фигури от интелигентския и културен елит на България. Някои са изчезнали, други изселени, забравени, на трети се забраняват творчески изяви. Едва поникналите културни явления от европейски дух и стил са потъпкани и смазани. През 1977 г. легендарното кафене „Цар Освободител“ бива разрушено, подложено сякаш на публична екзекуция. Отново акт на брутално невежество и пренебрежение спрямо паметник на отминали времена на духовен кипеж и разцвет в столицата. Сега там расте трева.
По-късно, през 60-те години, се появява нашумялото навремето кафене „Бамбука“, посещавано от интелигенти, стремящи се да се отърсят от дидактиката на официалните идеолози. Не след дълго то бива затворено. Подобни заведения има в сградите на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите, които се стремят да продължат традицията на столичните литературни кафенета. Без аурата и блясъка на предшествениците. Сега не съществуват и те.
В най-ново време славата на литературните кафенета залязва. Те са се превърнали в шумни, безлични и бездуховни пространства на случайни посетители, на туристи и безделници, които търсят развлечения в механични игри, музика и пр. Така че съвременните кафенета вече са дезертирали от ролята и призванието си на социално-културни средища. В днешния наш свят, в който хората са застрашени от изолация и отчуждение по различни причини, може би ще покълне надеждата многофункционалната същност на кафенетата от миналото с тяхната най-осезаема непосредственост да намери нова форма и нов модел на реална физическа, а не виртуална, истинска човешка близост.