Костадин Пампов, преподавател по философия и история в ЕГ „Бертолт Брехт”, гр. Пазарджик
Изплашено врабче влетяло в пазвата на древноиндийския мъдрец Буда.
Долетял сокол и поискал врабчето, за да го изяде.
Мъдрецът отговорил, че ще запази живота на врабчето. Тогава соколът казал на Буда, че трябва да му даде нещо в замяна. Да отреже от тялото си месо, колкото тежи врабчето.
Последвало съгласие и от небето се появили везни.
Мъдрецът отрязал от себе си парче и го сложил върху едната везна. В другата скочило врабчето и тя се допряла до земята.
Везните не застанали в равновесие и при второто парче. При третото също. Буда режел парчета от тялото си и ги слагал на своята везна, но тази с врабчето не се повдигала… Целият вече в кръв, мъдрецът се хвърлил върху везната си и едва тогава двете се изравнили…
Подобен разказ има Карлос Кастанеда в книгата си „Пътуване към Икстлан”.
Писателят наблюдавал бръмбар, който мъкнел непосилен за него товар. Струвало му се, че бръмбарът въобще не забелязва неговото присъствие. Че двамата са от различни светове.
В един миг обаче видял, че някаква сянка се плъзнала по наблизо стоящия камък и потънала в земята.
Това всъщност била Сянката на Смъртта, обгърнала него и бръмбара.
Писателят вече нямал съмнение, че той и бръмбарът са от един свят… Смъртта ги правела равни…
Аз пък нямам съмнение, че Везните на Живота от притчата за Буда и Сянката на Смъртта от разказа на Кастанеда са две проникновени послания от дълбините на Вселената.
* Фрагмент от книгата „По стъпките на спомена” на Костадин Пампов