Симеон Янев, писател
Без Тончо Жечев и неговия „Български Великден“ Тодор Икономов вероятно още много години щеше да почива в архивите на историята, неразбран както от съвременниците, така и от потомците. Роден в Жеравна, в котловината на гениите на Българското възраждане, земляк на Софроний и породените от него князе и сановници, на възрожденския Раковски и следосвобожденския му племенник Кръстьо Раковски, та до неистовия Захарий Стоянов – всички, колкото рискуващи, толкова и уверени в непроверената си правота, Тодор Икономов е по-скоро техен антипод не по способности, а по реализацията им. Ако всички те в различните си съдби са реализирани исторически фигури, Икономов, който в зрелостта на живота си е изглеждал равен и дори превъзхождащ някои от тях, към края на жизнения си път е напълно пренебрегнат и унизен, а в историята до книгата на Жечев и напълно забравен. Всичко това се дължи на трагичната му дарба да промишлява събитията не в конкретиката на резултатите им, а в далечната им перспектива, отложени в безстрастността на историята.
Човек с такава дарба е обречен постоянно да стои срещу течението на времето. И наистина няма значително събитие във Възраждането и в историята на младата българска държава, прието възторжено и оценено като успех, което този нестандартен оракул във времето си да не е провидял в далечните му следствия, в невидимите му в съвременността и трагични в далечната перспектива последствия. Би било логично да се предположи, че такъв мрачен пророк прави такива предсказания поради неудовлетвореност и злост от участието и мястото си в големите събития. Завистта и амбицията са достатъчен аргумент, за да виждаш света по точно обратния начин от този, по който го виждат удовлетворените хора. Нищо по-невярно при Тодор Икономов не може да се каже: мемоарите му, автобиографията му, която той нарича биография и цялото му книжовно наследство свидетелстват за един напълно отдаден на обществото и държавата човек, колкото индивидуалист в разбиранията си, толкова алтруист в помислите и деянията си.
Всеобщо приетото деление на възрожденците на еволюционисти и революционери, така удобно обясняващо стихията на кипящото време, не работи при Тодор Икономов, както не работи и за него, защото през целия си живот той е сам срещу всички и особено в големите събития: въстанията от 1875-76, войната, която наричаме освободителна, Съединението, което и досега виждаме като най-голямата си историческа победа…
„Аз оплаквам сляпата самонадеяност на радикалите и треперя пред големите опасности за Отечеството /…/ За Македония не казвам нищо“ – пише той през септември 1885 година, когато всички ликуват и националният дух е приповдигнат по-високо, отколкото дори преди самото Априлско въстание. (1973: 370)*. Кой би могъл да помисли, че в тия не особено ясни думи е прозряна тогава цялата ни трагична история на бавен залез през двайсетия век? Кой би допуснал, че сляп за настоящето, Икономов е бил ясновидец за бъдещето?
Истината е само, че постоянно изправен срещу всички, Икономов повече от всички, които са въстанали в април 1876, които с оръжие са воювали в Руско-турската война и после в Съединението срещу сръбския агресор, е рискувал собствения си живот. Известно е, че в Османската империя (и не само там ) е съществувал обичай да се убиват вестоносците на лоши хабери, заради поверието, че така се прекъсва веригата на лошите предзнаменования. Тодор Икономов в ранната българска следосвобожденска история, с усета си за невидимия за другите смисъл на събитията е постоянен вестител на лоши „хабери“ за по-далечното ни бъдеще, чиято ужасяваща точност трябва да признаем едва сега.
***
Драмата на Тодор Икономов видимо е в неговата неспособност да се развие, тоест да се приспособи в новото следосвобожденско време. Не е първият, нито последният, но е със сигурност най-драматичният измежду големите във Възраждането. Справил се сам в сирашкото си детство с тиранията на собствените си роднини и обкръжение, преминал бурна младост в борба за знание и лично достойнство, прописал във възрожденските вестници още почти дете, именно с писанията си той извисява едра и самобитна мисловна фигура между едрите в духовен план възрожденци.
***
Но невидимата част на неговата драма е в неговия ум, в неговото аналитично и прогностично мислене, което не съди за историята по видимите й резултати, а по възможните им следствия. Малкото историци и социални интерпретатори, включително Тончо Жечев, които са се интересували от живота и делото на Тодор Икономов, наричат този начин на мислене консервативен. Той наистина е консервативен, но само по отношение на възгледите му за устройство и управление на страната, прогласени в най-известната му реч пред Учредителното народно събрание от (27 март 1879 г.). Тогава за пръв път той излага идеята си за двукамерен парламент със сенат (горна камера), който да притъпява партийните ламтежи и да уравновесява сблъсъците между наследената ни от робството склонност повече „да разваляме, отколкото да създаваме“ и „необмисленото увлечение по всяка нова идея“. (cao.bg\тодор икономов – народната воля- трябва/). Тази реч би трябвало да бъде четена при всяко гласуване на закон от Великото народно събрание в началото на 90-те години, когато се слагаше началото на т.н. преход към демокрация, защото тя снема пред очите ни ментално-психически нагласи, които са абсолютно същите с онези, с които в Учредителното събрание започва уредбата на Третата българска държава. Икономов, за разлика от всички тогавашни народни представители, извежда принципите на управление на държавата от психично-менталните нагласи на народа и предлага консервативна система за управлението му, която бива осмяна от тогавашните либерали во главе с уважавания П. Р. Славейков. Сега можем да кажем, че ментално-психически ние се оказахме там, където Икономов е описвал, че като народ и водачи сме били в 1879 година.
Да си припомним великите постижения на нашето Велико народно събрание: земята в реални граници и ликвидационните съвети; държавата като лош стопанин и пазарът като панацея на икономиката; yes идиотизмът, проповядващ, че малка страна няма нужда от тежка индустрия…
Законовата уредба за разрушаването на страната.
Със същата страст на роба да разрушава, вместо да съгражда след настъпилата промяна.
Със същата слепота да вярва, че всичко ставащо е само за неговото добро.
И още колко неизброими безумия…
***
Някога Тодор Икономов е бил единственият, който е провидял през възторзите от победите в Съединението и разгрома на сръбския агресор опиянението, което ще доведе до разгромите ни в Междусъюзническата и Първата световна война. И до кръвопролитията, и гражданската война от 1923-25 година в необмисленото увлечение по всяка нова (и дошла отвън) идея. И най-после до деградацията ни като народ, повярвал, че разрушението из основи на старото може единствено да доведе до съзидание в новото.
Но нека се върнем към живия Тодор Икономов и неговото време.
***
Всичко у него е на обратно от това, което се случва и приема за исторически дадено в бъдещето. Като млад той приема унията (идеята за преминаване към католическата религия и изоставяне на православието, за да добием защитата на Запада – б.м.). Но влязъл в униатските среди, бързо се разочарова от хората, които я движат, и скъсва решително с нея. По-късно по време на революционния подем през 70-те години, когато започва подготовката на Старозагорското и после на Априлското въстание, и когато всички са възпламенени да очакват успеха, той вижда в това само „голяма наивност“ (1973: 548). Подир това в края на 1876 година, когато се свиква Цариградската конференция по българския въпрос, а след нея Русия започва и подготовката за война, той предприема неочакван и като че нелогичен в потока на събитията политически ход: пише писмо до Великия везир, в което предлага (ако би се приело предложението му) блокиране на задаващата се война. „Аз лично – признава той в мемоарите си – от мене си пратих мемоар до Митхат паша в Цариград )…/ и като му доказах защо стават вмешателствата на силите в делата на държавата /…/ приканвах везиря да направи това, което направи Австрия с Унгария, сиреч да се отдели България на особна държава, пак под султанско главенство, но с особено управление и с порядък съвременен.“ (1973: 566).
По същия асистематичен начин, както вече се каза, посреща и Съединението; за него то е авантюризъм. Дори когато всичко завършва благополучно след разгрома на сръбските агресори и съглашението с Турция, Икономов вижда в него повече вреди, отколкото ползи за България. „То – пише той в дневника си от 16 февруари 1886 година – докара въпроса за политическото ни съществование до проблематичност, скара ни с Русия, подвърга Отечеството ни на икономическо разорение и ни нанесе материална повреда, която никакви съглашения посем-сега не ще бъдат в състояние да изкупят.“ ( 1973: 396).
***
Ако се запитаме кое е общото между всичките тези, изглеждащи парадоксални пред историческите резултати разсъждения, можем да получим отговор, който дава обяснение за логиката на един от най-странните, но и оригинални наши политически мислители – логика, в която аналитичният ум предвижда с ходове напред негативните резултати от недообмислени действия и предлага алтернативи, които изключват всякакви рискове на цената на търпението в политическата игра. Тончо Жечев определя този ум по същия парадоксален начин: като „революционер между черковниците, като консерватор сред либералите и либерал между консерваторите“. Дори да не приемем тази ефектна парадигма на един драстично нестандартен ум, не можем да не се съгласим, че самата житейска съдба на Икономов е най-силното, макар и трагично доказателство за неговата изключителност в българския политически живот.
Той е онова, което е липсвало в българската политика през целия двайсети век и, за съжаление, с очебийна необходимост и през първите двайсет години на двайсет и първия – желязно обоснованото друго мнение, което се самообосновава най-дълбоко от принцип съвършено прост и съвършено труден за следване: „работил съм всякоги по съвест и никому не съм раболепствал“ ( 1973: 499). Той е и това, което едновременно драматично и трагично е липсвало в годините на най-големия ни възход, както и в годините на дълбоките ни падения. Най-определено в годините преди Балканската война, когато се сключва недообимисленият балкански съюз – изходна причина за трагичната ни съдба през целия двайсети век и досега – желязното мнение, което се самообосновава от съвест, която безпощадно отчита всичко негативно, а изглеждащо позитивно и уж безпроблемно, за да се окаже в действителност съкрушително. Ето как самият Тодор Икономов през 1887 година, в оная щастлива България след успешното Съединение и победната война срещу сръбския агресор ,определя своето политическо поведение, тогава така драстично несинхронно със случилите се политически резултати: „Аз се боях – пише той, – че с неуместните движения ще си накликаме големи беди и ще се подвъргнем на немилостиви изтребления и по-тежка участ. Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено.“ (1973: 585).
***
На неговите страхове и предупреждения никой и тогава, и в историята после не е обръщал внимание. Резултатът е такъв, какъвто го знаем: четири национални катастрофи, три пъти тотално сриване на икономиката и започване от нулата, а след последната – тотално унищожаване на българското село, загуба на население от два – два и половина милиона души, безгранично униние и пълно безразличие към собствената съдба.
***
Каква може да бъде съдбата на един консерватор в България – страна на вечно прогресивните хора с безчислено прогресивните им преходи? Тодор Икономов – учител, писател, издател – един от активните дейци в черковната борба; след Освобождението един от водачите на Консервативната партия, окръжен управител на Шумен, два пъти министър, но преди всичко рядък политически мислител и анализатор умира на 54 години след опит да посегне на живота си и последвало психическо разстройство.
„Никога в живота си не съм бил честит – пише той в текст под заглавие „Последна дума“/…/ Мъчно е да гледаш, че мненията за умереност и предпазливост{в България} не само не се слушат, но и се тълкуват в най-злочест смисъл.“ (1973:585). И завършва: „…от идущите поколения ще чакам аз приговор какво зло съм направил на Отечеството си и защо ме е толкова наказало.“ (1973: 592).
В хода на прогреса приговорът още не е излязъл и изглежда едва ли ще излезе. Но необходимостта от едно консервативно политическо мислене все така липсва и в днешния ни политически живот, обременен от страсти и пристрастия, които продължават да излизат солени на изстрадалия български народ.
* Основният източник при написването на това есе за Т. Икономов е изданието „Тодор Икономов, Мемоари. Изд. Български писател, София, 1973 г.” При цитирането се отбелязват само годината на изданието и страницата на цитата.