Из цикъла „ZOO БАЛКАНИКА & ХОМО BALCANICUS ИЛИ БЕЗУМИЦИ БАЛКАНСКИ…”

Брой № 1 (17) / март 2012, Малки дихателни пътища

20 басни, разказани в първо лице, единствено число от различни животни, които живеят „тук, в центъра на централните Балкани, по-точно малко по на изток…”, както подчертават повечето от тях, сред които най-щастливо е магарето и то споделя най-искрено защо. Хумор, сатира и мъничко тъга…

 МАГАРЕТО М.Т. 2

Аз пък съм магаре с късмет. И то с голям… късмет. И не малко голям, а на квадрат (2), т.е. късметлия2 или безподобен късметлия, защото съм роден тук, в идеалния център на прекрасния Балкански полуостров.

Името ми е Марко, а фамилията Тотев. Или Марко Тотев. И понеже съм късметлия2, би могло да се каже, че съм Марко Тотев2. Освен това съм клепоух и би могло да се каже, че съм клепоухото магаре М. Т.2. (М. Т. означава – леле, (м)але, леле, (т)ате, – какъв късметлия!). А, да! – щастливец – това е другото много характерно нещо за мен и за моя род. Но за него (рода) и за това (нашата пословична щастливост) по-нататък…

Като стана дума за рода, баща ми е Тотю Марко Тотев, неговият баща (на когото съм кръстен аз) – Марко Тотев Марков и т.н. и т.н. през вековете до първородното магаре… все късметлии и щастливци, наредени като на броеница: Марко, Тотю, Марко, Тотю, Марко, Тотю… Едно само не ми е ясно, как се е наричало първородното магаре – Марко или Тотю? Това е изначален въпрос на нашия прославен род (прославен с късметливостта и щастливостта си), като философския въпрос за смисъла и същността на битието, или началото и края на Вселената, или датата на първоначалния Вселенски взрив и т.н… Тези неща за философията, Вселената и първоначалния Вселенски взрив ги знам от дядо ми Марко, брат на чичо Танчо, другото начетено магаре в рода. Той, дядо ми Марко, беше много умно и начетено магаре, като брат си Танчо. Ако бяха имали възможността да учат, двамата щяха да са сега най-малкото професори – чичо Танчо по философия, а дядо Марко по астрономия.

Освен, че съм късметлия и щастливец, аз съм и инатчия. И не малък, а голям. И не само голям, а на квадрат (2), т.е. инатчия2 или безподобен инатчия – мога да се запъна на някой мост и да стоя там с часове, въпреки остена и воплите на господаря, което е същото нещо, като късметливостта и щастливостта на всичките от рода Тотев през вековете, до първородното магаре… Като стана дума за остена – да ви кажа: гърбът ми е як, кожата дебела и усещам тоягите, камшика и остена като ласка. И се кефя, кефя, кефя…, докато господарят ръси една след друга любовни думи за мен и мойта майка с пот на челото и червенина под него…

Имам братовчед. Крием го от хората, но всички от родата знаем, че се нарича Къти. За разлика от мен и всички други от нашия прославен род, той е кутсузлия и нещастен. Не знам защо с него така се случи? Сигурно защото е катър, въпреки че, както се говори, бил със знатно потекло – син на елитен английски жребец и известна балканска магарица, всъщност леля ми Мария, първа братовчедка на баща ми Тотю…

Както стана вече дума, роден съм в идеалния център на Балканите. Но за разлика от всички други идеални центрове (курорти, градове, села и др.), цената да си роден тук не е висока, бих казал, че си е доста ниска или направо ниска2. Не мога да разбера защо цената да си роден тук е ниска. Мисля си – дори напротив, всеки трябва да е щастлив и горд, че е роден не другаде, а тук. А защо? Отговорът – след малко. А, сега – още нещо. Чували ли сте отговора на въпроса „Как си?” – „Като магаре в тръне…”, т.е. много добре. Аз съм още по-добре – тук, на Балканите съм, „Като магаре в тръне, на Балкане…”, демек супер съм и по-точно – супер съм2. Защо супер, и то на квадрат, ще разберете накрая.

Тук, в идеалния идеален център на централните Балкани, или по-иначе казано – в средата на пъпа на света, където съм роден, е единственото място, с реална, а не пропагандна (демек – привидна) свобода. Тук се въргаляш на воля, когато, където и колкото си искаш, с когото искаш, дори и като не искаш, без да искаш и т.н. Къде другаде ще ти дадат да се въргаляш така? Ще ти заравнят широка алея в периферията на някой крайградски парк, без да те питат дали ти харесва, ще я оградят с ограда, за да не влизат други животни да ти пренесат някоя зараза и да те смущават, докато се наслаждаващ на магарицата, ще я покрият със ситен пясък, напоен с дезинфектанти, а не с прах и пепел, което си е направо комфорт, ще сложат на входа широка табела с разписание за часовете и описание на няколко езика за начина, по който може да се въргаляш, ще те пуснат в уречения час да влезеш и ще се наредят около оградата, за да те снимат с фотоапарати, камери и джиесеми и пр. И след като си тръгнеш в указания час – заравняват пясъка, сипват нова кофа дезинфектанти и го приготвят за въргаляне за същия час на следващия ден. Така, пет дни в седмицата и гарантирани два почивни дни – да се възстановиш и да си починеш. Че това живот ли е – да се въргаляш по разписание и то не в прах и пепел, а в пясък, напоен с дезинфектанти, на който не ти се ще да легнеш, камо ли да се въргаляш! Ако случайно се повъргаляш, от дизенфектантите кожата на гърба ти може да изпръхне, изприщи и да хванеш кожна алергия. И вместо да те оставят да се повъргаляш някъде другаде в прах и пепел, за да ти мине болестта или да се почешеш с кеф в някоя чепата тараба, за да си успокоиш сърбежа, те водят на ветеринар, защото имат „Закон за защита на животните”, а и културата им не позволява да те оставят да те сърби и да се чешеш в някоя ограда, защото от една страна е неприлично, а от друга – оградата е частна собственост и не трябва да се докосва, камо ли да се натиска, блъска, тряска и пр.

И с реването е така – не може да ревеш, когато искаш и както искаш. Не изобщо да ревеш, а по-конкретно някак си да ревеш. И тъй като Законът за животните гарантира правата на магаретата да реват, можеш да ревеш под час, в определено време и с определена сила и никой не те пита дали ти се реве точно тогава и защо въобще ревеш. Важното е да не смущаваш околните и да не нарушаваш обществения ред.

И с фъшкиите е същото. Тук си акаш, когато искаш, където искаш и колкото си искаш без да се стискаш. А там – искаш, не искаш, ще стискаш. Ако не стискаш – под задницата ти провесват непромокаема торба като подлога, напоена с дезинфектанти, която те гъделичка по интимните части и не ти се ще да акаш, а да правиш нещо друго. Тук по-скоро ще ти затъкнат тапа, отколкото да ти сложат подлога, камо ли да те гъделичкат по интимните и нежни части. А за другото – свободата тук е пълна: всяка магарица е твоя. Ако, разбира се, господарят й не е наблизо с остена. Яхваш я и се кефиш, кефиш, кефиш… – до насита. А там – магарица ти отпускат по ден и час, по разписание след клиничен преглед и на двамата (имам предвид двете магарета). И ако не дай боже, нещо не е наред – ще видиш магарица на Куков ден… След всяко яхане я водят на клиничен преглед – дали случайно не си й направил нещо нежелано, въпреки че видът на магарицата говори за обратното и изразява желанието нежеланото (от тяхната гледна точка) да продължи още малко, ако може – повечко, най-добре – безспир… Магарешка работа. Не съвсем… Като гледам какво се случва с жената на господаря сутрин, докато господарят спи, ще ви кажа, че няма голяма разлика между нас, магаретата, и хората…

С къчовете е още по-сериозно. Там изобщо не може и не трябва да хвърляш къчове, въпреки закона за защита на животните и техните права. Да се въргаляш – да, да ревеш – пак да, магарица – да, но къчове – НЕ!!! Че какво е туй общество, в което магаретата хвърлят къчове наляво и надясно, с левия и с десния крак, понякога и с двата?! Така се възмущават благоприличните дами от „Обществото за защита на безпризорните животни”. Какво ще си помислят другите за Обществото, ако всички животни започнат да хвърлят къчове безогледно? Тук при нас е така –къчове на воля, където искаш, колкото си искаш, с левия, с десния и с двата крака, без да мислиш кого ще удариш, кого ще нараниш – мъж, жена, дете и най-малко пък някоя незабележима животинка. А пък на кого му пука за обществото, важното е купонът да върви. А къчовете са двигател на купона – наричат го танцова забава, концерт, купон, сбирка, соаре… Моят братовчед Къти много обича да си прави купон, като се отскубне от въжето, събори вратника, избяга в полето и хвърля безразборни къчове, т.е. танцува из полето, докато господарят го намери и наложи яко с остена, докато в душата му заглъхне танцът и Къти се закроти… На следващия ден отново – къч, танц, остен, закротване и пак…: къч, танц, остен, закротване и пак… Остенът не му пречи на Къти да се чувства свободен – важното за него е, че може да избяга от двора, да препуска на воля из полето и да хвърля къчове до изнемога. Та, тук е истинската свобода – тук, а не там!

А с ината е направо катастрофа. Къде и кой ще търпи магарешкия ти инат – да се запънеш на някой мост, ей така – за нищо и това нищо да не е в състояние да те накара да пристъпиш и сантиметър напред, назад или встрани – блага дума, молба, камшик, остен, тояга? И да стоиш, стоиш, стоиш, въпреки остена и благословиите на господаря, докато ти мине кефа, после да изревеш с прегракнал глас, да стовариш яка фъшкия върху моста, да хвърлиш един-два къча за разтуха, да наведеш глава и да помъкнеш каруцата по склона… Къде и кой ще търпи подобно своеволие, това непокорство, израз на гордост, независимост, достойнство, чест и свобода?

Има нещо по-нежно и красиво – чара на Балканите: изобилието на треви, тръни и най-вече на магарешки бодили. На други места има бонзаи, икебани, лотоси, паркове, градини и пр., тук – треви, тръни и магарешки бодили. И за какво са ти бонзаи, икебани, лотоси, паркове и градини, като ти забраняват да се овъргаляш в тях, да ги изпотъпчеш и изпомачкаш, да ги покриеш с фъшкии и да изядеш най-вкусните от тях, имам предвид бонзаи, икебани… Или пък – да хукнеш из полето, покрито с изсъхнали треви, тръни и магарешки бодли, да хвърляш къчове, ревейки до прегракване сред разцъфналите тръни… Никъде другаде я няма тази неземна радост, тази райска красота, само тук!

Ех, тръни, тръни, магарешки и други, които увенчавате трънливия път на славата и пътеката на радостта на всеки клепоух щастливец (като мен), роден тук. Славата на магаретата идва от нашия древен цар Мидас, на когото ушите са служили за корона, за прослава на магаретата. Историята на достолепния Мидас ми разказа дядо Марко (беше я чул от своя дядо Тотю) и това ме кара да мисля, че освен астроном, дядо би могъл да бъде и професор-историк, но не е имал възможността да се изучи. Ще продължа с нещо по-научно, което чух от чичо Танчо, братът на дядо Марко. Философите-позитивисти твърдят, че движението нагоре е възнесение, а надолу – падение, а негативистите – обратното твърдят. Според скромния ми опит и в двата случая е трудно – в първия каруцата те дърпа, а във втория – затиска. Поради това и тоягите са много, но както вече казах, кожата ми е дебела и ударите чувствам като ласка, така че ме ласкаят яко и нагоре, и надолу по баира. И се чудя защо философите спорят за толкова прости неща, а не питат нас, които непрекъснато сме пред каруцата нагоре или надолу по баира? С простия си магарешки акъл не мога да си отговаря на тези въпроси, тъй като не съм наследил философския поглед и житейската прозорливост на дядо ми Марко и на не по-малко известния му брат – чичо Танчо. Поради това съм си едно щастливо (но малко просто) магаре с инициали М.Т.2 – сещате се, че съм написал само инициалите си, за да подчертая скромността на М. Т., т.е. Марко Тотев, демек – аз, а (2) – да подчертая 2 пъти скромността си… Както и да е…

Когато не мога да заспя, броя: 1 баир, 2 баира, 3 баира…, или 1 тояга, 2 тояги, 3 тояги…, и заспивам на десетия баир или на 20-та тояга. „Ех, баири, ех, баири…” – припявам си в просъница, припомняйки си панаирите на Лили Иванова. Като стана дума за панаири, да ви кажа: много панаири има тука, където съм роден – в центъра на пъпа на прословутия Балкански полуостров – панаир на книгата, технически панаир, Пловдивски панаир, кукерски панаири, панаир на суетата… Изобщо – панаир на панаирите е тук – в центъра на централните Балкани. Затова си мисля, че цената да си роден и да живееш тук не трябва да бъде ниска, а висока и то не висока, а много висока, направо висока2. Още повече, че „от Витоша по-високо – нема, от Искъро по дълбоко – нема…” и т.н., а аз бих допълнил: „От Балканите по убаво – нема! Не може и да има…” Затова да си кютаме и да се радваме, че сме се родили и живеем тука – не някъде встрани, по-напред или по-нататък, а в центъра на централните Балкани!

След моята кратка изповед, обясняваща безпределния ми оптимизъм, радост и безгранична гордост, че съм се родил, паса и живея не другаде, а тук на Балканите, ще завърша със следното: Не вярвайте на тези, дето казват: „Умре́ Марко!” Не съм умрял! Жив съм, здрав и жилав съм като каиш! И ще оживея напук на всичко.

 


 

Вашият коментар