Стоян Атанасов професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Климент Охридски”
Дизи Гилеспи (1917-1993), тромпетист и композитор, е един от основоположниците на бибопа. Яркият му талант внася съществен принос и в друг обновителен процес – навлизането на афро-кубинската музика в джаза. За разлика от саксофониста Чарли Паркър и китариста Чарли Крисчън, които живеят кратко време и преминават като метеори в историята на тази музика, Дизи Гилеспи присъства на музикалната сцена повече от половин век. Изявите му са свързани както с прехода от класическия към модерния джаз, така и с теченията, родени след появата на бибопа. Не по-малък интерес от социологическа гледна точка представлява и съдбата на този изключителен музикант, смятан, редом с Луис Армстронг и Майлс Дейвис, за един от тримата най-велики тромпетисти в джаза. Затова ще му посветя очерк в две части. Първата проследява годините на изграждане на Дизи Гилеспи, докато втората ще представи найзначителните му изяви като лице на модерния джаз.
Малкото му име е Джон. Прякора си „Дизи” получава по-късно при обстоятелства, за които ще стане дума по-нататък. Но аз ще го наричам Дизи още от началото на този разказ.
Роден е на 21 октомври 1917 г. в Чироу ‒ градче в Южна Каролина на 150 мили от Атлантическото крайбрежие. Голямата част от обработваемата земя около Чироу е покрита с памукови плантации. По онова време в града живеят 3 700 души. Една трета от тях са чернокожи. Мъжете работят най-вече в плантациите, докато жените намират препитание като слугини или чистачки в по-заможните семейства на белите.
Фамилията Гилеспи пуска корени в Южна Каролина от уелския преселник Джеймс Гилеспи, който забогатява от търговия с дървен материал. Строи голяма къща в 1830 г. Там се ражда като роб Уезли, дядото на Дизи. Впоследствие Уезли се жени за чернокожата Люси, също робиня по рождение. Двамата имат много деца. Най-малкият, Джеймс, роден в 1882 г., е бащата на Дизи. От брака на Джеймс Гилеспи с Лоти Пауи се раждат девет деца, седем от които оживяват. Най-малкото е нашият герой. Майката на Дизи, Лоти, е внучка на някоя си Нора. Чернокожата Нора била нещо средно между слугиня и главна домакиня в дома на най-богатия плантатор в Чироу, Томас Пауи. Както често се случвало в американския Юг, Томас Пауи направил две деца на Нора – Хампсън и Уилям. Хампсън е дядо на Дизи по майчина линия. Държал малък ресторант с увеселителна програма. Бил голям шегаджия, черта, която наблюдаваме и при неговия внук.
Привеждам тези родословни подробности, защото обясняват две немаловажни обстоятелства в предисторията на Дизи Гилеспи. Виждаме, че, от една страна, той произхожда от родове на чернокожи роби, които, от друга, са приели фамилните имена на белите си господари, преселници от Англия. По майчина линия от прабаба си Нора и нейния син Хампсън във вените на Дизи тече и бяла кръв. Изкушавам се да видя в този съвсем не необичаен факт около родословието на една от емблематичните фигури в модерния джаз символ на корените на тази музика ‒ оригинален хибрид, получен от кръстоската на далечни една от друга музикални традиции, срещнали се на американска земя. По-късно, вече утвърден музикант с вкус към латиноджаза, Дизи Гилеспи проявава силен интерес към откритието, че прабаба му Нора, родена в САЩ към 1840 г., произлиза от западноафриканското племе йоруба (обитаващо днешно Того). Главно от него идват музикалните традиции, залегнали в основата на афро-кубинския джаз.
Джеймс, бащата на Дизи, работи в тухларна, а през свободното си време свири на пиано и ръководи малка танцова трупа. Към палавия Дизи Джеймс се отнася строго, дори грубо. От ранно детство Дизи научава, че всяка волност се наказва, понякога сурово. Макар и спорен като педагогическо средство, камшикът на баща му приучва момчето на вътрешна дисциплина и самообладание – качества, които не всеки подозира зад шутовщините на прочулия се музикант. Покрай хобито на баща си Дизи открива музиката и проявява силно влечение към нея. Джеймс Гилеспи почива млад, когато Дизи е само деветгодишен. Липсата на баща е първото общо обстоятелство в живота на Дизи Гилеспи и Чарли Паркър, чийто баща напуска семейството, когато малкият Чарли е едва десетгодишен. След смъртта на Джеймс Гилеспи многолюдното семейство остава без доходи. Налага се невръстният Дизи да работи един сезон като памукоберач. Отвратено от тежкия труд на полето, момчето заявява пред майка си твърдото си решение повече да не бере памук. Заявява също, че ще стане музикант, с когото всички ще се гордеят.
Огласената детска мечта сякаш предначертава бъдещото развитие на Дизи. Той постъпва в хора на местната методистка църква. Използва и всяка възможност да седне на пианото на съседите, защото вкъщи такова липсва. Дванадесетгодишен, Дизи е приет в училищния духов оркестър. Първоначално свири на тромбон, по-късно и на тромпет. В музиката Дизи навлиза като самоук – друго сходство с бъдещия конгениален партньор Чарли Паркър. Да си самоук, по правило не води до оригинални открития, но вероятно този факт предопределя донякъде самостоятелния подход към музиката и дързостта да я трансформираш из основи. От това време е и навикът на Дизи да свири с издути бузи – нещо, което школите по духови инструменти не разрешават. Издутите бузи и пречупеният тромпет ще станат фабрична марка на образа на Дизи Гилеспи. Колкото до неговата музика, тя не може да бъде сбъркана с никоя друга и не се нуждае от визуални емблеми.
Дизи Гилеспи расте като буйно момче – недисциплиниран ученик, пакостник, побойник. Обича да се самоизтъква, а на сцената се преобразява на клоун и изпитва неудържимо желание да разсмива публиката. Всички тези недостатъци на характера и на възрастта биват толерирани и в училище, и в семейството заради яркия музикален талант, който впечатлява училищните педагози. По тяхно предложение в 1933 г. шестнадесетгодишният младеж получава стипендия, за да продължи образованието си в „Лоуринбърг инститют” – престижно училище за чернокожи, намиращо се на 30 км от родния Чироу. Там Дизи остава три учебни години. Смята своя престой в „Лоуринбърг” за един от щастливите периоди в живота си. В училището и в интерната момчето намира всичко, от което се нуждае – добра храна, възможност да свири, да спортува и да дружи с приятели. В училището няма грамофон, но там Дизи слуша радио. Така ще открие и заобича музиката на Дюк Елингтън, на Каб Калауей, на Луис Армстронг. Наред с тромпета Дизи свири и на пиано. Клавирът го привлича с възможностите да съчетава много тонове едновременно, докато тромпетът не позволява подобно многозвучие. Благодарение на заниманията си с пиано Дизи се замисля над проблемите за акордите и изобщо за хармонията в джаза. Традиционната хармония не го задоволява. Още тогава Дизи се стреми към хармония от нов тип. Впоследствие споделя: „Обичах да търся нови акорди. Преобръщах ги всячески. Скоро си дадох сметка, че хармоничната схема в популярните мелодии е твърде ограничена. Вече се замислях как да въведа по-богати хармонии”1.
След трите години в „Лоуринбърг инститют” Дизи завършва училищното си образование. Това обаче не е краят на неговото изграждане. Полага неимоверни усилия да започне да свири като професионален музикант, но съзнава, че има пред себе си дълъг път до онова, към което се стреми. В 1936 г. се установява във Филаделфия, където са заживели вече майка му и сестрите му. Година по-късно, макар и непълнолетен, получава разрешително за професионален музикант. Работи като фрий ланс, но епизодичните му изяви биват забелязани от Франки Феърфакс, тромбонист и ръководител на един от най-добрите чернокожи джазови оркестри във Филаделфия. За да го назначи на постоянно място в своя бенд, Феърфакс урежда прослушване на Дизи в присъствието на двама музиканти авангардисти, които са сред асовете в оркестъра пианиста Бил Догет и тромпетиста Джо Фейсио. Те се опасяват да не загубят водещата си позиция, ако с тях заработи Гилеспи, и предлагат кандидатът да изсвири сложни партитури, които го затрудняват. Заключението им е недвусмислено: „Това въртоглаво котенце (little dizzy cat), което си носи тромпета в книжен плик, изобщо не може да чете ноти”2. Гилеспи се проваля на прослушването, но си спечелва прозвище за цял живот. Занапред ще го наричат Дизи (Въртоглавия).
Във времето на първите опити на Дизи като професионален музикант в джаза тържествува суингът. Като музикален стил той води началото си от изявите на чернокожия оркестър на Флетчър Хендерсън, основан в 1923-24, но става общоамерикански феномен десет години по-късно с успехите на Бени Гудман, кларинетист и ръководител на бигбенд. При суинга за първи път популярната музика и оркестровата импровизация вървят ръка за ръка. Нещо повече, за пръв път расово разделената Америка се увлича по една и съща музика. Суингът е музиката на танцовите забави, на музикалните представления и на всякакъв вид шоу. Гудман има историческата заслуга да спечели белите американци от средната класа за една негърска традиция в музиката. Същото ще стори и Елвис Пресли поколение по-късно.
Дизи Гилеспи високо цени музиката на Бени Гудман, въпреки че вкусът му към сценични клоунади е полюсна противоположност на резервирания Гудман – вглъбен в себе си, интровертен, избягващ всякаква зрелищност, перфекционист на музикалната форма. Изобщо Дизи, за разлика от бъдещите си съмишленици Чарли Паркър, Телониъс Монк и Джон Колтрейн, харесва суинга и естетиката на бигбендовото музициране. Неслучайно той ще е сред първите музиканти, въвели в големия оркестър стила бибоп. Негови идоли са също Флетчър Хендърсън, Дон Редман, Луис Армстронг. Сачмо е първата голяма любов на Дизи в тромпета. Впоследствие той ще се прехласва по Рой Елдридж – изгряваща звезда на този инструмент. В 1935 година Рой Елдридж се прочува като солист в оркестъра на Теди Хил. Елдридж транспонира в тромпета стила и фразировката на Колман Хоукинс – най-добрия саксофонист по онова време. Изпълненията му се отличават с подчертан вкус към легато фразите, които разчупва по оригинален начин, и с виртуозна техника – найвече във високите регистри. В историята на джаза Рой Елдридж се смята за преходна фигура между Луис Армстронг – гения на класическия джаз – и модерния джаз, въплъщаван от Дизи Гилеспи.
В края на 1935 г. Франки Феърфакс сформира нов по-малък бигбенд, в който кани и Дизи. Скоро в него постъпва и Чарли Шейвърс, отличен тромпетист. От неговия темпераментен маниер Дизи ще възприеме редица похвати. Сред музикантите на Феърфакс е също Джими Хамилтън, кларинетист и тромпетист, получил по-късно популярност с работата си в бенда на Дюк Елингтън. Плодотворно интелектуално влияние върху Дизи оказва и басистът Уилям Оскар Смит, който описва проницателно своя приятел и връстник: „Първото ми впечатление [от Дизи] беше за човек, който стъпва здраво и говори на висок глас. Да, беше нахакан, прям, безпощадно честен, но аз намирах, че въпреки прякора си Въртоглавия, той беше всичко друго, само не малоумен. Зад смешната външност се криеше трезвомислещ, пресметлив и аналитичен ум”3. Впечатлението на Уилям Смит съвпада с впечатлението у всеки, общувал по-отблизо с Гилеспи. Смехотворните лудории на Дизи са фасада на задълбочен и уравновесен характер, който търси последователно и упорито нови хоризонти в музиката.
След Филаделфия Дизи се насочва към Ню Йорк – Меката на суинга. През месец април 1937 г. постъпва в оркестъра на Теди Хил – един от водещите бигбендове. На 17 май същата година участва за първи път успешно в звукозаписен сеанс. Лидерът Теди Хил го хвали, че свири като Рой Елдридж. Други музиканти и критици също възприемат младия тромпетист като талантлив подражател на вече утвърдилия се Елдридж. Всъщност тромпетът на Дизи звучи твърде различно от този на Елдридж. Последният се отличава с дрезгав и глух звук, докато при Дизи, подобно на Луис Армстронг, тонът е чист и ясен.
В края на май 1937 г. бигбендът на Теди Хил гостува във Франция за участие в зрелищно мащабно шоу – „The Cotton Club Revue”. Въпросното ревю открива голямо Международно изложение, посетено от многомилионна публика. Освен на нея, Дизи привлича вниманието на авторитетни джаз критици в Париж. Юг Панасие, тогавашен законодател в сферата на джаза, пише: „Джон Гилеспи притежава страхотен суинг; стилът му, който много напомня този на Рой Елдридж, не е моят идеал, но аз обичам неговата искреност”4. Морис Кюлаз пък вижда по-скоро разликата между Гилеспи и Елдридж. Той долавя новите хармонии в стила на Гилеспи, както и ритмичното разнообразие в неговите изпълнения.
След завръщането си в Ню Йорк, откъдето не желае повече да се откъсва, по силата на някакъв правилник на Съюза на музикантите, Дизи бива лишен от правото да сключва работни договори за повече от една нощ. Ще последва тримесечен период на финансова несигурност и на професионални унижения. Ала тъкмо този период на своеобразна музикална безтегловност се оказва съдбоносен за бъдещето на младия тромпетист. Три срещи ще предопределят по-нататъшната му съдба.
В началото на 1938 г. Дизи се свързва с барабаниста Кени Кларк, който ще го увлече по новата музика, наречена впоследствие бибоп. Същата година Дизи се сближава с кубинския тромпетист Марио Бауца, считан за баща на т. нар. латино джаз. Бауца въвежда Гилеспи в афрокубинската музика. За нея той ще каже в интервю от 1990 г.: „Изведнъж Африка се разкри в тези малки клубове в испанския Харлем. Тя проникна дълбоко в мен. Там аз намерих своето музикално наследство, своите корени. Африканските роби в Америка не са можели да изповядват своите традиционни вярвания, нито да използват ударни инструменти – основните им изразни средства за общуване и по време на официални тържества. В страни като Куба и Бразилия робите са можели да използват ударни инструменти и да поддържат жива своята културна и религиозна връзка с Африка. Те са можели да продължават своята традиция като разговарят посредством барабаните”at.
Така под влиянието на Кени Кларк и на Марио Бауца в 1938 г. Дизи вижда пред себе си два пътя за професионална реализация: от една страна, да преработи хармоничния и ритмичния материал на стила сунг в нов стил, наречен впоследствие бибоп; от друга, да включи африканското ритмично наследство в джазовия идиом.
Третата съдбоносна среща на Дизи от този период е с танцьорката Лорен Уилис, която в 1940 г. става негова жена. В брачната връзка с Лорен, продължила 53 години до неговата смърт в 1993 г. Дизи ще намери любяща съпруга и надеждна опора в живот, изпълнен с превратности и напрежение. (следва)
1 Цит. по Donald L. Maggin, The Life and Time of John Birks Gillespie, New York, Harper Collins Publishers, 2005, p. 395. Преводът мой – С.А.
2 Вж. Donald L. Maggin, цит съч., с. 45-46. Преводът мой – С.А.
3 Вж. Donald L. Maggin, цит съч., с. 61. Преводът мой – С.А.
4 Пак там, с. 71. Преводът мой – С.А.
5 Пак там, с. 74. Преводът мой – С.А.