Стоян Атанасов – професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Подобно на останалите изкуства, и в джаза обликът на основните периоди и течения се прояснява, ако ги обвържем с конкретни творци. Фигурата на кларинетиста Бени Гудман (1909–1986) полага до такава степен своя отпечатък върху суинг музиката, че става нейна емблема. Затова историята на джаза следва да му отдаде заслужено внимание. Когато мислим за Бени Гудман, не бива, разбира се, да забравяме, че неговият път минава през две важни естетически явления в джаза – появата на биг бенда и утвърждаването на стила суинг1. Преди да вложи в тях своята индивидуалност, Бени Гудман се явява до голяма степен техен продукт. Днес суингът и музиката на Бени Гудман са едва ли не взаимно заменяеми понятия. От тази гледна точка тук ще представя няколко „отсечки“ от пътя на Бени Гудман, доколкото те очертават и новото в джаза, и задържащите тенденции в неговото развитие.
Бени Гудман се ражда в Чикаго на 30 май 1909 г. Родителите му са евреи, емигрирали от Русия. Семейството преживява в оскъдица. Бащата работи във фабрика за облекло и трудно осигурява прехраната на многолюдната си челяд. Бени е деветото от дванадесет деца – факт, обясняващ донякъде и ранния избор на професия, и впечатляващата му жизненост като музикант. На десет години Бени вече свири на кларинет. Учи при отличен музикален педагог.
Петнадесетгодишен, той започва кариера на професионален музикант.
Свири в клубове и на параходите по р. Мисисипи. Първите му образци в кларинета са чернокожите музиканти Бъстър Бейли и Джими Нун, считани за едни от видните представители на стила Ню Орлиънс. Бени обича нюорлиънската музика, слуша с възхищение Джо Кинг Оливър и младия Луис Армстронг. Джими Нун и Бъстър Бейли също са взимали уроци при Франц Шьом, чикагския учител на Бени. Франц Шьом е класически музикант. От него Гудман получава солидни познания по солфеж, хармония и композиция. Опознава добре и класическата музика, която ще изпълнява от годините на своята слава в суинга до края на живота си.
Първият траен ангажимент на Бени Гудман е в оркестъра на Бен Полак. Този биг бенд включва дванадесет бели музиканти. Под ръководството на барабаниста Бен Полак бендът продължава успешно на чикагска територия нюорлиънската традиция. В бенда на Полак Гудман работи с бъдещи асове на суинга: тромпетистите Джими Макпартланд и Хари Джеймс, тромбониста Глен Милър. В бенда на Полак Гудман прави първите си записи. Свири в концерти на бенда и в Ню Йорк. След този ангажимент, продължил близо четири години, Бени Гудман се установява в Ню Йорк. Работи като фрий лансър – музикант на свободна практика. Така в края на 20-те и началото на 30-те години Гудман се утвърждава в музикалните среди като виртуозен кларинетист, на когото може да се разчита за всякакъв вид музикални ангажименти. Извън професионалните среди обаче Гудман е непознат. Известно е, че за популярността само талант не стига. Нужни са и обстоятелства, често пъти случайни.
Бени Гудман
Такова случайно и безспорно щастливо обстоятелство е срещата на Гудман с Джон Хамънд. Тя се оказва решаваща за по-нататъшната кариера на кларинетиста. Преди да продължа разказа за Бени Гудман, ще си позволя кратко отклонение по повод на Джон Хамънд – мениджър, импресарио, агент на звукозаписни компании. Съвременното изкуство трудно би могло да достигне до нас без посредници. За хората на перото това са книгоиздателите, за художниците – галеристите, за кинотворците – продуцентите. В джаза тази роля изпълняват мениджърите – Хамънд е мениджър от най-висока класа2. Съдбата му е отредила и друго немаловажно предимство. Хамънд произхожда от една от най-богатите фамилии в САЩ. Затова може би не иска възнаграждение за работата си в звукозаписните компании или като организатор на концерти3. В света на джаза, където беднотията, гладът или чисто и просто влечението към парите се явяват основен подтик за успех, безкористните жестове на Хамънд се радват на още по-голямо доверие. Освен безупречен музикален вкус и човешки добродетели, Хамънд има остро чувство за социално равноправие – качество, което в условията на расова сегрегация през 30-те години в САЩ предполага и гражданска съвест, и много кураж. Хамънд е първият последователен радетел за скъсване със статуквото на расовото деление на музикантите. Той събира на едно бели и чернокожи джазмени. От тези смесени изяви са е родил не един шедьовър в джаза. Хамънд открива чернокожи таланти като певицата Били Холидей, пианиста и ръководител на биг бенд Каунт Бейзи, виртуозния пианист Теди Уилсън, китариста Чарли Крисчън4. Пълният списък с „откритията“ на Хамънд за света на джаза е дълъг. Но той не се свежда единствено до този свят. Хамънд открива и лансира култови певци като Арета Франклин и Боб Дилън, които днес слуша цял свят.
В 1933 г. Хамънд поръчва на Гудман шест изпълнения за английската звукозаписна компания „Калъмбия“ 5. В две от тях участва и Били Холидей. Това са първите записи на великата певица. През следващата 1934 година Бени Гудман сформира свой бенд. Отново с посредничеството на Хамънд той се свързва с Флетчър Хендерсън, който му продава свои аранжименти6. В известен смисъл така Бени Гудман се явява не само продължител на идеите на Хендерсън, който в своя бенд е отреждал водещо място на други аранжори, но и най-талантливият им изпълнител.
Като аранжор Флетчър Хендерсън заимства от оркестъра на Бени Мотън, ръководен впоследствие от Каунт Бейзи, похвата на т. нар. рифове – кратки повтарящи се фрази, както и техниката „мотив–отговор“, наричана още респонзориален принцип7. В бигбендовата концепция на Хендерсън, която възприема и Гудман, главно действащо лице е оркестърът, второстепенен персонаж е отделната секция, а солистът изпълнява кратък откъс, който контрастира с груповото изпълнение на пиесата. Много рядко той въвежда основната тема. Това обикновено прави целият оркестър или отделна негова секция. После друга секция подхваща темата като отзвук на първоначалния ѝ вариант. По същата логика протича и диалогът между отделните секции, изпълняващи рифове. В определен момент секциите се сливат в общо изпълнение на темата. Тогава идва ред на солиста – най-често Бени Гудман.
Солата на Гудман се отличават от всички други изпълнения на кларинет. Най-общо погледнато, те се явяват миниатюрен вариант на основната тема или нейно индивидуално продължение. В свободното възпроизвеждане на темата Гудман често стои на прага на импровизацията. Соловите му изпълнения впечатляват със своето изящество. В тях откриваме баланс между ниските и високите регистри, а преходът между тях – плавен или внезапен ‒ е винаги находка. Тя настъпва с изненадваща лекота. В нея няма нищо рязко8. Соловите изпълнения на Бени Гудман се отличават с мек, топъл тон, който на моменти кулминира в особено интензивни фрази. Всички тези контрастиращи елементи не излизат от контрола на Гудман, без да оставят впечатление за умозрително въздържане от крайности. Ако изразът „съвършена форма“ означава нещо определено, то получава конкретен израз в солата на Гудман. Освен с изящество, те ни покоряват и със своята лекота и привидна спонтанност. Тя никога не прераства в бравурни изпълнения, колкото и бързо да е темпото, никога не цели да вземе акъла на публиката.
Макар че като ръководител на биг бенд впоследствие Гудман прибягва и до услугите на други аранжори, всеки от които има собствен почерк, аранжиментите в изпълненията на неговия оркестър следват обща схема на симфонично изпълнение на темата и характерното за стила суинг четиритактово темпо9. На този предсказуем фон Бени Гудман поднася своите изящни, неповторими сола. С тях оркестровото изпълнение – понякога монотонно и твърде академично ‒ завършва в неотразима индивидуалност. Насладата от ефирната им изтънченост носи емоции, които музиката „hot“ дотогава не е предизвиквала. Очевидно в контекста на суинг бенда Бени Гудман намира най-подходящата среда за изява на своите качества на изключителен солист.
С участието си в едно популярно радиопредаване бендът на Гудман печели нова публика. Въпросното предаване „Let’s Dance“ („Да танцуваме“) включвало във времето между 18 и 22 часа изпълнения на три оркестъра, които свирели три вида популярна музика: латиноамерикански песни, сантиментални шлагери и„hot“ музика, тоест джаз, изпълняван от оркестъра на Гудман след 23 часа нюйоркско време. Тогава много от слушателите на „Да танцуваме“ вече спели. Оказало се все пак, че в западното крайбрежие участията на „Бени Гудман бенд“ имат горещи почитатели. Причината е може би плод на външни обстоятелства: поради часовата разлика редът на Бени Гудман попадал в значително по-благоприятно време по Западния бряг – привечер. Така, когато в края на продължително турне из страната бендът на Гудман стигнал до Лос Анжелис през август 1935 г., многобройната публика, стекла се в престижната зала „Palomar Ballroom“, била предварително спечелена за изпълненията на бенда. Предвиденият еднократен концерт бил последван от двумесечни изяви в препълнена зала. Коментарите в медиите са дитирамбични: концертите на „Бени Гудман бенд“ са приветствани като значително събитие. За него все по-често се говори като за „бум на музиката суинг“.
С основание редица музиколози виждат в тези концерти официално признаване на стила суинг. Но въпросното събитие е показателно и за по-важен процес: от регионална музика, изпълнявана в танцувалните салони и големите хотели в неколцина градски центрове – Ню Йорк, Чикаго, Канзас Сити, суингът прераства в музика от общонационален мащаб. Нещо повече, превръща се в културно явление със силно влияние върху поведението на хората. Ценителите на суинг музиката не просто я слушат и танцуват с удоволствие: те образуват своеобразна културна общност, която има своите отличителни черти (облекло, форми на развлечение) и своя ценностна система. Привържениците на суинга се отличавали с по-либералните си нрави. Явлението е привличало вниманието на философите векове преди това. Още в 18 век Русо пише първия си философски трактат за участие в конкурса, обявен от Дижонската академия и формулиран като въпрос: „Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за очистването на нравите?”. Отговорът на Русо, лауреат на конкурса, е категоричен: развитието на науките и изкуствата не е допринесло за очистването на нравите. Днес едва ли някой би говорил за „очистване“ на нравите. Въпросът на Дижонската академия би следвало да подразбираме в наше време като възможно подобряване на нравите. По отношение на музиката суинг безспорно е едно: тя променя нравите на милиони хора в посока, по която поемат както бели, така и цветнокожи американци предимно от подрастващите поколения. В този смисъл суингът подготвя почвата за расовото сближаване в САЩ и за преодоляване на все още царуващия апартейд.
През януари на 1938 г. бендът на Гудман свири в прочутата концертна зала „Карнеги хол“ в Ню Йорк, център на класическата музика и седалище на Нюйоркската филхармония. Триумфът на „Бени Гудман бенд“ е абсолютен10. По този повод Гудман е обявен за „крал на суинга“ (The King of Swing). В джаза и в забавната музика подобно титулуване не е рядкост. Например още първият лидер на оркестър за нюорлиънски джаз Джо Оливър добавя към името си думата „Кинг“. Популярният пианист и певец Нат Кол е по-известен като Нат Кинг Кол така, както днес наричаме Бил (Уилям) Бейзи „Каунт“ (Граф) Бейзи, а Едуард Елингтън – „Дюк“ (Херцог) Елингтън. Елвис Пресли на свой ред бива провъзгласен за „крал на рокендрола“. В случая с Бени Гудман титлата „Крал на суинга“ е съпоставима най-вече с „краля“ на рокендрола. По своето влияние популярността на Бени Гудман през периода 1935–1945 г. можем да сравняваме само с тази на Елвис Пресли през 60-те години на миналия век.
През годините 1934–1945 Бени Гудман записва със своя бенд повече от 400 пиеси. За по-пълна представа на неговата продукция от онова време следва да добавим поне още сто изпълнения, останали незаписани. Подобно количество музика неминуемо предполага утвърдени форми, отъпкани пътища. Творци като Дюк Елингтън съзнават обратната страна на феномена суинг: „Нищо важно, нищо ново, оригинално или креативно не се случи в полето на суинга през последните две години“, заявява Елингтън в 1939 г11.
През 1947 г. Бени Гудман разпуска своя биг бенд. Занапред ще ръководи големи оркестри само по конкретен повод, но продължава да свири все така съвършено до края на живота си (1986 г.) в по-малки комбо състави, каквито ръководи още от 30те години. Ще спомена „Бени Гудман трио“ (с Джийн Крупа, ударни, и Теди Уилсън, пиано), което впоследствие прераства в квартет с включването на вибрафониста Лайънел Хамптън, в квинтет с тромпетиста Кути Уилямс, в секстет с китариста Чарли Крисчън. Като изключим барабаниста Джийн Крупа, всички музиканти – безспорни майстори на своя инструмент, от съзвездието, в което блести „белият“ Бени Гудман, са чернокожи – факт, безпрецедентен в историята на джаза.
Не по-малко забележителни от чисто музикална гледна точка са изпълненията на Бени Гудман на класическа музика. В годината, в която е провъзгласен за „крал на суинга“ (1938), Гудман записва като солист Моцартовия концерт за кларинет и струнен оркестър12. По-късно Гудман изпълнява композиции на Бела Барток, Аарон Копланд, Ленърд Бърнстейн, Йоханес Брамс и др.
Бени Гудман приема твърде резервирано новата вълна на бибопа, който след 1945 г. обновява радикално класическия джаз и поставя под въпрос стила суинг. Редица историци на джаза признават Гудман за един от най-добрите музиканти, като в същото време го намират консервативен и твърдят, че не допринесъл особено за развитието на това изкуство. Не споделям подобни оценки. От социологическа гледна точка безпрецедентният успех на Бени Гудман разширява значително територията на джаза. Стилът суинг превръща джаза от регионална в общоамериканска музика, която скоро ще намери почитатели и по цял свят13. Както вече отбелязах, музиката суинг поражда също определена култура, факт, който говори не само за успеха на едно младо изкуство. Той свидетелства за истински културен обрат в американското общество. Подобен обрат, свързан този път с рок музиката, наблюдаваме по-късно с феномена „хипи“ през 60-те години. Той безспорно говори за важна социална промяна, далеч надхвърляща процеса на развитие на един музикален жанр.
От чисто музикална гледна точка твърденията за консерватизма на Бени Гудман негласно се основават на представата, че еволюцията на джаза е фактор за неговото усъвършенстване, докато липсата на такава еволюция е признак за застой, за упадък. Подобно „еволюционистко“ схващане сякаш забравя, че в изкуството публиката търси най-вече досег с прекрасното. Макар че е историческа категория, прекрасното носи в себе си и нещо непреходно. Бени Гудман ни позволява да го усетим. И да се уверим, че за насладата от хубавата музика давност няма.
1 На тази две явления посветих отделни очерци съответно в предишните броеве 45 и 46 на Inspiro.
2 Той, разбира се, не е единственият. Да не забравяме поне още една светла личност на джазов мениджър и продуцент– Норман Гранц, инициатор през 1944 г. на прочутите концерти „Джаз във Филхармонията“ („Jazz At The Philharomic“). На тях си дават среща най-големите имена в джаза. Много от тях Норман Гранц издава и в своите звукозаписни компании „Verve“ и „Pablo“.
3 Нещо повече: например когато организира последния запис на албум с великата блус певица Беси Смит, Хамънд плаща на музикантите от собствения си джоб.
4 Без застъпничеството на Хамънд Бейзи едва ли би прекрачил границите на своя град Канзас Сити.
5 По онова време Англия проявява повече интерес към плочи с джаз, отколкото САЩ. Островната страна нерядко съзира новото и оригиналното там, където родната среда не го забелязва. Неслучайно ,Под игото“ на Иван Вазов се превежда на английски и издава в 1894 – година преди романът да види бял свят в България.
6 В 1942 г. Гудман се оженва за Алис Хамънд, сестрата на Джон, от която има две дъщери.
7 Бени Мотън почива в 1935 г.
8 Ефектът от плавната линия в изисканите изпълнения на Гудман за съжаление често се губи от недискретния съпровод на барабаниста-шоумен Джийн Крупа. Техниката на Крупа не подлежи на съмнение. По-спорен е музикалният му вкус.
9 Най-изтъкнати сред тях са: Дон Редман, Клод Торнхил, Мери-Лу Уилямс, Хари Джеймс, Еди Сотър.
10 Вж. „Carnegie Hall Concert“, vol. 1, 2, 3 (Live), Columbia, 1938.
11 Цитирам по Gunther Schuller, The Swing Era. The Development of Jazz 1930-1945, Oxford, New York, Oxford University Press, 1985, p. 23 (Преводът мой ‒ С.А.).
12 Вж. „Mozart Clarinet Quintet“ (with Budapest String Quartet), Victor, 1938, впоследствие (1956) записан и с Бостънския симфоничен оркестър.
13 В 1949 г. Бени Гудман свири в Лондон; през 1950 г. предприема европейско турне с участието на тромпетиста Рой Елдридж и саксофониста Зут Симс; в 1956 г. свири в Япония. В 1960 г. Бени Гудман е удостоен с почетното звание „Посланик на джаза“. В това си качество той е първият американски джазмен, изнесъл концерт пред московската публика в 1962 г.