ИВАН ДИНКОВ е роден на 26 август 1931 година в с. Смилец, Пазарджишко. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет през 1954 година. Работи като редактор в литературни издания и издателства. Автор е на книгите с поезия „Лична карта“ /1960/, „Епопея на незабравимите“ /1963; 1969; 1973;/, „Антикварни стихотворения“ /1977/, „Лична карта. Избрани стихове“ /1982/, „Признания пред Белла Цонева“ /1988/, „Маски“ /1989/, „Повторения“ /1990/, „Славянски псалми” /1991/, „Поетични самоубийства” /1993/, „Урна” /1996/, „Дневник“ /1997/, „Табакера“ /2003/ и др. Публикува художествена и документална проза в книгите „Докосвания до България“ /1974/, „Почит към литературата“ /1980/, „Моминството на войниците“ /1983/, „Цветя за махалата“ /1984/, „Навътре в камъка“ /1986/, „Време под линия“ /2001/ и др. Автор на пиесите „Комисия за погребение“ /1990/ и на непубликуваната „Царски двор“ /2000/.
Носител е на националните литературни награди „Иван Вазов“, „П. К. Яворов“, „Димчо Дебелянов“, „Никола Фурнаджиев“, „Никола Вапцаров“, „Иван Николов“, „Пеньо Пенев“, „Златен ланец“ на в.„Труд“ за поезия и др.
Умира на 23 януари 2005 г.
От кога пишеш?
Мисля, че първите си стихотворения, макар че е много условно да се говори за стихотворения, но потребността, трепкането на сърцето и на ръката да се напише нещо, да се запише някакво вълнение или нещо, дявол знае какво, е станало някъде преди да тръгна на училище. Аз можех да чета и да пиша преди да тръгна на училище. Знаех много стихотворения наизуст, даже цели поеми, например поемата „Септември“ на Гео Милев. Книжки вземах от читалище „Васил Друмев“, тогава читалището в с. Смилец се наричаше така. По онова време незабравими впечатления у мен оставяха много неща от живота на моите съселяни. Почти във всички дворове нямаше вода. Навсякъде имаше гюбре, хората изтърсваха мангалите си по средата на двора и тази пепел оставаше през цялата година. Но във всеки двор имаше и по някое мушкато. Предполагам, че една такава картина от гюбре и мушкато е родила първото ми стихотворение. Разбира се, не съм знаел ритмиката, не съм знаел римите. Тези неща научих доста по-късно. Но съм писал по това, което ми е идвало слухово, стремял съм се да го натъкмя така, както книжките ми са подсказвали. Така че това е била полусъзнателна дейност, един неосъзнат порив да се напише нещо като стихотворение. Много мъгла има в началото на всяка литературна дейност.
Спомените от първите публикации?
Желанието да печатам стихотворения и изобщо да печатам нещо никога не е било силно развито у мен. Даже сега, когато човек започва да остарява, ми се струва, че колкото и да е наивно, даже да изглежда утопично, като че ли един автор, ако е невъзможно за една цяла национална литература, пък и за цялата световна литература, може би най-искреният, най-истинският път за една литература, това е текстовете на пишещите да се разпечатват след тяхната смърт.
Първите ми публикации са от 1955 година, Това бяха три стихотворения с бележка от Добри Жотев. Тогава Добри Жотев водеше поезията във вестник „Народна младеж“ и почти всички млади поети минаваха през неговата стаичка. Той благославяше, той миросваше кой е поет и кой не е поет. От всичките поети, които сега се наричат априлско поколение, той стана най-близък с Любомир Левчев, Константин Павлов и с мен.
А от дебютната книга?
Първата ми стихосбирка излезе през 1960 година, но това не е ръкописът, който аз дадох за печат. Този ръкопис и до ден днешен не е излязъл, става дума за „Нови псалми“. Бях дал един ръкопис в издателство „Народна младеж“, защото там се издаваха първите стихотворения. Мисля, че няколко момчета не успяхме да издадем стихосбирки в това издателство, а ги издадохме по-късно в издателство „Български писател“. Ръкописът, който аз бях дал на Никола Фурнаджиев, имаше тринадесет обсъждания на художествения съвет на издателството, но така или иначе в последна сметка не бе приет, въпреки доброто чувство лично към мен и към това, което бях написал. И все пак нещо трябваше да се направи. Фурнаджиев взе няколко мои ученически и студентски стихотворения и от тях направи нещо като книжка. Аз съм му колкото благодарен за това, че издадохме тая книжка, толкова и сега, след години, не съвсем благодарен.
Кога получи признание от читателите и литературната критика?
По това време в основни линии преценките бяха извършени от нас за нас. И, струва ми се, че тези преценки си остават верни и до сега. Още тогава ние знаехме кой колко може, какво представлява, даже допускахме кой как ще се развие. Някаква странична оценка за това, което пиша, получих през 1956 година. Тогава започна обсъждането на младата поезия на страниците на в. „Народна младеж“. Главно това бяха изказвания на младежки организации от провинцията, на хора, които възприемаха поезията преди всичко като едно гражданско дело, като едно обществено поведение. Общо взето оценката на моето творчество през 1956 година беше силно критична. Основните възражения се изразяваха главно в това, че моята поезия е мрачна и влиза в противоречие с тяхната представа за поезията на социализма.
Писал си както в класически стих, на който си безспорен майстор, така и в свободен. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Специално не мисля за формата, когато пиша. Но ако трябва да отговоря дали има формата значение за мен, разбира се, че има. И то голямо значение. Защото всяка втора селянка и всеки втори български селянин е по-добър разказвач и е по-сладкодумен от най-добрите български писатели, но като устна реч. Мярката, чувството за мярка, за художествена мярка – това прави писателя. В тоя смисъл формата, както и да я разбираме, откъдето и да я погледнем, според мен е изключително важна. Що се отнася до класическия и свободния стих, аз съм възпитан от класическия стих. Не отричам никакви търсения в областта на поезията – свободна поезия, бяла поезия, класическа поезия. И на мене ми се е случвало да пиша, и сега ми се случва да пиша всякаква поезия. За един талант, за един поет има простор навсякъде. Аз не мога да повярвам, че т.нар. „класически“ стих е затвор за талантите, че е ограничение. Той е също така необятен, както и всеки друг начин на писане на поезия. Не мога да кажа, че единият дава повече възможности, а другият не дава толкова възможности. Мога да кажа, че в класическия стих повече личи бездарността. Класическият стих веднага по-ясно и по-бързо показва степента на дарбата. Докато в бялата поезия и в свободната поезия това става по-трудно. Пак поради техните особености тук по-трудно и по-бавно се отделя автентичният, истинският поет от фалшификаторите. Тук като че ли има по-голяма възможност да се разиграва псевдопоезия, псевдодрама, псевдосъдба, псевдооригиналност, псевдоизкуство. Общо взето свободният стих се прави по рецептата за чирози.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Новото, ако може да се говори за ново, за някакви предимства, това е, че духът на хората и на тези, които се занимават с изкуство, стана по-разкрепостен. Има едно по-голямо разкрепостяване на мисленето, едно по-богато контактуване със световните културни процеси, едно по-голямо опознаване на съвременния свят. За това, разбира се, роля изигра и даде предимство и развитието на комуникативните средства. Станахме по-открити за света и по-достъпни, а светът стана по-открит и достъпен за нас, повиши се образователният ценз на хората и много други неща, които на пръв поглед като че ли са предимства, а в последна сметка, ако ги отнесем към творчеството да се създава изкуство, все още не се виждат всичките тези предимства, които на пръв поглед може би реално са предимства. Но трансформирани като творчество, не виждам още предимствата им. Може би изкуството предполага и някои други неща.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
През последните години всеки втори българин се занимава с писане и това силно затруднява личната ориентация.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Аз отдавам дължимото на Иван Цанев, Борис Христов, Борислав Геронтиев, Миряна Башева, Валентина Радинска, Калина Ковачева…
В края на краищата, ако трябва да отговориш какво е за теб добрата поезия, как би отговорил?
Не знам точно. Пред себе си съм се мъчил много да изяснявам какво е поезията. Фактът, че след време може да получава ново определение, също затруднява много. На едно място бях писал: “Поезията е цитат от забравено майчинство“, а на друго – “Поезията е вдовицата на живота“. Там някъде се намира и броди добрата поезия.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Там е работата, че почти ми е невъзможно да кажа как са се раждали отделните стихотворения при мен. Общо взето мога да отговоря, че почти всички стихотворения, които съм написал, са се раждали по един и същи начин, от едни и същи състояния. Предварително никога не съм знаел кога ще напиша стихотворение и какво ще бъде това стихотворение. Знам, че много поети знаят какво ще напишат, кога ще го напишат, а могат и да се предизвикват и да пишат дори всеки ден, дори и теми могат да си поставят. Аз не мога да кажа, че това ми се е случвало някога. Не знам и кой път е по-плодоносен. Вероятно при всеки пишещ човек различно се слагат нещата. Но при мене е така – не знам кога, какво и как ще напиша стихотворение, добро ли ще бъде, какво ще има вътре. Но обикновено аз имам предусещането, че ще напиша стихотворение. Може да не е едно и две, и обикновено винаги така се е случвало, че при мене никога едно стихотворение не идва само. Усещам приближаването на този период – не го знам как е – като при птиците ли, или изобщо в гората ли е – не мога да кажа, но човек има предусещането като за земетресение, като за дъжд, за някои други неща. Приближава моментът за написването на стихотворение, което не идва само, а идват едно, две, три… Отначало идват като слепци, които се водят. Аз имам пълното усещане за тях, горе-долу какви ще бъдат, интуицията нещо ми подсказва, горе-долу ги виждам дори като фигури, като метраж, като жилищна площ, която ще се минира, ще се възпламени. Но общо взето, дори когато дойде този непосредствен момент, а той трябва да се възпламени от някакъв образ или някакъв синкоп, от някакъв ритъм, пак не е много ясно. Различно е и не мога да кажа как ще се появи. Но дори когато пряко вече започна да го пиша, аз също не знам в първия момент точно стихотворението от начало до край какво ще представлява. Когато вече се влезе в това единоборство на тезата срещу антитезата, на едното на другото, едно отхвърля друго, друго подава две, двете подават пет, във всичките тези неща има един не особено ясен, дори малко хаотичен момент, който постепенно, постепенно, постепенно се избистря. Истина е, че всичко това е съзнателно поначало и в различни случаи е различно, но при мене много голяма роля играе интуицията. Вярно е, че тя понякога е много разрушителна. Макар и много рядко, понякога ми се е случвало да виждам абсолютно ясно финала на стихотворението, но да не съм наясно за подходите, по които ще стигна до него. В други случаи донякъде ми е ясно. Много е различен и неясен теренът, растителността, всичките тия неща, в смисъл на едно душевно състояние, през което трябва да мина, за да стигна до края. Неравно протича процесът, мъчително, но може би тези затормозяващи неща, които ми пречат, идват с опита. Аз съм разбрал, че човек трябва да разсича възлите, да върви само през драматичните състояния, а на това, което е под тях, да не му обръща внимание. Просто трябва да се върви само на голяма скорост. Дето вика Иля Селвински: „С кратка юзда набегът е бръз, нека бъде и химна ни къс“. Така в едно душевно състояние човек си дърпа юздите, плюе от това силно дърпане, но трябва да върви на скорости. Иначе, ако се тръгне по всички тези неща, които човек ги среща като мъчение в себе си, той ще изпадне в положението на буболечката – да ги минава бавно, да ги облизва с краката си и т.н. Дори физически човек става раздразнителен, когато започва да му се пише. Става и към околните не особено приятен, става малко мрачен и затворен. А това, макар и като външни белези, също ми говори, че ще пиша. Друг е въпросът дали това, което пиша, струва, или не струва.
След написването на едно стихотворение, не знам как е при другите, но при мен като психология първо ме осмисля, осмисля ми живота. При цялата относителност и обреченост на човешкия живот и на света, написването на едно стихотворение въз основа на тази относителност ме осмисля. Също така написването на едно стихотворение ме прави много по-независим в живота, много по-самостоятелен. В такива моменти, особено когато са близки до написването на стихотворението, което ме е удовлетворило, пó съм извисен пред съзнанието си, пред себе си. Някак си, като че ли имам една по-голяма цена, един по-голям обем. В такъв смисъл написването на едно стихотворение прави човека като че ли по-благороден, стихотворението извършва едно допълнително ашладисване върху този, който го е написал. Тогава мога да бъда още по-великодушен и т.н.. Отговорът се раздължи. Не знам, може би камъкът е общият ни прадядо във всичко.
Каква е ролята на биографията при теб?
Огромна. Обикновено родният край при мен като човек, който пише поезия, има по-трайно и осезаемо присъствие, когато не съм там, когато идва като възпоменание. Общуването с хората става главно вечерите. През нощите оставам сам, когато е топло край един огън или през баирищата, по кърищата на селото, пак така край един огън или някъде полегнал. И тук вече – човек не може всичко да обясни, се получава едно пълно сливане с това, което съм бил. Има и тъга, разбира се. Но това ми е най-приятно и до ден днешен – да отида в родния си край и да остана сам. Да остана сам, тъй като има вече други поколения, с които почти нищо не ме свързва. Както казва Есенин: „Сега прозорците на други поколения светят“. По-близки са ми тези, които ги няма. В родния си край до ужас разбирам пълната непреодолимост на някои неща и трагичността, която е заложена в човешкия живот. И все пак, и все пак… Позволявам си да кажа, че за поетите мъртвите са по-дейни от живите.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл. Със сигурност сред тях са Ботев, Яворов, Вазов… Бил си близък с Никола Фурнаджиев…?
Фурнаджиев е голям поет, “Пролетен вятър“ е една от най-силните стихосбирки в нашата поезия, но той не е Яворов. Фурнаджиев влезе в живота ми не само като голям поет, но и като жив поет. При това вече в един близък контакт с него, той в ролята на голям учител. Тъжно е, че си отиде неразбран, дори и непризнат от тогавашната официална власт. Още по-тъжно е, че такива учители по поезия вече няма. Срещу стихотворението ми „Тирада“ написа: „Не впрягай кошута с вълк!!!“ Когато му казах, че може би това е поезията, той ми отговори: „Да, ама добро няма да видиш.“ Времето потвърди думите му, думите му се оказаха пророчески.
И до ден днешен ми се струва, че Ботев е вън от всякакво литературно състезание. Той е една даденост, която човек не може да си представи – знаем кога е роден, а като че ли имаме чувството, че е дошъл в България с първите българи. И така ще си върви.
Искаш да кажеш, че е начало?
Да. Възприемането на Ботев от мен не е било по литературен път. И ми се струва, че влиянието, което е оказвал, и което оказва безспорно на всички нас, като че ли не е така чисто литературно. А вече като поет, до който съм се докоснал и който е оставил най-неизличими следи у мен, и то с всичко, с целия си живот, с цялата си поезия на голям поет – това е Яворов. От нашите големи поети това е поетът, който ме е разтърсвал. Той ми е бил някаква представа за поезията, включително и имагинерната, необяснимата. Това е поетът, който е оказал някакво влияние върху мен или ми е помогнал. Той ме е приобщил към поезията с магията, с магнетичността си, с драмата си, със съвършения си стих. Всичките тези неща са ми правили силно впечатление още от юношеските години. Много силно впечатление! И няма друг български поет, който така да ме е разтърсвал.
За българите Вазов е като безкрая – неосквернен и неоскверним. Рано или късно българите ще го утвърдят в съзнанието си не само като вечен патриарх на българската литература, но и като вечна върховна мярка за достойно национално поведение. Морената над гроба му е не само замислена, но и мислеща и осмисляща. В написаното от Вазов е българската тайна и заветна светиня, там е българският национален шифър.
От чуждестранните са ми влияли и помогнали главно ония поети, които не знам дали са най-добрите, защото е трудно да се правят някакви сравнения и да се каже категорично кои са по-добрите и кои по-слабите, но главно ония поети, които са ми близки като съдба. Кои автори да кажем са ми влияли? От руската поезия авторите от така наречения втори заслон на руската поезия. Това са поети с много драматични съдби, с много драматично слово, с доста мъчителен път на развитие. Примерно Пастернак, Бунин, Цветаева, Ахматова, Есенин, Блок и т.н., и т.н. Най-общо върху мене са оказвали влияние така наречените „прокълнати поети“. Мене и сега продължава да ме занимава проблемът защо поначало така наречените мъртви школи по принцип раждат безсмъртни поети. Това е един много сложен въпрос, защото ние винаги с лека ръка казваме тая изма, оная изма, това течение в изкуството е упадъчно, онова е мъртво и т.н. Откъде именно тия течения раждат безсмъртни творби. Това е вечното брожение, вечното търсене, за което в нашата поезия говори Яворов, неспокойствието на духа, това, да се опипват непознати терени с цената на всичко, изпепеляващият стил на живот. И във френската поезия тези прокълнати поети са ми особено близки и с годините отношението ми към тях не се промени. Да кажем Бодлер, Верлен, Рембо и т.н. Разбирам Юго, знам, че е национален поет на Франция, но той по-малко ми влияе. Влияят ми главно онези поети, за които вече обясних, че са ми близки като съдба.
Носител си, съвсем заслужено, на почти всички най-авторитетни Национални литературни награди – на името на Вазов, Яворов (единственият в двата ѝ варианта), Дебелянов, Смирненски, Фурнаджиев, Златен ланец на вестник „Труд“ и т.н. Всички тези Награди получи след 1989 година. Това стимулирало ли те е?
Доколкото Наградите са свързани с името и паметта на тези велики поети, все пак е нещо. За мен например Яворов е най-големият български поет, най-трагичният. Ботев го изключваме от литературното състезание. Яворов откри или преоткри, че дори сред едно идиотско население, наречено българско, преобладаващо и превишаващо всичко, има народ, има България. Той е големият български поет, той е поетът на огромното българско малцинство, което рано или късно, дай Боже, по пътя към неговата поезия да се увеличава. Яворов е първият и единствен български поет, който тук, в България, успя да ни убеди със силата на дарбата си и с мъченическия си живот, че поетът е в живота не на някакво основание, а по някакво несправедливо обвинение. Това са големите поети за мен, по цял свят това са големите поети.
Ако кажа например произволно, че тия неща не ми влияят, че тия неща за мен не са особено важни и т.н., никой няма да ми повярва. Няма да кажа това. Все пак е едно внимание, колкото и за някои автори признанието да идва като с биволска кола – като свободата на Македония. Все пак не губиш вярата, че тя ще спре и при друг дом, и при друг автор. Стига той да е не само талантлив, но и да е издръжлив като човек и гражданин, да не напуска пътя си.