И взыгра радостию душа моя…

Брой № 4 (47) / септември 2018, Тройна инхалаторна терапия при ХОББ

Симеон Янев, писател

 

Свикнали сме да разпознаваме Възраждането в саможертвени дръзки мъже, които водят чети, воюват в легии или участват в  комитети, подготвящи всенародни въстания. Такъв е най-яркият и найкраен образ на Възраждането.

 

Свикнали сме преди тях да го разпознаваме в скромните даскали,  монаси, свещеници и просветени търговци, които, кръстосвайки страната, отварят училища, строят църкви, издават и закупуват книги, които щедро подаряват на първите читалища. Това е най-дълбокият и най-понятен образ на Възраждането – образът на просветителите и благодетелите, които  полагат духовните основи на обществото и нацията.

 

Но между едните и другите  има един друг тип възрожденци, които  през целия си живот (или найчесто в най-зрялата част от него) не живеят в страната, свързани са с други общества, осигурени са там, вградили са се в чуждия свят, без да забравят България, готови да \ служат с парите или знанията си, с връзките или уменията си. В техния живот няма на пръв поглед нищо героично, нищо изключително, ако не провидим героизъм и изключителност в това от нищото и в нищото да вградиш основите на една наука или на едно изкуство  на несъвършения език на едва прохождащата нация. Този тих героизъм обикновено остава незабележим и забравен; колкото по-високо се виши сградата на духа, толкова по-малко се забелязват основите ѝ.

 

Такава е съдбата и на Нешо Бончев – човекът, поставил началото на българската литературна критика и все пак останал неизвестен 6-7 десетилетия след смъртта си, защото първото издание на неговите трудове и първите по-сериозни статии за неговото дело се появяват чак в предвечерието и в течението на Втората световна война (1942).

 

***

 

Нешо Бончев е поредният сирак, проявил забележимо ученолюбие и поради това подкрепен от Панагюрската община, за да завърши местното училище и да се окаже веднага (на 15-16 год.) учител в училището, което току що е завършил. Няколко години той се справя отлично с новата си роля, като не спира да се самообразова. Виждайки това, местните първенци (за разлика от днешните в днешна България) единогласно решават да го пратят в Русия, заедно с другата им надежда – Марин Дринов, за да се върнат после още по-образовани за нуждите на общината и на България. По онова време турската държава не е отделяла и две лири стипендии, а неправителствени организации, издържани от мощни фондации, въобще не са съществували, за да подготвят обществото за истанбулски конвенции. Но и въпреки това (както забелязват чуждите наблюдатели по време на Априлското въстание) в България не е останало нито едно селце без училище и без читалище, издържани от общините.

 

Така през 1858 г., ненавършили двайсет години, две панагюрски момчета –същите тези Марин и Нешо – заминават да се доучат в Русия, за да се върнат след 20 години – единият – Марин като пръв министър на просветата на възкръсналата държава, а другият – Нешо, само духовно (сразен от болестта на оня век, е оставил вече кости на московска земя), но върнал на Отечеството си педагогически и литературни статии, които самият Ботев е смятал за най-доброто по темата, излязло в българския печат по онова време.

 

Причината за оставането им в Русия за толкова дълго време са собствените им дарби, оказали се далеч по-високи от тези за учители в една още несвободна страна.

 

Единият – Марин, от руските и западни библиотеки  зида основите на българската историография и филология, като междувременно е станал основател  и пръв председател на първото българско книжовно дружество (1869 г.), преименувано след Освобождението на Българска академия на науките (БАН).

 

Другият – Нешо, въпреки и тежко болен в последните четири години на живота си, активен сътрудник в изданията на това дружество.

 

Той умира  на 39 год. на самата граница между двете епохи – петстотин- годишното робство и възкръсналата в Сан Стефано България. Но ако би било възможно да си го  представим  в българската литература на 80-те години – първото десетилетие след Освобождението,  т.е. ако му бяха дадени поне още десетина  години  живот, тя би изглеждала далеч по-различна. До могъщата фигура на Захарий Стоянов, тоя „исторически овчар“, както го наричат съвременниците му, би  стояла една не по-малко мащабна, но и блестяща като „култура на вкуса“ фигура – тази на Нешо Бончев, с неговите пет езика, с отличната му школовка при Белински, с нестихващото му възхищение (и  познание) на световната литература, която се е създавала  пред очите му. Защото Москва и Петербург  именно в тия години са диктували световните моди в литературата с велики романи като „Война и мир“ (1863-1869), „Престъпление и наказание“ (186566),  „Бесове“ (1871) и ред други, макар и не Толстой, и не Достоевски да са за него авторите, които е могъл да  препоръча на българската публика поради собственото ѝ равнище.

 

Без да къса връзката си с Родината, Бончев е дълбоко потопен в руския културен живот и именно оттам се захранва неговият висок критерий, неговите мери за литературата. „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място  за деликатни чувства“ – пише той и със своя непоколебим радикализъм, близък до Белински, е единственият, който се доближава до Ботев в Ботевото време. Сам Ботев горещо го подкрепя в дискусията, която възниква  около критиката на Бончев на „Ръководство за словесност“ от Добри Войников. Като литературен критик Бончев поставя началото на оня тип критика, който не се ръководи от благородни намерения с посредствени резултати; за него са важни резултатите. Като прави преглед на цялата преводна книжнина на европейски и руски автори до момента (1871), той установява, „че от стотина и повече книги мож наброи за в работа пет, (най) много десет книги – а другото е измет за изгаряне. (Тук не казваме за учебните и за черковните свещени книги.) Не срещнахме ни една не само от великите имена литературни, но и писатели от втора и третя ръка; само един измет, книжно купище, повече нищо. Да те заболи сърцето, като погледнеш за какво си харчим с пот и мъка  спечелените пари. И добрите българе се радват, че и те имат книжнина!“.

 

При такава безкомпромисност той се чувства задължен сам да даде пример за професионален подбор и съответстващ му превод. Така превежда „Тарас Булба“ на Гогол и придружава превода си с малка, но безукорна и от днешно гледище статия за живота и литературното му дело.

 

 

С ярките си дарби за литературно творчество Бончев и в превода вероятно би задал нова епоха във възрожденската книжнина, ако не бе толкова предан на болестите си, които трудно се отлепват от крехкото му тяло.

 

Голяма ценност за антропологията имат и писмата му, натрупани през двайсетте години на емигрантския му живот. Само два пъти през тези две десетилетия той се връща в Родината, но след всяко връщане в писмата и статиите му се отразява нов човек; той вече наблюдава и мисли родното не през собствените му параметри, а в измеренията на  възможните му промени. Често констатациите му са толкова далновидни, че сякаш са писани не за България в ХІХ, а за ХХ и дори за ХХІ век. Ето само един пример от статията му „За училищата“, печатана в „Периодическо списание“ през 1871 год.: „Па нека помнят добре нашите съотечественици, че след някоя и друга година за всичко щем да хванем да гледаме из ръцете на немци, на инглезе  и други иноземци. Ама защо? Е, нели знаем, че се даде право на иноземците от нашия цар да могат и те да купуват и да владеят земя, което право прежде нямаха.? Сега нека припомнят и това, че иноземците чакаха това  с четири очи, защото тям е земята тясна, та няма почти място празно, па щат те да попълзят по нас, па нели им са капиталете големи, па щат да прекупят земята, а ние не можем с тях да се борим, сила нямаме“.

 

Силата да успеем да запазим земята и себе си Бончев вижда в образованието, каквато е и темата на въпросната му статия. Но ако си позволих този по-дълъг цитат в това  кратко есе, за това има наймалко още две причини. Вижда ли читателят дори в тези няколко реда как момчето от Панагюрище, заминало да  учи в Москва, се обажда оттам вече като гражданин на бъдещата си държава, как милее за нея, как прозира далече опасностите за нея? Вижда ли читателят, че това момче, без да има държава, вече работи за нея, и то като  висок професионалист – за нейната литература, за училищата ѝ, за гражданското ѝ състояние? И над всичко – долавя  ли читателят актуалността  в предупреждението, което отправя към съотечествениците си Бончев преди 150 години?

 

Както и да си отговорим на тия въпроси, несъмненото е, че Бончев принадлежи към оная част от  възрожденската интелигенция, която гледа  българските проблеми  не през тогавашното им състояние в Турция, а през съизмерването им утре с европейските. И далеч не е въпрос на случайност, че в българското студентско дружество в Москва в ония години се срещат един бъдещ министър-председател (Петко Каравелов), един класик на българската литература (Любен Каравелов), един бъдещ министър на просветата в бъдещата България и университетски преподавател в Русия (Марин Дринов), няколко поети ( между тях Жинзифов и Константин Миладинов), няколко журналисти и най-много медици, всички завърнали се по-късно по родните си места, за  да зидат основите на здравното дело в новата държава.

 

Всички те – хора на здравия  разум – не са очаквали  Освобождението така скоро, както то се случва. Априлското въстание –  и то започнато в  Копривщица и Панагюрище, не ги изнeнадва; то ги изумява. Те не могат да познаят народа си. Смаяни от гордост и страх, Бончев и Жинзифов,  и двамата вече тежко болни, събират, преработват  всяка вест, която достига до тях, срещат се и разпитват очевидци, пишат писма и искат разяснения и неуморно захранват руската преса с новини за въстанието.

 

В такова състояние Нешо Бончев пише на Марин Дринов през май 1876 г. онова знаменито писмо за въстанието, което има силата на съкровена изповед: „Движението се е почело в село Панагюрище и тамо му е била силата, а такожде и в Копривщица, Пазарджик и проч.,/…/ Сега пишат, че е сичко изгоряло там, изгоряло е и нашето място. /…/ И взыгра радостию душа моя. Зачто ме снайде сега болест? /…/Народът с радост взима оружието. Секи припка да помага, а ние лежим. И посрамиха се най-паче мудрите, които пръви трябваше да излязат во сретение жениху“.

 

***

 

В дългите двайсет години, които проживява в Русия, Нешо Бончев се разполовява от две непреодолими влечения. От една страна е жаждата да се учи непрекъснато, да се издигне, бидейки полезен и на себе си и на народа си. Тази му страст е споделена и вдъхновена от едно голямо приятелство, започнато още в Панагюрище и останало до последния му ден – приятелството му с Марин Дринов. Свидетелство на  изключителната им дружба са стотиците писма, които те си разменят в годините и които, освен споделения интимен живот, имат високата стойност на огледало на възрожденския (и емигрантски) живот.

 

 

От другата страна остава тъгата му по Родината, подклаждана от тежкия за българин климат на Русия, с който крехкото му тяло трудно се справя, а накрая до голяма степен става и негова жертва. Тази тъга намира многократно един колкото наивен, толкова и покъртителен израз в писмата му до Марин Дринов и други приятели, които очаква да се върнат в Москва след краткосрочни посещения в България. „Донеси ми чубрица“ – поръчва той неизменно на завръщащия се. Тази билка и подправка с аромата си е олицетворявала за него цялата България. В друго писмо (пак до Дринов) от март 1877 г., докато трае още войната, съобщавайки за смъртта на Жинзифов, той сякаш е прозрял и собствената си кончина: „Бедний наш Ксенофонт се е представил на 15 февр./…/ Трагична и неутешима смрт! Тежко да умира человек на чужбина, а още по-мъчно е това преждевременно нравствено умиране“.

 

Нешо Бончев умира от туберкулоза точно след една година на 17 февруари 1878 г., дни преди да бъде под писан Санстефанския мирен договор, възвестяващ Освобождението. Тази и предната година във високите волтажи на емоциите, между отчаянието от погрома на въстанието и екзалтацията от Освобождението, умират  в зенита на живота си едни от найярките политически и културни дейци на нашето Възраждане: Любен Каравелов (45), Добри Войников (44), Нешо Бончев (39), Райко Жинзифов (38)…

 

В предсмъртните дни на живота си Нешо Бончев, измъчен и отчаян от болестта си, записва в бележника си: „Ще дойде ли скоро краят на страданията? А в политическия свят се извършват велики събития – България се освобождава. Щастлив е този, който ще присъства на това световно зрелище – разрушаването на отоманската сила“!

 

Той не дочака това щастие само за две недели.


 

Вашият коментар