Георги Спасов: И живях, сякаш само да удължавам тъгата си

Брой № 4 (52) / септември 2019, Бактериални респираторни инфекции, придобити в обществото

Никола Иванов, литературен критик

 

Поетът и писателят Георги Спасов си отиде твърде млад – само на 58 години.

 

Като всеки талантлив човек и у Георги Спасов беше осезаемо усещането му за автентичност.

 

Това чувство силно впечатлява в първите му поетични книги – „Вест” (1979 год.) и „Добрият човек” (1981 год.).

 

Усещането за собствена първородност е много драматично за поета, но му дава сила и увереност да си върви по избрания път и да следва съдбата си.

 

Колко чувствително е предусещането за промяна в поезията на Георги Спасов още в края на 70те години. В стихотворението си „Поколение” той споделя:

 

Ние сме крехкият клон,

който отърсва снега от гърба си.

 

Или:

 

Достойно е да бъдеш непокорен.

 

Това важи за всяко време и епоха. Универсалността на тази мисъл, на този стих, на този поетичен тегел е несъмнена. Този поет не е привърженик на философията за несъпротивление на злото. Но водеща е гордостта на Добрия човек, който живее с усещането за мисия и я изпълнява въпреки обстоятелствата.

 

В тези първи стихосбирки на Г. Спасов особено силно е усещането за мъртвата хватка на битието, за несвобода, за душевна дисхармония, за ограничаване на живота и поставянето му в калъф. И как от това „думите ги боли отвътре” – по великолепния стих на поета, и как думите се нагнетяват с омраза и се готвят да избухнат, както и става.

 

Какъв е смисълът на живота, след като си безсилен пред смъртта – тревожно пита Георги Спасов. И отговаря, че смисълът е да изживееш отреденото ти време на грешната ни Земя с достойнство. Усещането, че си във времето, е много осмислящо и драматично за един поет. Екзистенциални въпроси, които разпъват душата на поета на кръста Божи.

 

Стихотворенията от третата стихосбирка на Георги Спасов – „Свободен пейзаж”- излязоха през 1991 година. Но това бяха поетични творби, писани доста години преди излизането на книгата. Всички стихотворения от „Свободен пейзаж” са от края на 70-те и 80-те години и бяха предлагани на различни литературни редакции –„Литературен фронт”, „Пулс”, „Пламък”, „Съвременник”, „Тракия” и другаде, но редакторите не посмяваха да ги публикуват. Лично аз често съм бил свидетел, когато редактори от посочените издания казваха приблизително: „Силна поезия, но как да ги пуснем!?”. Георги Спасов ги разбираше и великодушно им прощаваше.

 

Колкото и да е тежък и драматичен животът, всякога съществува Надеждата – един от основните символи в лириката на Георги Спасов. Колкото и да е сгъстен понякога мракът, тази поезия не ни отчайва. Винаги има брод към Човека и Доброто. С всичко казано по-горе е свързан и друг главен мотив в лириката му – Очакването:

 

И аз не мога в пъпката си повече – минута да остана.

 

заявява поетът. Чувството за въздух, за отключени пространства, за лутаща се и трудно прохождаща човешка душа, която като слепец напипва свободата, извежда и друга основна метафора и образ – Хоризонта.

 

И тази негова стихосбирка бе камертон на времето. Това бяха надеждите на обществото ни през 80-те години за промяна. Истинските творци, надарени със социална чувствителност и лишени от конформизъм, напипваха вярно пулса на времето и не се излъгаха. В този смисъл съм длъжен да подчертая, че Георги Спасов успя напълно да се опази от конформисткия тип поезия, която открито служеше на властта или по йезуитски начин й сътрудничеше. Тук е мястото да кажа, че вестник „Чапаевски зов”, чиито главен редактор бе Георги Спасов в 80-те години, беше трибуна, на чиито страници се публикуваха журналистически, публицистични и литературни материали, които бе невъзможно да се отпечатат другаде.

 

Трябва да отбележим, че Георги Спасов бе един от съвременните ни поети, които особено успешно умееха да свързват социалното с екзистенциалното, т.е. на социалната проблематика да се придава екзистенциална същност, смисъл и форма. Така се получава една особено устойчива стихотворна смес, която има, дай Боже, дълъг живот.

 

Много от стиховете на Георги Спасов звучат като философски сентенции. Той не обича „празните“ стихове. Дори стиховете му, които служат за преход и връзка, са силно смислово и емоционално натоварени. Общуването с тази лирика изисква постоянно напрежение на мисълта и сетивата.

 

Този поет не прибягва до директното внушение. В лириката му не се среща такъв стих. Затова пък ще прочетем много стихове като този:

 

Душите ни – прозорци януарски

 

Уж прозорците са януарски, пък ни става топло някак си… Ами точно това е магията на значимата поезия.

 

Сред другите основни мотиви в поезията на Георги Спасов са Свободата, Усилието към красотата и доброто, Истината.

 

Георги Спасов пише както в класически, така и в свободен стих. Поети като него доказват, че свободният стих има свои правила и закони, а не е просто набор от произволни думи и ритъм. В много от стиховете струи човечност, състрадание, съчувствие и доброта и се усеща една особена пасторалност. Такива стихотворения задвижват позадрямали сетива.

 

Ето част от емблематично стихотворение на Георги Спасов „Свободен пейзаж“, дало заглавие на негова стихосбирка:

 

Не съм роден за предводител на тълпите,

защото зная колко са безлични

 и колко са бездомни домовете

след техните погроми и разпятия.

 

За да завърши:

 

Пристъпва татко с агне на ръцете,

което суче въздух от дъха му,

и аз – дърво зелено сред полето,

а моят стих – врабчето на върха му.  

 

Толкова. Просто Поезия. И чрез неговата поезия, както чрез всяка сериозна поезия, се удължава миналото.

 

Не разума, аз чувството обожествявам

 

и на човешкото страдание се кланям,

защото то отвътре осветява

човека и с човека го сродява.

 

е едно от веруютата на поета. Това са част от тъжните изводи на Георги Спасов – чувствителен, раним и крехък. Това е силата и слабостта на художника, на човека на изкуството. Както всеки творец, така и Г. Спасов искаше да разгадае тайните на битието.

 

В „Моите стихове“ Георги Спасов е направил автохарактеристика на поезията си. Ще го цитирам цялото:

 

Те говорят

диалекта древен на полето,

съпричастието на духа със равнините

и сезоните, завихрени в кръга

                                      на вечността.

 

Те са кратки

като ръкостискането

на покълналото семе със браздата

и на пъпката с вятъра.

 

Те венчават сърпа с класовете,

без едно излишно, непремерено движение

сред божественото равновесие.

 

Думите им – свидни рожби

                               на сърцето и ума –

неразчетените йероглифи

                               на природния човек

и на човешката природа.

 

В последните му стихотворения централно място заемат Животът и Смъртта, вътрешните му разпятия. Едно от незавършените му стихотворения започва със стиха:

 

И живях, сякаш само да удължавам тъгата си

 

Един горчив и красив стих.

 

Спомням си за Иво Андрич, който се обръща към най-голямата сръбска поетеса Десанка Максимович с думите: „Стиховете ти са много хубави, Десанка, защото като ги чета, ми става тъжно”.

 

Изобщо без уговорки можем да споделим, че Георги Спасов създаде силна поезия, която ще задоволи всеки взискателен читателски вкус. Сътвореното от него без притеснение може да стои до най-доброто.

 

Много силна е и прозата на Георги Спасов. Не мога да не отбележа романът му „Лабиринтът на минотавъра“, повестите „Прозорците на небето“, „Село на баир“, „Краят на „Белия лебед“ и „Паунови пера“, разказите му. Особено внимание изисква книгата му „СъществуваНЕ“. Това са 1000 афоризма, сентенции и мисли за литературата, изкуството, властта, любовта, семейството и т.н. – теми от целия обществен живот, които предполагат един богат житейски опит и способност за философски синтез и обобщение от автора, както и несъмнена литературна дарба. Този вид книги се броят на пръсти в нашата литература и сам по себе си опитът на Георги Спасов заслужава читателската ни адмирация. „СъществуваНЕ” намира допирни точки с книги като „Фрагменти” на Атанас Далчев, „Почит към литературата” на Иван Динков или „Призори” на Светлозар Игов. Но същевременно трябва да отбележим, че е и доста различна. Защото за изброените три книги темата почти изцяло е литературата, докато при Георги Спасов темата е общественият живот в много сфери на проявлението си. Така че в тази си книга Георги Спасов напомня най-вече за Станислав Йежи Лец. Книгата притежава и носи ведра атмосфера, защото Георги Спасов е съумял да притуши трагичноста и жестокостите на човешката история.

 

Георги Спасов е преди всичко поет, писател и литератор. Затова в „СъществуваНЕ” най-многобройни са мислите, посветени на изкуството и преди всичко на литературата, които показват божественото начало у човека. Не можем да отминем и великолепните илюстрации на художника Борис Димовски. Този факт е поредното доказателство за качеството на тази книга.

 

Като всеки даровит и истински човек Георги  Спасов не можа да се примири с действителността. Това непримирение беше изворът и стимулът за неговото творчество. Той беше широко скроен и щедър, прекалено открит и почтен и затова често му се налагаше да търпи удари от всякакъв род. Но това не го пречупи – напротив, правеше го още по-непримирим. За своите приятели и почитатели, той ще остане завинаги Поета и Човека Георги Спасов. Той се притесняваше и терзаеше от обземащото ни безчувствие, инерцията, апатията, от загубата на чувството за човешка взаимност, за чуждата болка, за драмата и мизерията около нас. Емблематичното самоопределение за него е заглавието на стихосбирката „Добрият човек“. И му посветихме стихотворение със същото заглавие. Написаното е от поета Атанас Иванов:

 

А когато внезапно Добрият човек си отиде

и не може стихът до го върне, и просто боли –

в този мрак няма друга надежда пак да го видим,

освен Божия дъжд, ако някоя нощ завали.

 

По безкрайните нишки през тъмното ние ще тръгнем

 до последния дъх ще вървим и ще стигнем дотам.

Нека Господ да види, когато накрая се съмне,

че Добрият човек в тоя свят не е никога сам.   


 

Вашият коментар