Владимир Полянов е псевдоним на Владимир-Георги Иванов Тодоров. Роден е в Русе през 1899 година. Баща му има магазин за платове, но фалира, което се отразява негативно на цялото семейство. Впоследствие Полянов използва този факт като сюжет в свои творби. Когато е 5-годишен, семейството се премества в София и Владимир Полянов завършва полукласическия отдел на Първа мъжка гимназия в столицата. Учи медицина в Софийския университет, в Грац Австрия и в Мюнхен, както и философия във Виена.
По-късно завършва дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София и режисура във Варшава. Плодотворен период е следването му в полската столица, защото се запознава с различните типове театър. Освен това прави впечатление на режисьора Л. Шилер и културния аташе Келчински, които му издействат полска стипендия.
Работи в Народната библиотека в София, като секретар на главния директор на железниците, чиновник в Министерството на народната просвета, директор е на Държавната театрална школа. Участва като доброволец във Втората световна война. След 9 септември 1944 година е режисьор в театрите в Бургас, Русе, Народния театър за младежта в столицата, Пловдивския и Пернишкия театър. Директор-режисьор е на театрите в Сливен и Разград, главен режисьор е на Родопския театър в Смолян. Заедно с Боян Пенев е сред основателите на Българския П.Е.Н. клуб и негов секретар от 1926 до 1932 година.
Първият му печатан разказ излиза в сп. „Сила“, когато е на 19 години. Започва да сътрудничи на сп. „Художествена седмица“, „Хиперион“ и „Златорог“. Особено близки стават отношенията му с Владимир Василев. Резервиран е към кръга „Стрелец“, но високо цени „Богомилски легенди“ на Николай Райнов. Всичките тези издания, автори, редактори, литератори, след като в България се установява комунистическата власт, са смятани за врагове. Още повече, че модернистите не са на мода, смятат се за буржоазни и упадъчни, тъй като не творят по каноните на соцреализма.
Отворено писмо до редакцията на „Р. Л. Ф.“ – София
Много стана! Може би стотни път ме клеветите. Лекомислено, по хорски приказки, по лошо предразположение, но никога не и по проверени факти!
Бакалов ме направи водач на фашистката литература, Исаев – главорез, не знам кой си предъвква за шпицкомандите, а някои се питали как изобщо Вл. Полянов върви спокойно, без пазачи по улиците.
При такова обкичване на личността, в книгите ми много лесно се намираха неща, които се изопачаваха, за да ме покажете последователен.
Прекрасният образ, в който ме представяте като личност и автор, до скоро ме забавляваше. После аз си казах: може би това им е потребно, за да си вършат работата.
Накрая цялата тази комедия, това непрекъснато лъжене на наивните читатели, тази ваша слепота или зложелателство ми опротивя. С все още залегналата у мене вяра, че в основата на всичко се крие една заблуда по факти от моя живот, заявявам:
От края на 1919 год. до март 1924 г. аз не съм бил в България.
Както през това време, така и след него до днес аз не съм участвал в никакви шпицкоманди.
Никога не съм принадлежал, нито идейно доброжелателствал, на групи, партии и пр., които издигат фронтове и създават команди.
С нито една постъпка в моя живот не съм се проявил като враг на работничеството и бедния народ, а тъкмо обратното.
Това писмо е изпратено още преди 20 дни, обаче редакцията на „Р. Л. Ф.“ не пожела да се самоизобличи или намери, че е по-добре, ако остави своите читатели в заблуда и не отговори нищо.
Владимир Полянов
* По повод някои писания на „Р. Л. Ф”, с които се обвинява Вл. Полянов като активен участник в шпицкоманди и пр. последният е изпратил това писмо до редакцията на тоя вестник. Бележка на „Литературен глас”.
Твори в различни жанрове – разкази, прозаични поеми, повести, романи, пиеси, статии, рецензии, очерци. Ранните му творби са свързани с диаболизма, в чиято основа е фантастичното, увлича се по криминалния жанр. Сам казва, че към диаболизма го е приобщила атмосферата в Австрия и Германия. Влияние върху творчеството му несъмнено оказва и европейската култура въобще. Творческата му нагласа е да търси игровото начало и кинематографичността, необичайното, екстремното. Сам той казва, че го интересува „неуловимото“. Не му е чужда социалната тема. Затова чрез своя диаболизъм той реагира на несправедливостите в живота.
Полянов е определено градски писател. Най-знаковите негови творби са сборникът „Момчето и тримата“, повестта „Детето“ и романовата трилогия „Слънцето угаснало“, „Вик“ и „Черните не стават бели“. Те се отличават със своя психологизъм. Централен проблем в трилогията му е пътят на интелигенцията, нейните лутания и крахът след войните. В центъра на „Хроника на узряването“ е царуването на Фердинанд и националните катастрофи, покрусата на народа ни.
Владимир Полянов се отличава с богата литературна и обща култура и ерудиция. Той е сред първите популяризатори на фантастичния жанр в националната ни литература. Още през 1920 година съвместно със Светослав Минков създават библиотека „Галерия на фантастите“.
Важно място в творчеството на писателя заема театърът. Освен театрален администратор Полянов е автор и на драми, комедии, пиеси, драматизации по романи. Те са с теми както от историята, така и съвременни. В тях се поставят проблеми за отношенията между родители и деца, истината, моралните граници и т.н.
Превежда художествена литература от английски и немски език. Негови творби са преведени на гръцки, италиански, немски, руски, сърбохарватски, румънски, турски и други езици.
Умира в София през 1988 година.
