Досадно е да си клиент на глупостта на хората.
Досадни са лъжите и плоските капризи.
Досаден е животът ми порядъчно изпортен.
И скелета на спомена, от времето изгризан.
Аз зная, на скамейката ти се занасяш с другия.
Косите ти тежат от здрач и ги докосваш с рамо.
Разказваш му с ирония за първото си влюбване
във някакъв си свит хлапак, с пръст в уста останал.
Какво от туй, съгласен съм дори да бъде истина,
не съм се писал никога за дъждобран на слънцето –
с хлапашките идилии отдавна съм на чисто,
отдавна ми е все едно къде съм и какво съм.
Разбирам се добре сега с бутилките и книгите,
понякога мълчиме ний, понякога се слушаме,
понякога от рамката ти се усмихваш тихичко
и както някога са кротки твойте устни.
Привечер през прозореца нахлува бавно здрача,
потъва в синя тишина таванската ми стая.
Две малки пролетни звезди, на облаците кацнали,
треперят в пролетния хлад и се целуват тайно.
Това е моят малък свят, той би се сбрал в черупка,
и в него няма телефон и място за трагедии.
И ако някой грубиян се вмъкне без почукване,
ще го изритам с песента на веселите негри.
И зная някой хубав ден ще се помина малко,
тогаз на пътната врата ще цъфнат некролозите.
И в старата бедняшка катафалка
до края на града ще ме повозят.
Ще ме изпратят с винен плач пияните приятели.
Кръчмарката, и тя от скръб по борча ще подсмърча,
и отчето ще ми направи вятър със брадата си
за назидание и срам на всички пръчове.
Възможно е дори и ти да дойдеш… Всичко става.
Ще дойдеш сигурно с тъга, с престорен плач в очите
и трогнат от незабравките, които ще оставиш,
аз тихо и внезапничко ще кихна.
Гробарите настръхнали ще ме положат важно,
ти не пропускай случая, изпробвай нова поза,
и аз макар с усилие ще гледам да запазя
потребната съчувствена сериозност.
След време вече ще съм прах и моя кръст ще падне.
Ще ме забравят всички, ще ме забрави злобата!
И ще се почувствам поласкан и много ще се радвам,
когато някой рунтав пес надигне крак над гроба ми.