Димчо Дебелянов: Вечното завръщане у дома

Малцина са онези, за които Димчо Дебелянов е останал извън техния духовен мир. Затова пък поколения българи, прочели неговите елегии, завинаги остават в плен на Димчо, poeta minors”, поетът на обречената любов, на самотата, на безнадежността и на вечния копнеж по завръщането в дома… Както казва Светозар Игов: „ Обичта към Димчо е всеобща … Дори в годините на ценностни размествания неговият престиж остана неизменен…И когато символизмът бе заклеймяван като „декадентско течение”, за да бъде спасен от отрицание, Димчо бе изведен от каноните на школата, въпреки,че творчеството не само се формира в духовната атмосфера на символизма, но има и представително значение за българската символистична поетика.” (Св. Игов, История на българската литература, София,2001,586-600). Силната поезия, мелодията на стиха, многообразието на словото отдавна са разбили Прокрустовото ложе на догматизма и схоластиката на т.нар.”социалистически реализъм”!

Тук ние, които сме пили сладостта на упойния Димчов език, ще припомним само, че в него се усеща възвишена музика и неподозираната  мощ на българската реч. И отново, на скръбната дата 2.октомври, ще произнесем с въздишка горчивите думи на Меандър (ІVв. сл.Хр.), презвитерът на Бурса: „Умира млад този, който е скъп на небето!”. Защото Димчо Дебелянов живя на тоя свят само 29 години, 6 месеца и 4 дни! И загина на фронта. Но нима кършумът не покоси Лермонтов на 27 години, а Пушкин – на 36? И нима Шели не загина в морската шир само на 30, а туберкулозата не отнесе Джон Кийтс едва на 26 години? Да, умират млади онези, които събират мъката на света и я отнасят със себе си, призовани от небето рано, защото земята е тясна за големите сърца на великите поети…А Димчо Дебелянов видя малко радост и приживя много печал.И за сбогом ни завеща своята „Сиротна песен”-една горчива предсмъртна житейска равносметка:

Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Димчо Дебелянов (Фиг. 1), чието истинско име е Динчо (кръстен на дядо си Динчо Дебелян), е роден  на 28.03.1887г. в Копривщица. Но къде другаде може да се роди човек като него? Само тук, в старата Копривщица, закътана в пазвите на Средна гора, където за пръв път са видели света такива поети, учени, родолюбци и герои като Любен Каравелов,  Найден Геров, Йоаким Груев, Георги Бенковски,  Тодор Каблешков… Димчо е най-малкото дете на Вельо Динчов Дебелянов и Цана Илиева Койчова (Ибришим-Койчова), а родовото име на Дебелянови идва от търновското село Дебелец, където са живели прадедите му. Неговата баба по майчина линия е Груда Илиева, една от първите ученички на Неофит Рилски и братовчедка на големия радетел за независима българска църква д-р Стоян Чомаков. Тя знае безброй приказки, легенди и народни песни, в които се вслушва и невръстният Димчо. От баща си бъдещият поет наследява любознателност-домът на Дебелянови е пълен с цели сандъци книги, които абаджията Вельо носи от своите пътувания из Източна Тракия и Анадола. А от майката в Димчовите гени преминават чуствителност, нежност и дълбока религиозност. За него тя завинаги остава Майка-светица. И когато жената, която му е дала живот и която го е люляла  в люлката, притваря завинаги очи на 8.10.1913г., Димчо Дебелянов потъва в кошмара на жестоката загуба. Бродейки самотен, в душата му изгрява светлият спомен за оная извечна къща, наречена благо ”бащина”. А там, на прага на родния дом, протегнала ръце чака майката, стаила в сърцето си своята любов. И поетът написва безсмъртна елегия, свидна на всеки българин – една от вечните перли на родната поезия:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни

Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

сп. „Смях“, г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.

Голямата поезия се ражда в огъня на любовта към жените. Не случайно Спиридон Казанджиев пише на Боян Пенев (28.03.1908): „Жената винаги е изигравала една важ­на роля до мъжа… тя винаги е била негово вдъхновение.” От пламенната обич към Мария Василева, която Димчо нарича „Звънчето”, заради нейния звучен глас, се ражда един от шедьоврите на българската любовна поезия:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила…

сп. „Смях“, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г.

Но първата любов, като всяка първа любов, оставя незаличима диря в сърцето на Дебелянов. Нейното име е Иванка Дерменджийска. Писмата на поета до нея, писани между 1908 и 1916 г., са запазени от нейната ръка  повече от две десетилетия. Когато писателят и изследовател на живота на Димчо Владимир Русалиев отива при нея, тя с трепет му ги предава, за да станат те най-ценните документи, съхранили спомена за неговата богата душевност.

А когато през 1958г. в Копривщица се открива къщата-музей”Димчо Дебелянов”, развълнуваната Иванка Дерменджийска написва в паметната книга словата „И в сегашния си час аз жадно пак те диря” (Здравко Дафинов, Любовта на най-бележитите български поети, писатели и учени,София,2003,335-398).

Останалото е известно. Димчо заминава доброволец на фронта с усещането, че няма да се върне. Великите поети предчустват смъртта си.Четири дни преди гибелта си Димчо се среща с Петър Григоров, съпруг на сестра му Мария, и споделя: „Едно страшно предчуствие ме измъчва, че ще ме убият още в първото сражение.” Усмихва се и си отива. (Вл.Русалиев, Бездомник в нощ­та, София,1996). Пада убит край Горно Караджово на 2.10.1916 г. Едва вечерта тялото на поета е изнесено от бойното поле и превозено с каруца до Демир Хисар, където на другия ден е погребано в двора на църквата. Може би в тези последни часове на своя живот той си е припомнил думите на Ницше, вложени в устата на Заратустра: „Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй героя, който е в твоята душа” (Ibid).

През 1920 г. приятелите на Димчо издават за първи път в стихосбирка неговата разпръсната в печата поезия. Литературната критика обявява почти неизвестния до момента поет за наследник на П. Яворов. През 1931г. по инициатива на литературния кръжец „Живо слово” тленните му останки са пренесени от Демир Хисар (Гърция) и погребани в родната Копривщица. А през 1934 г. проф. Иван Лазаров извайва на гроба статуята на майката, подпряла с ръка тъжното си лице в очакване да се върне любимия син. Така, без тривиалния надгробен бюст, големият творец проникновено показва поета и човека Дебелянов. И вечната болка и жалба на България по безвреме загиналите нейни синове!

На Димчо Дебелянов

Най-сетне се завърна в своя дом -

там Старата душата си изплака,

а в стаята – твой пристан и подслон,

иконата молитвено те чака…

Разбудил двора, в мрака онемял,

де всякоя тревичка теб е драга,

от дни на бран и горест натежал,

седни с едно щурче ей там, на прага.

Куршумът  тука няма да те стигне,

тук вишна белоцветна те прегръща

а Старата реди : Най-сетне, сине!

Завърна се във бащината къща!…

Добрин Паскалев

септември 2011