Борис Христов: Самотният човек

Брой № 4 (52) / септември 2019, Бактериални респираторни инфекции, придобити в обществото

                     Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.

Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,

остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива

да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия

за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,

самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,

а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

 

 


 

3 коментара към “Борис Христов: Самотният човек”

Отговори
  1. Румяна Пушкарова казва:

    Толкова е хубаво, че човек може само да замълчи….. Благодаря проф. Костов за лилията в блатото….

  2. Румяна Пушкарова казва:

    Толкова е хубаво, че човек може само да замълчи…..

  3. Румяна Пушкарова казва:

    Толкова е хубаво, че човек може само да замълчи…..
    Благодаря проф. костов за лилията в блатото…..

Вашият коментар